Лизи напразно беше очаквала някакъв знак, че двамата с Джорджиана са постигнали съгласие — знак така и не се появи. „Може пък, след като са прекарали толкова време заедно — мислеше си тя, — да са стигнали до извода, че не са подходящи един за друг.“ В крайна сметка той беше по-възрастен от Дарси, а Джорджиана приемаше брат си едва ли не така, сякаш и беше баща. Нямаше никакъв намек за тъга при раздалата им, нито следа от по-специално приятелство, с изключение единствено на милата й усмивка в момента, в който той се обърна да им помаха за последно, преди да се качи в каретата, с която щеше да стигне до Ламбтън, за да се прехвърли на пощенската кола там. Елизабет трудно можеше да скрие разочарованието си. Дарси не беше казал нито дума, Джорджиана също.

В писмото до леля си Гарднър, тя даде израз на объркването си:

„Не мога да повярвам, че след всички тези седмици, през които прекараха толкова време заедно, не се е появила някаква близост помежду им. Отначало я смятах за твърде млада, за да го оцени, но колкото повече ги наблюдавах, толкова повече интереси сякаш започваха да споделят и толкова повече изглеждаше, че си подхождат. Наистина съм разочарована, мила ми лельо, че Дарси не проговори за това въобще, въпреки, че ми е неприятно да го кажа.

Вероятно наистина трябва да не се занимавам с това и да не се тревожа, но, както знаеш Джорджиана вече е изживяла едно голямо разочарование, когато е била на петнадесет, и аз много бих се радвала да я видя с някой, който държи на нея, а д-р Грантли безспорно е такъв човек. Нищо подобно обаче не се случи — той си замина за Оксфорд и няма да го видим няколко месеца.

Що се отнася до мен, време е да се съсредоточа върху пътуването до Недърфийлд, което се надявам всичко да бъде наред със скъпата ми Джейн и с Шарлот. Бях забравила, че Лидия трябва да роди съвсем скоро — трябва да се молим за леко раждане и при нея. Вероятно скоро ще имам новини и за Кити. Татко ще пътува с нас за Лондон и предполагам, че мистър Дженкинс ще реши да заяви намеренията си преди неговото заминаване.“

Две седмици по-късно, в следобеда преди да потеглят за Лонгбърн заедно с мистър Бенет, Кити се приближи към Елизабет в нейната дневна. Беше забележително спокойна, макар и леко поруменяла, здраво стиснала ръцете си една в друга. Елизабет веднага разбра, че е дошъл моментът на истината. Предположи, че мистър Дженкинс може да й е направил предложение. И беше права. Наистина й беше предложил сутринта на връщане от църквата и Кити беше приела, Елизабет беше озадачена от лекотата, с което го беше направила, въпреки че се радваше за нея. Протегна ръце към сестра си, но Кити, вместо да ги поеме, още по-здраво стисна своите и каза:

— Лизи, мислиш ли, че татко ще ни даде съгласието си? Беше ми толкова ядосан, когато Лидия и Уикъм… — гласът й заглъхна, а Елизабет я прегърна.

— Разбира се, че ще го даде, Кити! Ако мистър Дженкинс го попита и ако и двамата сте напълно сигурни, че наистина го желаете. Защо да не го даде?

— О! Ами не зная, аз разказах на Хю — на мистър Дженкинс — всичко, дори за глупавото държание на Лидия, и той каза, че няма значение, той ме обича, Лизи!

Елизабет се почувства искрено загрижена за малката си сестра, осъзнавайки колко малко време са отделяли родителите им, за да подготвят дъщерите си за превратностите на живота и любовта! Майка им, отделно от манията й да ги омъжи за подобаващи (и за предпочитане богати) млади мъже, не беше направила много, за да им даде съвети за капаните по пътя към брака. Баща им също, загрижен основно за това да бъдат добре осигурени в материално отношение, не беше показал особен интерес към дъщерите си.

Джейн и Елизабет имаха късмета да развият близки отношения и пълноценна връзка с леля си, мисис Гарднър, но останалите си нямаха никого с такава чувствителност или зрялост, на когото да се опрат, и до голяма степен бяха оставени да се справят, както могат. Осъзнавайки, че е необходимо незабавно да подкрепи сестра си, Елизабет заговори утешително и предпазливо, намеквайки, че баща им вече не й се сърди и дори е доста добре разположен към нея. Тогава Кити попита дали е уместно мистър Дженкинс да се обърне към мистър Бенет, докато е още в Пембърли. Тъй като не бяха сигурни в етикета, те не смееха да направят нищо, което може да обиди някого. Елизабет беше сигурна, че мистър Дарси няма да има нищо против, но искаше да се увери лично. Тя убеди Кити да не се притеснява, избърса сълзите й и отиде да намери съпруга си.

Междувременно Дарси, който беше започнал да се чуди защо жена му толкова закъснява с обличането си за вечеря, беше изненадан да я вида, но въобще не се изненада от новината, която му съобщи. Всъщност той сподели с Елизабет, че мистър Дженкинс вече му се е доверил и е получил уверение в благословията и подкрепата му, в случай че мистър Бенет даде своето съгласие.

— Ти какво му каза? — попита тя, приятно изненадана от този нов обрат на събитията.

— Трябваше да се уверя, че те са напълно сигурни в решението си. Не се съмнявах, че са, и се съгласих че ако могат да почакат до Коледа с женитбата, мога да подготвя пасторския дом за тях и бих могъл да увелича неговото заплащане с договорена сума за всяка година, за да може той спокойно да се грижи за съпругата си.

Радостта на Елизабет беше толкова голяма, че не можа да се сдържи да не сподели новината с Кити. Кити беше изумена.

— Мистър Дарси ли каза това? — попита и когато Елизабет кимна утвърдително, додаде: — О, Лизи, той е прекрасен човек, мистър Дженкинс също смята така. Винаги съм се притеснявала малко от него, но, боже мой, сега и аз мисля така.

След като Лизи увери Кити, че би било напълно уместно мистър Дженкинс да се обърне към баща им след вечеря, когато той се оттегли в библиотеката, сестрите се прегърнаха и слязоха по стълбите. Кити отиде право при зет си и му благодари. Той се усмихна и й пожела да бъде много щастлива. Дарси беше напълно наясно, че е подценил Кити, чиято единствена вина беше в това, че е много млада. Липсата на контрол от страна на родителите й и погрешният пример на сестра й Лидия временно я бяха изложили на риск. Наблюдавайки я през последните няколко месеца, той се беше убедил, че Кити, отделена от влиянието на Лидия, беше станала тотално различна млада жена — по-внимателна, по-кротка и по-разумна. Той беше доволен да признае това пред себе си и пред съпругата си, както беше направил предишната вечер.

Малко по-късно мистър Дженкинс се приближи до Елизабет и се извини, че не е поискал най-напред нейното одобрение. Елизабет го увери, че не се е почувствала ни най-малко засегната, тъй като Кити е на осемнадесет години и напълно способна сама да взима решения. После добави, че подкрепя решението на сестра си и им желае щастие. Мистър Дженкинс беше безспорно щастлив от отговора й. След което прекара остатъка от вечерта, погълнат от разговори с Кити.

След вечеря мистър Бенет се оттегли в библиотеката, предупреден от Елизабет да очаква мистър Дженкинс.

— Ако се отнася за Кити, мила моя, трябва да кажа, че съм съгласен. Той изглежда напълно порядъчен и чувствителен младеж, още повече, че знае, че Кити няма собствено наследство.

Елизабет отбеляза, че според нея той няма някакви предразсъдъци за това и информира баща си за намесата на Дарси по въпроса. За момент той се замисли, после се усмихна широко и каза:

— Мили Боже, Лизи, какво ще каже майка ти, когато разбере, че съм сватосал Кити, докато тя е била в Нюкасъл?

Мистър Дженкинс отиде в библиотеката и много скоро се върна със съобщение за Кити — баща им искал да ги види и двамата. Кити все още не се беше успокоила, но мистър Бенет, виждайки сълзите й, й каза, че е добро момиче и заслужава добър съпруг. Добави, че е уверен, че мистър Дженкинс ще се грижи за нея по-добре, отколкото собственият й баща го е правил през изминалите осемнадесет години. Преди Кити да възрази, той ги отпрати.

— Помни, миличка, че сестрите ти Джейн и Лизи са най-добрите ти приятелки и най-добрите ти примери. Ако трябва да благодариш на някого за сегашното си щастие, можеш да благодариш на тях.

* * *

Мистър Бенст, мистър Дарси и Елизабет потеглиха за Лонгборн на следващата сутрин. Тръгнаха ден по-рано, отколкото се очакваше, за да могат да видят имота в Лестършър и да се отбият у семейство Гарднър в Лондон.

И това сбогуване не мина без сълзи, но истинска тъга нямаше. Кити и Джорджиана бяха станали като сестри, тъй като бяха на възраст, в която младите момичета обичат да си споделят една с друга и копнееха за достатъчно време, което да прекарат заедно насаме, Елизабет вече беше уведомила мисис Ренълдс за сгодяването на Кити за мистър Дженкинс. Тя не беше изненадана, тъй като прислугата в Пембърли го очакваше от известно време. Мисис Ренълдс обеща да се грижи добре за двете дами. Мисис Ансли, която беше ходила на гости при приятели, се беше върнала, така че момичетата оставаха в отлични ръце. Стабилността и сигурността на Пембърли и всичко, което следваше от тях, бяха дали на Елизабет увереност, която тя особено ценеше — също както бракът с Дарси й беше дал емоционалното удовлетворение, за което беше копняла през целия си живот. Когато като девойка беше мислила върху брака, често се беше колебала дали мечтите й за страстна връзка могат да бъдат реализирани. Това я беше направило предпазлива и дори недоверчива към ухажорите. И въпреки това в топлата и щедра любов на Дарси, Елизабет беше намерила пълно щастие.

Докато пишеше писмо до леля си Гарднър, Елизабет си спомни преломния момент в живота й с Дарси, когато чувствата им бяха споделени: