Елизабет знаеше, че на срещата на земевладелците от околността Дарси е протестирал сериозно срещу това потъпкване на бедните. Чула беше за това от Розамънд Камдън, чийто баща се беше съгласил с Дарси и подкрепил позицията му. Много други не бяха сторили така. Бяха се втурнали да произвеждат повече с по-малко средства и да забогатяват за сметка на непритежаващите земя бедни, които бяха работили за тях от поколения.

Банкерът, мистър Флечър, беше непоклатим.

— Означава ли това, че няма да прибавите общинските мери към собствеността си, мистър Дарси? — попита той.

— Със сигурност не бих — отговори мистър Дарси с пламнало лице. — Общинските мери и част от горите са заделени за ползване от всички. Би било груба несправедливост да си ги присвоя и да лиша селяните от земя.

Малката Каролайн Гарднър, която беше повикана от майка си да й помогне за чая и да посвири на пианото след вечеря, чу част от разговора и когато се отвори възможност, попита майка си защо мистър Дарси е толкова разгневен. След като получи отговор, тя изрази пълна съпричастност към неговата позиция и както мисис Гарднър по-късно каза на Елизабет, тържествено обеща, че никога няма да се омъжи за някого, който си е присвоил чужди земи и е отнел прехраната на работниците.

— Тя изцяло подкрепяше мнението на мистър Дарси — каза мисис Гарднър, когато Елизабет реши да се оттегли с чаша чай в ръка — Каролайн смята, че двамата с мистър Дарси сте най-прекрасната двойка на света, Лизи, а тази вечер беше толкова впечатлена от красноречието и гнева му, че няма да се учудя, ако скоро поиска да се присъедини към реформистките или дори към радикалистите на мистър Кобет!

Елизабет се засмя и когато си отиде в стаята, разказа за това на Дарси, който обаче не се съгласи, че Каролайн е твърде малка за подобни мисли, а каза, че е по-интелигентна от нормалното за крехката й възраст и за него е истинско удоволствие да открие, че едно малко момиче, ненавършило още тринадесет години, може да бъде така развълнувано от несправедливостта.

По-късно тази вечер Елизабет довери на съпруга си, че думите му по време на вечеря са събудили у нея гордост и чувство за справедливост. Добави, че й се ще да знае повече за търговията с текстил, защото така би имала мнение за това, за което й пишеше Джейн — че новите й роднини, семейство Хърст, са инвестирали в тази нова и доходна дейност.

— Знам всичко за това и предполагам, че сестрите му и мистър Хърст всъщност са накарали Бингли да купи акции. Смятам да го убедя, че в тази работа има много вреда и ако мога, ще го придумам да продава — каза Дарси.

— Да продава? — Елизабет не можеше да повярва на ушите си. — Смяташ ли, че ще го направи?

В изражението и гласа на Дарси се усещаше онази непреклонност, която Елизабет знаеше, че няма как да бъде пречупена.

— Със сигурност смятам да направя всичко, което е по силите ми, любов моя, надявам се да го убедя, че ценното му наследство ще бъде далеч по-добре оползотворено, ако послужи за купуването на някой хубав имот в Лестър на не повече от двайсетина мили от Пембърли — каза той с многозначителна усмивка, а следващите му думи предизвикаха бурна радост у Елизабет: — Тъй като скоро ще става баща, безспорно вече е време да се сдобие със семеен дом. Често ме е молил да се оглеждам за подходящо имение. Сестра ти, естествено, изгаря от желание да бъде близо до нас, затова съм изпълнил молбата му и съм уверен че ако ти и Джейн добавите неустоимата си убедителност към моята, лесно ще склоним Бингли да се съгласи, че е разумно да прехвърли парите си от грозната нечистотия на текстилната индустрия във все още зелените и приветливи долини на Лестършър.

Елизабет, която досега не беше чувала Дарси да говори с такава страст и красноречие на тази тема, беше много впечатлена от плана му. Не можеше да не се възхищава на решителността и всеотдайността му, но двойно повече беше зарадвана от мисълта, че семейство Бингли могат да се преместят в Лестършър на двайсетина мили от Пембърли.

— Ще ми кажеш ли къде се намира този рай? — попита тя и Дарси поясни, че става дума за един от имотите, продавани от лорд Томпсън, който вече беше твърде стар, за да напуска солидното си имение в Хампшър13 и да пътува из страната. Два от по-малките му имоти — единият в Лестършър, а другият в Стафордшър — трябваше да бъдат продадени, въпреки че това не беше публично разгласено. Дарси познаваше и двата имота и беше уверен, че този в Лестършър е точно като за Бингли.

— Какво ще кажеш да го разгледаме на път за Лонгборн и Недърфийлд следващия месец? — предложи той.

— Не знам дали има нещо, което да искам повече — отвърна съпругата му и вече беше решено, че ще го направят.

Когато дойде време да тръгват, дълго и с много тъга се сбогуваха със семейство Гарднър. Дарси и мистър Гарднър бяха направили успешни планове за предстоящи сделки, докато Елизабет и мисис Гарднър бяха прекарали много часове заедно, необезпокоявани от никого, в присъствието единствено на малките Каролайн и Емили, и бяха водили най-съкровени разговори. Обичта на Елизабет към леля й отстъпваше единствено на любовта й към сестра й и сега и двете — и сестрата, и лелята — копнееха да се видят с Джейн през август, когато се очакваше да се роди детето й. Тогава семейство Гарднър щяха да отседнат в Лонгборн.

— По настояване на баща ти — каза мисис Гарднър с усмивка. — Накара ме да обещая, че ще бъда там, за да успокоявам майка ви.

Елизабет се засмя. Знаеше точно какво е имал предвид баща й, но с надежда добави, че присъствието й до Лидия в предродилните й часове може да се окаже от полза и да й помогне да запази спокойствие.

Благодарна беше на леля си, че не я беше питала за нейните собствените планове за деца. Веднъж бяха говорили за това, когато Лизи, изпаднала в потиснато настроение, беше признала, че е малко притеснена, а мисис Гарднър беше побързала да я успокои, казвайки, че все пак няма и година, откакто е омъжена.

Когато се върнаха в Пембърли, намериха всички щастливо отдадени на своите занимания. Д-р Грантли, който беше завършил изследователската си работа в библиотеката и скоро щеше да се връща в Оксфорд, работеше с Кити, Джорджиана и пасторът, мистър Дженкинс обмисляха нов репертоар за детския хор. Както обясни Кити, важно беше да подберат подходяща музика — не твърде амбициозна, но по-разнообразна, отколкото тази за първото им представяне. Розамънд и Джеймс се бяха отбили и бяха помолили хорът да пее на сватбата им през есента. Джорджиана и Кити бяха приели това за голяма чест и едва намираха думи да изразят радостта си от поканата. Толкова много имаше да се свърши, че Джорджиана помоли Кити да остане в Пембърли, за да помага. За радост на Елизабет приятелството им беше станало много крепко. Мистър Дженкинс заяви, че едва ли биха се справили без Кити и д-р Грантли потвърди, че тя е „толкова добра с децата“, че направо е незаменима. При такова единодушно мнение Дарси и Елизабет нямаха причина да не се съгласят и оставиха мистър Бенет да даде окончателния отговор.

Когато поискаха разрешение от него, той изглеждаше искрено изненадан.

— Може да остане, разбира се. Лизи, мила, не мога да повярвам, че тя е същото онова глупаво девойче, което трябваше да мъмря толкова често у дома — каза той шеговито. — Твоето влияние и отличният пример на младата ти зълва напълно са променили лекомисленото й глуповато поведение. Та това направо не е нашата Кити! Позволи й да остане, Лизи, колкото по-дълго, толкова по-добре — стига вие с мистър Дарси да нямате нищо против.

По отношение на последното, спор нямаше и затова решението беше взето. Кити щеше да остане. Усмивките, изписани на лицата на всички, доказваха всеобщото им въодушевление.

Тази неделя, след Вечерня, мистър Дженкинс остана за вечеря. Явно беше, че той и Кити имаха много неща да си кажат, и то не само във връзка с хора. След като се прибра в стаята си тази вечер, Елизабет не можа да се сдържи да не попита Дарси дали е забелязал нарастващата им близост, при което той веднага се усмихна и каза:

— Разбира се, че съм, милата ми, трябва да съм сляп, за да не забележа. Мисля, че без притеснение можем да кажем, че мистър Дженкинс сериозно се е увлякъл, а пък и Кити не е напълно безразлична.

При все, че усещаше закачливия му тон, Елизабет беше впечатлена от точността на наблюденията му. Чудеше се как е възможно да не е забелязал същите признаци и в отношенията между сестра си и приятеля си д-р Грантли. Всъщност той не беше казал нищо за тях, а пък и Лизи не искаше да се меси.

Към Кити обаче той беше дори по-щедър в похвалите си, отколкото беше баща й, като откровено признаваше, че е бил твърде строг в първоначалното си критично мнение за нея, тъй като е твърде млада и характерът й е все още твърде неоформен, за да бъде съдена. Елизабет беше приятно изненадана от думите му:

— Кити се превръща в едно много приятно младо момиче. Джорджиана я харесва много и съм уверен, че при малко контрол и по-зряло влияние в живота й ще изненада всички ни.

Елизабет беше толкова смаяна от това изказване, че пропусна да се възползва от момента и да го попита дали смята, че мистър Дженкинс може да бъде достатъчно зряло влияние, защото тъкмо в този момент той вече се обърнал и я беше придърпал в обятията си, сякаш за да даде знак, че са говорили достатъчно за другите и той би желал да се съсредоточи върху себе си.

* * *

Два дни по-късно д-р Грантли отпътува за Оксфорд, след като беше изказал благодарност на всеки по отделно и се беше сбогувал с най-добри пожелания и обещание да дойде отново.