— Вист! — възкликнаха едновременно двете дами, неспособни да повярват, че в края на този ден някой може да има достатъчно останала енергия за партия вист.

— Е, всъщност за някаква по-весела версия, отколкото обичайно — уточни Дарси.

— Току-що казвах на мистър Дарси, че съм впечатлен колко добре се справиха Лизи и мис Дарси с празника тази вечер. Никой не може да повярва, че повечето от децата никога не са пяли в хор досега — сподели мистър Гарднър.

Дарси ентусиазирано се съгласи и обгръщайки съпругата си с ръка, каза:

— Много съм горд с тях, особено с Лизи, която даде идеята. Никога не съм имал по-хубава Бъдни вечер, а което е още по-хубаво, мила моя, д-р Грантли е толкова впечатлен, че предложи да пеят, когато отслужва Вечернята в църквата утре.

Лизи и мисис Гарднър бяха зарадвани.

— Това е истинска чест. Като се има предвид доброто име на хора на „Сейнт Джоунс“, трябва да призная, че това е голям жест от страна на д-р Грантли — прие предложението Лизи, добавяйки, че четирите деца на семейство Гарднър съществено са допринесли за успеха на вечерта.

Семейство Гарднър учтиво помолиха да се оттеглят с претекста, че трябва да слагат съществено допринеслите си деца по леглата. Дарси и Елизабет се усмихнаха и не се опитаха да ги задържат. Въпреки че обичаха семейство Гарднър, едва сега за първи път за последните 24 часа можеха да останат насаме и удоволствието от това беше толкова голямо, колкото и неочаквана беше тази възможност.

* * *

През нощта беше завалял слаб сняг и като в сцена от някоя коледна картинка семейството и гостите се отправиха към църквата в селото под имението Пембърли, където д-р Грантли щеше да отслужи коледната служба заедно с местния свещеник мистър Дженкинс.

Малката църквица беше изпълнена от малките „хористи“, седнали един до друг отпред. Пеенето им беше сладкогласно и звучно. Елизабет беше щастлива да чуе гласовете на децата в такава хармония. Разменяйки погледи с мисис Гарднър и съпруга си, тя твърдо реши да продължи да работи с детския хор на Пембърли.

— Ще го превърнем в традиция, която ще бъде гордост за Пембърли — каза си тя наум, докато слушаше.

По-късно младият свещеник й поднесе своите поздравления:

— Никога не съм имал такова прекрасно пеене тук, мисис Дарси. Предполагам, че на Вас трябва да бъдем благодарни.

Елизабет поруменя.

— О, не, мистър Дженкинс, много хора, включително и мис Дарси и сестра ми, мисис Бингли, помогнаха. А в крайна и сметка самите деца — те толкова много искаха да се научат да пеят.

— Струва ми се, че можем да поставим основите на истински хор тук, в Пембърли — каза мистър Дженкинс, който беше родом от Уелс и наследник на забележителна традиция в хоровото пеене.

— Аз също смятам, че трябва да развием това чудесно начало — съгласи се Елизабет, а съпругът й добави:

— Мисля, че ти постави едно чудесно начало тук, скъпа моя.

Те поканиха мистър Дженкинс да се присъедини към тях за Вечернята в Пембърли и да остане за вечеря, покана, която с готовност беше приета от младия свещеник.

Коледният обяд беше истински пир. Мисис Ренълдс беше надминала себе си, а готвачът беше приготвил възхитителни ястия от дивечово и пилешко месо по традиционни рецепти, както и разнообразие от вкусни разядки и мезета за настроение в студения следобед. Пунш и ароматно греяно чернено вино бяха поднесени преди ястията, рейнско вино и бордо придружаваха основните ястия, а накрая бяха сервирани коледният пудинг и празничният специалитет с пресни плодове и сметана с малки купички ядки и сушен джинджифил.

Елизабет беше очарована. Тя благодари на мисис Ренълдс и помоли да я заведат в кухнята, за да благодари на прислугата там и особено на готвача за прекрасните ястия. Никоя господарка досега не беше правила такова нещо. В кухнята бяха изненадани и поласкани от жеста и благодариха на мисис Дарси за вниманието. Безспорно беше, че тя беше направила отличен дебют в Пембърли.

Празничното настроение беше завладяло всички — когато станаха от масата, възрастните се пренесоха в музикалния салон, а гласчетата на децата, играещи на криеница и на „Открий пантофката“7, зазвънтяха из стаите и коридорите на къщата. Обикновено мрачната атмосфера на величествения господарски дом беше разведрена от прилива на веселие върху наслояваните поколения наред формалности и традиции.

Дарси също се беше отърсил от стеснителността си, която често приемаше формата на сдържаност и необщителност, и беше разкрил една изцяло нова страна на природата си. Гостоприемството и вниманието към гостите му бяха безупречни, нещо повече — бяха топли и искрени. Джейн, поуморила се да забавлява децата, дойде при Елизабет, която беше седнала малко встрани от компанията.

— Изглеждаш уморена, Лизи — каза тя, сядайки до нея.

Лизи кимна, а после добави:

— Така е, но съм толкова щастлива, Джейн… Чак не ми се вярва, че преди година всички бяхме толкова тъжни и унили.

Джейн се усмихна, както само една истински щастлива жена може, и каза:

— Разбирам те прекрасно, Лизи. С мистър Бингли забелязахме колко много се е променил мистър Дарси толкова по-общителен е, не стои настрана, както правеше преди. Почти сме сигурни, че е благодарение на теб, Лизи. Той е по-щастлив и затова по-открит спрямо всички. Бингли е изключително зарадван.

Елизабет се усмихна и се замисли над мъдрите думи на сестра си — в сърцето си знаеше, че Джейн е права, но не искаше да приеме цялата заслуга за себе си. Побърза да каже, че Дарси винаги е бил внимателен и никога не се е възгордявал, че привидната му надменност е била всъщност грешно разбрана стеснителност и неувереност в мнението на околните. Джейн я прегърна:

— Няма защо да ме убеждаваш в това, мила Лизи, мистър Бингли винаги е казвал, че приятелят му е мъж за пример, а аз знам, че ти не би го приела, ако не беше така.

След това дойде Джорджиана и седна до тях. Докато наблюдаваха как Дарси се движи сред гостите, тя каза:

— Лизи, нямам думи да изразя колко прекрасна Коледа беше това! — говореше с такава топлота и искреност, че Елизабет не можеше да се съмнява, че думите й са много повече от любезен израз на благодарност. — Не помня някога да съм се забавлявала толкова много и съм уверена, че и брат ми чувства същото. Трябва само да го погледне човек и ще види колко е щастлив. Лизи, всичко е твоя заслуга и аз съм ти толкова благодарна.

Елизабет пламна от задоволство и смущение — не беше очаквала всички тези комплименти и колкото и да се радваше на признанието, малко се притесняваше да приеме толкова много похвали. Дарси, виждайки ги заедно, се приближи и ги прегърна и двете пред очите на всички. За никого нямаше съмнение, че господарят на Пембърли не беше имал по-щастлива Коледа от много години.

В края на прекрасния ден, след като си бяха разменили подаръци, всички изпълниха малкия параклис на Пембърли за Вечерня. Този път към хористите се присъединиха и семейството, и гостите. Мери, Кити и децата на семейство Гарднър, заедно със звучния уелски тенор на мистър Дженкинс, който караше въздухът да звънти с най-прекрасните звуци, чувани някога в тази величествена къща. Дарси, застанал до съпругата си, за първи път почувства, че има свое собствено присъствие като господар на Пембърли — с Елизабет до себе си той беше уверен, че това е само началото на един нов период. Елизабет почувства щастието му и нежно и съпричастно пъхна ръката си в неговата. Бингли и Джейн погледнаха към тях и срещайки погледа на сестра си, Елизабет се усмихна и щастието й беше видимо за всички.

* * *

На следващата сутрин8 слугите и работниците в имението Пембърли получиха своите традиционни коледни възнаграждения. Щедростта на Дарси беше видима от богатите възнаграждения, които раздаде на хората, служили на семейството през годината. През деня в Пембърли посрещаха наемателите и децата им. По-късно мистър Дарси и Джорджиана поканиха Елизабет да ги придружи до далечния край на имението, за да посетят две семейства, които не бяха съумели да присъстват на коледните тържества в къщата.

Бащата в семейство Лоусън беше инвалид — получил беше травма на гърба при злополука по време на работа във фермата и майката години наред с мъка успяваше да се грижи за децата, едно от които беше чирак в конюшните на Пембърли. Джорджиана обясни на Елизабет, че брат й винаги настоява да посещава това семейство лично. Тъй като беше традиционният ден за благотворителност, заедно с традиционните коледни възнаграждения те донесоха и кошница с празнична храна, подготвена от мисис Ренълдс. Виждайки радостта, която донесе това на цялото семейство Лоусън и особено на отрудената майка, Лизи си припомни думите на мисис Ренълдс за щедростта на Дарси и за грижите му към наемателите.

Джорджиана показа, че е научила ценни уроци от брат си. Грижовна и мила, тя беше трогната от нещастието на семейство Лоусън. Говореше със съчувствие, без следа от намек за превъзходство, разпитваше от какао има нужда семейството и също като брат си беше готова да предостави всякаква помощ, която е по силите и. Когато научи, че едно от децата е болно и има сериозна кашлица, тя обеща да изпрати транспорт още същия следобед, за да може детето да бъде закарано в лечебницата в Ламбтън.

Това, че Джорджиана даде обещание, без да се допита до брат си, подсказа на Елизабет, че братът и сестрата бяха единодушни по отношение на тези отговорности и не беше нужно тя да иска одобрението му. Което говореше за голямата отговорност, поета от мистър Дарси към хората в имението му. Потвърждението дойде от следващото посещение при един много възрастен човек на име Том Хобс — някогашен коняр, който беше загубил крака си при злополука и от много години живееше в страдания като инвалид.