Емили дръпна поводите на коня си и вдигна поглед към брулената от ветровете, тъмна кула. От всички страни я заобикаляше гола, неподправена нищета.

Градината бе неподдържана, никъде нямаше цветя или храсти. Изглежда плевелите бяха единственото нещо в изобилие.

Няколко мършави кокошки кълвяха из пустия двор и крякаха, докато кучетата обикаляха наоколо.

Само неколцина мъже се шляеха из двора в този ранен вечерен час. Нито един от тях не поздрави господаря си. Те продължаваха да вършат задълженията си: носеха вода от кладенеца, прибираха конете и балите сено и сякаш се страхуваха дори само да погледнат господаря си.

В действителност, тя бе виждала мъртви въшки да се движат по бързо.

Емили се намръщи, след това се завъртя на седлото си, за да огледа вътрешната част на двора на замъка.

– Милейди? – попита Саймън. – Какво търсите?

– Нещо, което да посочва, че това са портите към ада – каза тя, преди да се усети.

Притисна юмрук към устните си ужасена, че се е изпуснала.

Саймън наклони глава назад и се разсмя гръмко.

– Запазете чувството си за хумор, милейди – каза той щом се успокои. – Ще ви е нужно. – Саймън слезе от коня си и го остави на оръженосеца си. – И не се страхувайте, че сте ме обидили. Мога да ви уверя, че кожата ми е дебела като на глиган.

– И има също толкова дебела глава – измърмори Дрейвън, докато слизаше от коня си и подаде юздите на млад коняр.

– Съвсем вярно – каза Саймън, наблюдавайки брат си. – Но точно затова ме обичаш толкова много.

Дрейвън свали шлема, металната качулка на ризницата и подплатената си шапка и ги подаде на оръженосеца си, който бързо изчезна е тях.

– Има едно нещо, което наистина обичам.

– И то е?

– Отсъствието ти.

Саймън тръгна към нея и се усмихна.

– Сега знаете защо кожата ми е толкова дебела.

Емили отвърна на усмивката му, докато той й помагаше да слезе от коня.

Подобни закачки между Найлс и Тийодор винаги я караха да се чувства неудобно, но когато Саймън и Дрейвън го правеха, не я притесняваше. Може би, защото за разлика от Найлс и Тийодор, между тях не изглеждаше да има истинска омраза. Словесният двубой при тях изглеждаше като добродушно състезание между двамата, за да видят кой ще има последната дума.

– Страхувам се, че Рейвънсууд ще ви се стори доста по-различен от Уоруик – каза Дрейвън, след като Саймън я остави да стъпи пред него.

Тя благодари на Саймън, а погледа ѝ се плъзна по старите тъмносиви каменни стълби, водещи до дебела дървена врата. В този дом нямаше нищо предразполагащо или уютно. Съвсем нищо.

В такъв случай не беше учудващо, че мъжът бе толкова мрачен.

– Мога да се справя с това, милорд. Просто ме заведете при икономката и аз...

– Няма такава – прекъсна я той.

– Моля?

Дрейвън сви рамене.

– Имам само няколко слуги. Ще откриете, че аз не съм мъж, който пилее времето си лекомислено.

Ако не знаеше, че той има дванадесет рицари, че бе спечелил множество турнири на континента и бе награждаван доста щедро от крал Хенри, тя би поставила под съмнение платежоспособността му. Но лорд Дрейвън бе богат мъж, вероятно дори с повече богатства от тези на короната.

Решавайки, че критиката няма да ѝ спечели симпатиите на мъжа, когото се надяваше да съблазни, тя въздъхна.

– Добре, милорд. Мога да се справя с това –повтори Емили.

Дрейвън нареди на Саймън да намери някого, който да разтовари фургоните.

– Ще ви покажа стаята ви – каза ѝ той, след което се обърна и се заизкачва по стълбите.

Емили остана смаяна и ѝ отне известно време да се съвземе и да го последва. Не можеше да повярва, че той не ѝ предложи ръката си за помощ! Никой не я бе обиждал преди по този начин.

Поне бе така добър да задържи вратата отворена за нея.

Тя събра полите си, пристъпи в залага и замръзна на мястото си.

В къщата се носеше неописуема миризма, смесица от изгнило дърво, дим и нещо друго, което бе твърде отвратително, за да бъде назовано. Избледняващата слънчева светлина се прокрадваше през дупките на затворените дървени капаци, откривайки пред очите ѝ изобилие от изгнила слама, незапалено огнище и само три порутени обикновени маси, които бяха разположени в средата на залата. Наоколо обикаляха пет кучета, които ровеха из сламата, а масите изглеждаха така, сякаш никога не бяха почиствани.

Без значение, колко силно се опитваше, не успя да се спре и се намръщи от отвращение. Покри нос с ръка, за да не се задуши от зловонието.

Тя плъзна поглед из залата и забеляза липсата на подиум и маса за лорда.

– Къде е вашата маса, милорд?

– Нямам такава – каза той, докато минаваше покрай нея и продължи към стълбището.

Дали гласът му бе секнал за миг? Не беше сигурна, пък и той не спираше да върви.

Бързайки, за да не изостане, тя се заизкачва по стълбището. Поне тук миризмата отслабваше и можеше да диша нормално.

Лорд Дрейвън спря на върха на стълбището и отвори една врата. След това се отдръпна назад и задържа вратата с едната си ръка, докато другата бе поставил на меча си, за да може тя да влезе.

Емили преглътна тежко, докато минаваше покрай него. Беше толкова близо до лорд Дрейвън, че можеше да чуе дишането му и да усети топлината от дъха му върху кожата си.

Завладяна от присъствието му, тя едва се възпря да не застане на място и да вдиша чистия, приятен аромат на кожа и подправки.

Никога през живота си не се бе чувстваш по този начин. Толкова задъхана. Толкова развълнувана. Толкова жива.

В съзнанието ѝ отново изникна образът на черен лъв, в готовност за атака, защото графа бе също толкова див и непредвидим. Смъртоносен и смущаващ. Тя не се съмняваше, че можеше да я превземе на мига и да направи с нея каквото си пожелае. Щеше да е безпомощна да го спре.

Фактът, че не тръгна към нея, още повече засили любопитството ѝ към него. А също така и привличането ѝ.

Търсейки нещо, с което да отклони вниманието си от младия мъж, тя спря и се загледа в скромната стая, която можеше да съперничи с манастир по спартанския си вид.

Всичките ѝ нежни мисли за него се изпариха.

– Това въобще няма да стане – каза тя, ужасена от самата идея да прекара нощта в тази негостоприемна стая.

– Казахте, че може да се справите.

Тя го погледна невярващо.

– Предположих, че имате дом, сър, не тъмница.

Емили съжали за думите си още в момента, в който ги изрече, но той не показа гняв, нито пък друго чувство.

Просто стоеше сдържано на прага. Избледняващата слънчева светлина подчертаваше червеникавите отблясъци в косата му и се отразяваше в леденото синьо на очите му.

Бе изпънал сковано гръб и лявата му ръка стоеше върху дръжката на меча, докато гледаше към нея така, сякаш проверяваше издръжливостта ѝ.

– Опасявам се, че Хенри не ми остави много време, за да се подготвя подобаващо за вашия престой. Ще изпратя Едмънд да смени дюшека и да ви донесе ново спално бельо.

– Милорд – каза тя с ясното знание, че трябва да запази мълчание по въпроса, но бе твърде отблъсната, за да го стори. – Надявам се да не го приемете като обида, но домът ви е ужасен и негоден за живеене.

– Кажете ми милейди, има ли друг начин, по който да възприема това изказване?

– Не – призна тя. – Но няма да остана тук, освен ако не се направят промени.

Погледът му се изостри.

– Ще останете тук въпреки всичко.

– Напротив няма.

В очите му се четеше толкова силен гняв, че тя несъзнателно отстъпи назад. И все пак, отказа да се свие напълно от страх.

– Ще правите това, което ви се каже, лейди.

Ето това вече я ядоса. Тя знаеше къде е мястото на една лейди, но с тази титла идваха и някои права, а този мъж бързо потъпкваше всяко едно от тях.

– Аз не съм някой от хората ви, на когото можете да заповядвате, нито съм ваша жена.

– Така е, вие сте моя заложничка.

– Не, аз съм повереница на краля. Не е ли така? – Ако не го познаваше по-добре би казала, че е видяла искрици на веселие в тези ледени дълбини. – И баща ми ме увери, че кралят е казал, че всяко нещо, сторено на мен, ще бъде като сторено на него. Не е ли така, милорд?

– Така е.

– Тогава ви питам, бихте ли очаквали Негово кралско величие да спи в тази стая?

Дрейвън не знаеше кое го изненада повече. Това, че имаше смелостта да се изправи срещу него или че изложи толкова смислен аргумент. В действителност, той знаеше, че домът му не бе нищо повече от зловонна кочина. Неговият живот се въртеше около войната, не около селския живот.

Той никога не бе могъл да понася Рейвънсууд и с радост би си тръгнал оттук завинаги или би гледал как замъкът се руши пред очите му. Единственото нещо, което го задържаше тук, бе дългът му към краля. Рейвънсууд беше едно от граничните имения в кралството. Намираше се на стратегическо място между севера и юга и бе необходимо за него да отговаря човек, верен на Хенри.

Но дори и така, не можеше да очаква една дама от добро семейство да страда в дома му. Подобни неща бяха специалност на баща му.

– Добре, милейди. Ще разпоредя стюардът ми да одобрява всяко подобрение, което искате да направите.

– Това включва ли икономка?

– Ако е необходимо...

– Необходимо е.

 Дрейвън кимна и положи всички усилия, за да не обръща внимание на сладкия аромат на цветя, който се носеше от русата ѝ коса. Ако паметта не го лъжеше това беше орлов нокът[8]. Бяха изминали повече години, отколкото можеше да преброи, откакто за последно бе стоял толкова близко до една лейди. Но за едно нещо бе сигурен. Нито една жена не го бе карала да желае толкова силно да докосне кадифената мекота на страните ѝ.

В лейди Емили имаше нещо, което му въздействаше по най-смущаващ начин.

Той едва се сдържаше да не се наведе към нея и да улови устните ѝ със своите. Дали щяха да са толкова сладки и нежни, колкото изглеждаха?