– Кой се осмелява?

– Графът на Рейвънсууд.

Всички очи в залата се обърнаха към Дрейвън, който седеше до Саймън на една от по-ниските маси.

Баща ѝ погледна отново към вестоносеца.

– И откъде знаеш?

– Чух един от неговите хора да се обръща към него по този начин, преди да ме ударят.

– Що за предателство е това? – изръмжа баща ѝ. – И двамата ми зетьове ме нападат едновременно?

– Татко, аз трябва да... – заговори Джоан, но баща ѝ прекъсна думите ѝ с поклащане на главата си.

– Ем, заведи я горе и се погрижи за нея –после той се намръщи заплашително на Дрейвън. – Пригответе хората ми – извика той, грабвайки меча си от мястото, където го беше оставил върху полицата над камината зад него. – Ще сложим край на това веднъж завинаги.

Докато хората на баща ѝ се разбързаха из залата, Дрейвън събра собствените си рицари.

– Чакай – каза му Емили, хващайки ръката му. – Не можеш да отидеш. Ранен си.

Дрейвън поклати глава, изражението на лицето му беше неумолимо.

– Няма да стоя тук, докато някой петни името ми. Ще взема главата на подлеца за това. Сега отиди да се погрижиш за сестра си.

Емили възнамеряваше да протестира, но упоритото стискане на челюстта му ѝ каза, че ще да бъде загуба на време.

Вместо това, тя отиде при баща си.

– Съпругът ми ще язди с теб. Умолявам те да пазиш гърба му.

Баща ѝ кимна с очи, все още пълни с недоверие и докосна ръката ѝ.

Двамата мъже, които обичаше най-много, прекрачиха прага на залата заедно, оставяйки я сама с ридаещата ѝ сестра.

Дрейвън усети подозрението на Хю, докато приближаваха конете си.

– Все още ли мислиш, че аз съм отговорен за това?

– Докато не видя друго със собствените си очи, да.

Дрейвън стисна зъби. Баща ѝ никога нямаше да го приеме. Така да бъде. Нямаше да го моли за одобрение.

Нито да се ядосва заради Хю.

Дрейвън се качи внимателно на седлото. Гърбът му пулсираше протестиращо, но се бе сражавал с много по-лоши рани от тези.

Той нагласи петите си върху хълбоците на коня и поведе хората си към Фалсуит.

Когато стигнаха малкото селце, покъртителната гледка го накара да свие устни от отвращение. Повечето от домовете и сградите горяха, докато хората бягаха от войниците, ужасени от грабежите, изнасилванията и убийствата.

Дрейвън чу една жена да пищи. Докато Хю и мъжете им нападаха разбойниците, той скочи от коня си и отвори с ритник вратата на една от малкото сгради, които все още бяха непокътнати.

Жената беше хвърлена върху масата. Четирима мъже я държаха, а пети вдигаше полата ѝ и се опитваше насила да раздалечи коленете ѝ.

Той извади меча си от ножницата и застана срещу нападателите с жестоко настървение. Уплашената жена се скри в ъгъла, докато той ликвидираше мъжете.

Когато довърши и последният от тях, зад него падна сянка. Той се обърна рязко с вдигнат меч и откри Хю на вратата.

Той кимна одобрително, после се обърна и напусна.

Дрейвън свали меча си и погледна жената, за да се увери, че все още беше непокътната.

– Благодаря ви, милорд – изхлипа тя, докато се насилваше да стане.

Дрейвън не каза нищо. Той се обърна и отиде да се присъедини към мъжете, които се биеха отвън.

Тогава видя Хю да стои пред мъж, облечен в туника, която поразително много приличаше на неговата собствена. Но по-лошото от това, че някой се представяше за него, бе фактът, че мошеникът беше на път да убие бащата на Емили.

Хю се бореше смело, но беше по-слаб от младия и пъргав рицар, който се въртеше около него, стоварвайки удар след удар върху меча и щита му. Хю залитна назад от напора.

Дрейвън се затича към тях с вдигнат меч. Той ги стигна точно навреме, за да отклони удар, който със сигурност щеше да отдели главата на Хю от раменете му.

Той се олюля назад, когато зет му нападна рицаря. Мъжът беше як, но ако Дрейвън бе в добро физическо състояние, той със сигурност щеше да бъде по-силен от нападателя. Какъвто беше и сега, макар да усещаше, че отслабва с всеки удар, който посрещаше с меча си. Можеше да почувства как раните на гърба му се отварят и кръвта се стича надолу по гръбнака му. Противникът му го блъсна нагоре с щита си, което го накара да залитне назад. Преди да успее да се съвземе, нов удар от дясно го изпрати с трясък на земята.

Дрейвън се приземи тежко на гърба си. Той изстена мъчително, когато болката избухна по цялото му тяло. Едва можеше да си поеме въздух, още по-малко да движи крайниците си.

Свърши се.

Опонентът му вдигна меча си нагоре. Дрейвън се подготви за смъртоносния удар, но точно когато рицарят спусна меча надолу, Хю го хвана през кръста и започна да го удря.

Несръчно и болезнено, Дрейвън се завъртя настрани и се насили да се изправи. Все още му беше трудно. Всяка частица от тялото го болеше.

Той залитна към коня си и се хвана за седлото, за да се задържи изправен.

Погледна към бащата на Емили, който все още биеше измамника и видя втори нападател да се придвижва зад гърба на Хю.

Дрейвън грабна кинжала от колана си и го запрати с фатална прецизност в гърдите на нападателя. Хю видя мъжа зад него да пада и след това с подновена сила довърши негодника, който удряше, с едно фатално пробождане на меча си.

Силата на Дрейвън се изпари. Опита да се качи на седлото си, но нямаше полза.

Той се свлече на колене.

– Рейвънсууд?

Той чу гласа на Хю, сякаш идваше от огромно разстояние. Някой махна шлема му, но Дрейвън не беше сигурен кой е. Болката бе твърде непоносима.

Той вдигна поглед към лицето на Хю, което изглеждаше така, сякаш плуваше над него.

– Момче, да не си посмял да умреш. Чуваш ли? Дрейвън не можа да отговори. Той затвори очи и тъмнината го обгърна.


* * *

Емили се затича към стълбите, веднага щом чу мъжете да се връщат. Джоан я последва. Когато погледът ѝ падна върху съпруга ѝ, който висеше от коня, тя почувства как ужасът я обзема и кръвта се отцежда от лицето ѝ. Но още по-лошо от вида на Дрейвън, бе това, че баща ѝ отказа да срещне погледа ѝ.

– О, Господи, не... – задави се тя.

Ако не бяха ръцете на сестра ѝ, които я подкрепяха, щеше да се строполи на земята.

Саймън и баща ѝ свалиха Дрейвън от коня и го пренесоха към нея.

- Премести се, дъще – отсече баща ѝ. – Трябва да го внесем вътре, преди да е умрял. Емили облекчено разшири очи.

– Той не е мъртъв?

– Не, дете – каза баща ѝ с по-нежен глас. – Сега се махни.

Все още разтреперана, тя им отвори вратата, изпрати една благодарствена молитва, след което ги последва нагоре.


* * *

Часове по-късно, Емили седна до Дрейвън на леглото в стаята си. Той тъкмо се беше събудил.

– Уплаши ме – скара му се тя.

Погледът му се впи в нейния.

– Изплаших и себе си.

– Какво искаш да кажеш?

Дрейвън се протегна и взе ръката ѝ в своята.

– До днешния ден никога не ме е било грижа дали ще оцелея в битка. Но днес научих, че ме е грижа. Когато паднах на земята, единствените ми мисли бяха за теб и бебето. За първи път в живота си не исках да умра. Исках да се върна тук, за да те видя. Исках да бъда тук, когато бебето се роди.

Тя взе лицето му в ръце.

– Обичам те, Дрейвън.

– Обичам те – отвърна ѝ той.

Вратата на стаята се отвори. Емили погледна натам и видя баща си, който стоеше на прага и се колебаеше дали да влезе.

Никога преди не го бе виждала да изглежда толкова несигурно.

– Татко? – обърна се тя към него.

Той прочисти гърлото си и пристъпи в стаята.

– Не очаквах да бъдеш буден – каза той на Дрейвън.

– Не си ли чували, че дяволът никога не спи? – попита зет му хапливо.

Тя видя срама в очите на баща си, докато той се приближаваше към леглото.

– Няма да ме улесниш в това, нали?

Дрейвън се намръщи.

– Да те улесня в кое?

– Извинението ми.

Емили седна шокирана. Баща ѝ никога не се бе извинявал през живота си.

– Аз съм горделив мъж – каза той на Дрейвън. – Признавам го, но не съм чак толкова горделив, че да не призная, когато съм сгрешил. А относно теб сгреших ужасно много... – баща ѝ замълча и след миг направи на Дрейвън най-големия комплимент, на който тя знаеше, че е способен, като каза: – милорд.

И тогава тя забеляза как лицето на Дрейвън омекна и стегнатите му мускули се отпуснаха.

Баща ѝ преглътна шумно.

– Всичко, което мога да кажа в моя защита е, че познавах баща ти добре и знам, че не е необходимо да ти казвам що за човек беше той. –Хю срещна погледа на Дрейвън. – Не знам защо ми спаси живота днес. Аз не бих го направил за теб.

– Не бих и очаквал да го направиш.

Баща ѝ кимна и мускулите на челюстта му се стегнаха.

– Мисля, че това може би ще бъда най-трудната част от всичко, но искам да знаеш, че ако бях благословен със син, бих искал той да бъде точно като теб.

Дрейвън се засмя горчиво.

– Тогава трябва да си благодарен, че имаш дъщери. Ако си спомняш, аз убих баща си.

Погледът на Хю омекна.

– И днес ти спаси живота му. Независимо дали ме приемаш или не, от този ден нататък, аз ще те смятам за свой син.

Емили се усмихна на баща си. Никога не се бе гордяла повече с него и ако съдеше по изражението на Дрейвън, можеше да каже колко много думите на баща ѝ означават за него.

– Благодаря, Хю.

– Татко – коригира го той.

Дрейвън се засмя колебливо.

– Благодаря,татко.

Баща ѝ се запъти към вратата, за да си върви.

- Хю?

Той се обърна с раздразнена въздишка.

– Виждам, че ще трябва да се упражняваш върху това обръщение.

– Ще работя по въпроса – обеща Дрейвън. – Но се питах кой беше онзи мъж, облечен в цветовете ми, когото уби.