И най-вече съжаляваше, че ѝ беше дал възможност да напусне замъка му.

Но той никога нямаше да каже това на Хенри.

– За нищо, Ваше Величество.

Хенри поглаждаше брадата си замислено, докато крачеше пред него.

– Значи момичето е толкова добра партньорка в леглото, че ти всъщност можеш да понесеш изтезания и смърт без съжаление. Ще трябва да пробваме нейната...

– Не я докосвайте... – Дрейвън прекъсна заканата му и разбра, че е направил две крачки към Хенри в гнева си.

Той спря и изви кралската си вежда неодобрително.

– В името на Божия закон, Дрейвън, това е единственият път, в който някога ще повишаваш глас на когото и да било. Най-малкото на нас. И всъщност, действаш наистина безотговорно.

– Простете, Ваше Величество – каза той, свеждайки поглед към пода. – Самозабравих се.

– Тогава дамата е била права. Ти я обичаш?

Гърлото на Дрейвън се стегна и той отказа да срещне погледа на Хенри, за да не види истината в очите му.

– Беше ли също така права, че това, което те накара да свалиш дрехите си, е любов?

Дрейвън не каза нищо.

Какво би могъл да каже?

Хенри се премести, за да застане пред него.

– Говори, момче. Животът ти зависи от твоя отговор.

Дрейвън продължаваше да мълчи.

Кралят изчака нетърпеливо, преди да проговори отново.

– Когато дойде в Лондон с Хю, те попитахме какво цениш най-силно на тази земя. Саймън ни каза, че държиш най-много на честта си, дори си готов да умреш, за да я защитиш. И ако сега, в този ден, те попитаме отново какво цениш най-силно, до толкова, че би го защитил дори с цената на живота си, какъв отговор ще ни дадеш?

Дрейвън прикова погледа си в този на Хенри.

– Емили – отговори той просто.

За негова изненада, Хенри кимна одобрително.

– Емили? – повика той.

Дрейвън погледна над рамото на краля и видя отворена врата. Емили излезе от там, а очите ѝ блестяха, докато се приближаваше с баща си към него.

Когато я видя, цялото му същество сякаш се разкъса от въодушевлението, което мина през него и му се наложи да потисне съкрушителния си копнеж да изтича до нея и да я заключи в обятията си.

Само присъствието на Хенри го накара да се въздържи. Той поглъщаше жадно гледката на прелестното ѝ лице и руси къдрици. Плъзна погледа си по-надолу и остана шокиран, когато видя заобления ѝ корем.

– Чу ли думите му? – попита я Хенри, когато тя се приближи и застана до Дрейвън.

– Да, Ваше Величество – прошепна тя.

– Хю? – обърна се той към баща ѝ.

– Кои от земите ми е унищожил той? – попита Хю.

Хенри скръсти ръце на гърдите си.

– Кажете ни, кое ви тревожи повече: скъпоценните ви земи или фактът, че внукът ви ще се роди като копелето на човек, екзекутиран за измяна?

Хю се приближи до Дрейвън, с презрително свити устни.

– Все още не те харесвам.

Дрейвън се въздържа от отговор, за да не каже нещо неприятно.

– Какво? – попита Хю невярващо. – Без остроумен отговор, Рейвънсууд? Не мога да повярвам, че не отвръщаш на обидата с обида.

Дрейвън не погледна към Хю, очите му бяха задържани в плен от жената, която обичаше и която носеше детето му.

– Не искам да нараня Емили, като те обидя, Хю. Поради някаква причина тя ме обича, обича и теб също така и това ми е достатъчно, за да те уважавам.

Хю изсумтя.

– Не мога да кажа, че съм съгласен с този съюз, но заради дъщеря си, ще се примиря със всичко, което Негово Величество нареди.

Хенри кимна.

– Добре тогава. Хю, доведи брат му и дрехите му тук. А също и свещеник. Нека видим тези двамата женени, преди края на деня.

– Благодаря Ви, Ваше Величество – каза Емили със сияйни и щастливи очи.

Изражението на Хенри стана остро и заплашително.

– Не бързайте да ни благодарите, милейди, защото въпросът относно наказанието му все още не е решен.

Дрейвън погледна назад към Хенри.

Той видя тъгата в очите му, но въпреки това не очакваше много милост от негова страна.

– Ти винаги си ни служил лоялно – каза Хенри. – И затова вярваме, че разбираш защо не можем напълно да те освободим от отговорност.

– Да, Ваше Величество. Не очаквам никаква снизходителност.

Емили въздъхна до него.

- Но...

Дрейвън поклати глава, за да възпре думите ѝ.

Хенри се усмихна, когато тя си замълча.

– Добре е, че можеш да ѝ нареждаш – каза той на младия мъж, но после усмивката изчезна от лицето му. – След сватбата, Дрейвън ще получи двадесет удара с камшик за неподчинението си.

Емили отвори уста, за да протестира, но Дрейвън сложи пръст върху устните ѝ.

Хенри тръгна към Хю.

– Елате, нека да намерим този свещеник.

На вратата кралят се обърна, за да ги погледне.

– Дрейвън?

– Да, Ваше Величество.

– Надяваме се този път, когато полагаш свещена клетва, да имаш по-голям късмет при удържането на обета си.

– Няма да имам каквито и да било затруднения с това, Ваше Величество.

Хенри се усмихна.

– Не мислим така.

Когато бяха оставени сами, Емили вдигна поглед към него.

– Двадесет удара с камшик. Дрейвън, толкова съжалявам!

– Повярвай ми, двадесет удара с камшик са много по-добре, отколкото алтернативата.

Той нежно положи ръката си върху корема ѝ, възхитен от това, което вижда.

– Защо не ми каза?

Тя му се усмихна.

– Исках да го направя, но нямаше човек, който да вземе подкуп, за да ти донесе новините. Страхуват се от гнева на баща ми.

После той я притегли в прегръдките си. Емили се почувства толкова прекрасно там, особено закръглената част от нея, която се триеше срещу голия му корем.

– Ела, девойче – прошепна той в ухото ѝ. – Докато те са заети другаде, какво ще кажеш да намерим тихо място, където ще мога да ти покажа колко много ми липсваше.

Тя сведе поглед надолу към възбудената му мъжественост.

– Мога да видя това и сама, милорд.

Той зарови лицето си във врата ѝ, вдишвайки топлия ѝ аромат.

– Наричай ме просто Приап.

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

– Тогава ела, Приапе, нека ти покажа нашите сватбени покои.

Емили го отведе на горния етаж в стаята си, където Алис чакаше. Очите на прислужницата ѝ се разшириха, когато видя цялото му голо великолепие.

Без да каже и дума, тя напусна бързо стаята и остави двамата насаме.

Дрейвън свали наметалото на краля и я придърпа в прегръдката си. Най-накрая Емили можеше да му даде целувката, която искаше от момента, в който го видя гол отвън.

– Ти си моят герой – прошепна тя срещу устните му.

– Да, милейди. Ваш и ничий друг.

Емили се усмихна, докато той развързваше роклята ѝ и я издърпваше от раменете ѝ. Тя се почувства срамежлива и плаха, когато Дрейвън се загледа в нея. Бяха минали месеци, откакто го беше виждала за последно, а уголеменият ѝ корем никак не помагаше на самочувствието ѝ.

– Нe ме гледай така – каза тя и отстъпи назад в тъмния ъгъл. – Толкова съм огромна. Като подута свиня.

Дрейвън постави пръсти върху устните ѝ.

– Не, милейди. Това, което носиш там, е моето бебе — каза той и докосна корема ѝ нежно. – И това те прави още по-красива в очите ми.

Думите му я изпълниха с трепет.

– Толкова много ми липсваше – каза тя, обвивайки ръцете си около него.

– Обещавам ти, Емили, че никога повече няма да има причина да ти липсвам.

– Моят мил Дрейвън – прошепна тя срещу устните му. – Никога няма да ти позволя да се отделиш от мен отново.

През този следобед те правиха любов бавно и ненаситно, наслаждавайки се един на друг, докато не стана време Алис да дойде, за да я подготви за сватбата.

Дрейвън се облече бързо, после неохотно се отдръпна от нея и отиде долу, за да подпише документите.

За разлика от деня, в който сестра ѝ се омъжи, настроението на Хю беше мрачно и безрадостно. Дрейвън се надяваше баща ѝ да успее да остави различията помежду им настрана, заради доброто на Емили и детето им.

Тяхното дете.

Той се спря на тази мисъл. Тя му беше дала повече, отколкото някога бе очаквал да получи. И я обичаше заради това.

– А, тя идва – каза Хенри.

Заедно със Саймън, който стоеше от дясната му страна, Дрейвън се обърна, за да види как Емили влиза в малкото помещение, където те стояха със свещеника. Вместо цветовете на баща си, тя носеше рокля от светлочервено и пелерина в черно, захваната от брошката, която му беше дала.

Неговите цветове, отбеляза мислено той и го заля вълна от гордост.

Тя беше негова и никой никога нямаше да му я отнеме отново.

Церемонията бе кратка, но не мина без колебанието на Хю, преди той най-накрая да даде съгласието си. Дрейвън едва я бе целунал, когато Хенри повика стражите си, за да го съпроводят отвън на двора.

– Нe! – извика тя и протегна ръка към него.

Дрейвън целуна дланта ѝ успокоително и я пусна.

– Всичко е наред, Емили – прошепна той и нежно я бутна обратно в ръцете на баща ѝ.

Емили наблюдаваше как Дрейвън и Саймън хладнокръвно последваха стражите на двора, отреден за наказване на нарушителите.

Тя се отскубна от баща си и тръгна след тях. Спря, когато погледът ѝ попадна върху палача на краля, който чакаше с камшик, покрит с шипове в ръка.

Баща ѝ застана до нея и се опита да я върне обратно вътре.

– Не трябва да виждаш това.

Тя стисна челюст упорито.

– Той е мой съпруг и мястото ми е до него.

Но думите натежаха в гърлото ѝ и тя се молеше да има силата да остане на мястото си, докато гледа как му причиняват болка.

Хвърляйки ѝ нежен поглед, Дрейвън развърза туниката си и откри гърба си. Емили погледна към краля, надявайки се, макар да знаеше, че не е много вероятно той да сложи край на всичко това. По лицето на Хенри можеше да отгатне, че той се радваше на случващото се не повече от нея.