Но не каза нищо и надеждата, и сърцето ѝ посърнаха.

Палачът използва въжето от бесилката, за да завърже ръцете на Дрейвън над главата му.

Когато го беше приготвил, палачът погледна към краля.

– Започвай – заповяда Хенри.

Саймън се обърна с лице към стената. Емили се сви, когато мъжът с качулката нанесе удар с камшика върху гърба на Дрейвън. Кръвта нашари дрехите на мъжа, но Дрейвън не издаде абсолютно никакъв звук, когато тялото му се напрегна и изопна от удара.

– Боже мой! – прошепна баща ѝ. – Не го ли почувства?

– Да, почувства го – отвърна тя, когато още един удар беше нанесен и посрещнат в мълчание.

Гърлото ѝ се стегна и тя усети как сълзите се стичат по страните ѝ. Емили пристисна устните си, за да не им изкрещи да сложат край на тази лудост и нямаше сили да гледа повече.

Подобно на Саймън, тя се обърна с лице към стената и изчака всичко да свърши.

Когато и последният удар с камшик бе нанесен, палачът отряза въжето, което държеше ръцете му и Дрейвън остана за миг на краката си, преди да залитне.

Саймън го улови през гърдите.

– Държа те – прошепна той.

Дрейвън кимна, когато Саймън преметна ръката му през раменете си и му помогна да тръгне към замъка.

– Като едно време, а? – прошепна Дрейвън на брат си.

Саймън хвърли на баща ѝ най-изпълненият с омраза кръвнишки поглед, който някога бе виждала.

Емили докосна лицето на Дрейвън, когато минаха покрай нея.

– Саймън – каза Дрейвън дрезгаво. – Кажи ѝ, че ще се оправя.

– Мисля, че тя знае това – отвърна той и поведе брат си към замъка.

По средата на двора Дрейвън загуби съзнание.


***

Емили отведе Саймън до стаята си и му помогна да сложат Дрейвън да легне по корем, за да предпазят гърба му от повече наранявания. Възможно най-нежно, тя изми кръвта от него. Емили се намръщи на обезобразената и набръчкана от боя кожа.

– Какво имаше предвид той, когато каза като едно време! – попита тя Саймън.

Младият мъж остави туниката на Дрейвън до леглото.

– Баща му обикновено го биеше по този начин редовно. Когато всичко приключеше, Син му помагаше да се върне обратно в леглото си.

– Затова ли не викаше?

– Да. Баща му добавяше по пет удара с камшик за всеки звук, който издаваше.

Сърцето ѝ заби неконтролируемо.

На вратата се почука.

– Влез – извика Емили.

За нейна изненада, баща ѝ се присъедини към тях, а в ръката си носеше малко шишенце.

– Това е мехлем от ленено семе. Ще отнеме парещата болка от гърба му.

– Благодаря ти – каза тя, изумена от неговия дар. Можеше ли това да означава, че омекваше по отношение на Дрейвън?

Тя сграбчи тази надежда и се помоли да е така.

Баща ѝ хвърли един последен безизразен поглед към изпадналото в безсъзнание тяло на леглото и после ги напусна.

С цялото внимание и предпазливост, на които бе способна, тя нанесе гъстия, остър на миризма мехлем, върху раните му и после го покри с лека завивка.

Докато бършеше ръцете си в кърпата, за да ги изчисти, тя погледна към Саймън, който стоеше до отдалечената стена с измъчено изражение на лицето.

– Колко време ще отнеме, за да се възстанови? – попита го тя.

– Ще бъде на крака до утре.

– Не може да бъде! – възкликна тя невярващо.

Саймън кимна.

– Няма да е бърз, но ще е достатъчно добре, за да стане от леглото и да се движи. – С един последен поглед към заспалата фигура на брат си, той се отправи към вратата.

– Саймън? – повика го тя, когато той посегна към бравата. – Кажи ми, щом ти си този, който е незаконороден, защо баща му го е малтретирал, а теб не?

– Той така и не узна, че не бях негов син, докато живеех в дома му. – Саймън хвърли поглед назад към леглото. – И не беше поради липса на опити от страна на баща му, колкото от това, че Дрейвън непрекъснато заставаше между нас.

Той си пое дълбоко дъх и я погледна.

– Знаеш за накуцването му, нали?

Тя кимна.

– Бях на около пет години и нападах с копието си движещата се мишена, когато паднах от коня си. Баща му се опита да ме прегази със собствения си кон, за да ме накаже за моята несръчност. В един момент всичко, което видях беше огромния му боен жребец, който връхлиташе върху мен, а в следващия миг лежах на края на ливадата до Дрейвън, който беше под животното, със счупен на четири места крак.

Емили затвори очи от ужас. Тя не можеше да си представи как двамата са понесли това.

– Как научи за рождението си? – попита тя.

Саймън сви рамене.

– Нашата майка е казала на Дрейвън малко преди да умре. Тя не е била в състояние да се свърже с истинския ми баща, но знаеше, че Дрейвън пътува достатъчно е баща си и има възможност да намери някого, който да му изпрати съобщение и той да дойде за мен.

– Направи ли го?

– Да. Баща ми дойде за мен в деня, след като тя умря и ме отгледа в Нормандия.

За един миг всичко придоби смисъл за нея.

– Майлс дьо Поатие?

Саймън кимна.

– Той беше баща ми.

Сега вече знаеше как Дрейвън беше дошъл да служи на своя крал.

– Дрейвън е отишъл в Нормандия, за да те намери. Ето как е станал оръженосец на баща ти.

– И оттогава сме заедно. Дължа на Дрейвън живота си по много начини.

– Ти си добър човек, Саймън.

Той поклати глава.

– Аз бледнея значително в сравнение с него, защото той беше този, който се изправяше срещу баща си, докато аз бях онзи, който винаги бягаше от страх.

– Прекалено суров си към себе си.

– Може би, но аз съм ти наистина благодарен затова, че достигна до него, след като аз не можех.

– Никога нямаше да се справя без теб.

– Тогава значи сме вечни съюзници.

Емили му се усмихна и той я остави сама със съпруга ѝ.

Това не беше начинът, по който си представяше сватбената си нощ. Но нямаше намерение да се оплаква, защото получи онова, което винаги е искала. Съпруг, който тя може да обича и дори повече, отколкото дръзваше да си мечтае, той беше мъж, който отвръщаше на чувствата ѝ.

Часове по-късно кралят изпрати своя лекар да прегледа Дрейвън. И веднъж, след като замъкът беше притихнал, тя се сгуши до него и го наблюдава как спи, докато галеше с ръката си красивото му лице.

– Ти си мой завинаги – прошепна тя, после затвори очи и заспа.


* * *

На сутринта Хенри събра свитата си и си тръгна.

И наистина, според предсказанието на Саймън, Дрейвън беше на крака.

Емили се сви от страх, докато му помагаше да се облече. Със сигурност облеклото щеше да му причини болка, като се триеше срещу масивните прорези и белези на гърба му. Обаче, той не каза и дума за това.

– Не мога да лежа в леглото цял ден – протестира той, докато се изправяше.

– Но трябва – настоя тя.

Той поклати глава, хвана ръката ѝ и я отведе долу в залата. Баща ѝ ги погледна при влизането им и хвърли на Дрейвън твърд, свиреп поглед.

Емили въздъхна. След като баща ѝ беше донесъл мехлема, тя се надяваше да е променил отношението си към Дрейвън, но по гримасата на лицето му, можеше да каже, че беше далеч от каквото и да било приемане на новия си зет.

Дрейвън отиде да поздрави Саймън, а тя се запъти към баща си, който седеше на масата.

– Ако можеш да приемеш Найлс за твой син, след като го намери в леглото на Джоан, защо не можеш да прежалиш поне усмивка за моя съпруг.

– Защото познавам характера му – изръмжа баща ѝ и хвърли поредния заплашителен поглед на Дрейвън. – Това е далеч непознато за теб, Ем, защото ти виждаш доброто у хората. Знам истината за него и неговия вид.

Поклащайки глава, тя седна да закуси в противоположния край на масата, далеч от него. Можеше да почувства погледа на баща си върху себе си, но стоеше с гръб към него, докато ядеше хляба и сиренето си.

Дрейвън дойде до нея в същото време, когато тя осъзна, че не бива да яде нищо.

Стомахът ѝ се надигна.

– Емили? – обърна се към нея Дрейвън със загрижено изражение.

Тя се опита да напусне подиума, но се препъна. Дрейвън я хвана и придърпа към себе си, и тя го чу да сдържа дъха си, когато неволно го докосна по гърба. Въпреки това, той не ѝ каза нищо, докато ѝ помагаше да се придвижи към задната част на залата.

– По-добре ли си?

Тя кимна, когато стомахът ѝ се успокои малко.

– Заради бебето е.

Дрейвън кимна.

– Колко още сутрини ще трябва да се подготвя за този тип поздрав?

– Не знам – отговори тя. – Неразположението на майка ми продължи през цялото време на всичките ѝ бременности.

Те тъкмо се бяха върнали отново в залата, когато през вратата влезе покрита с пелерина фигура. Емили се намръщи, когато новодошлият свали качулката от главата си и откри уморената Джоан, чието тяло беше в толкова напреднала бременност, че Емили не можеше да повярва как не е родила все още. Но това, което я шокира, беше гледката на малтретираното ѝ лице.

Ругатнята на баща ѝ отекна в стаята и той се втурна към нея.

– Какво се е случило, дете? – попита той и нежно обхвана насинената ѝ брадичка в ръката си.

Емили също изтича при сестра си.

Джоан изхлипа.

– Беше Найлс – задъха се тя. – Полудял е. – Тя погледна към баща си, докато сълзите се стичаха по насинените ѝ бузи. – Той иска да те убие и да наследи земите ти чрез мен.

Ноздрите на баща ѝ пламнаха от гняв.

– Тогава помогни ми да го видя мъртъв за...

– Лорд Уоруик? – извика едно момче, което влезе забързано през вратата, която Джоан беше оставила открехната след себе си. То се опитваше да си поеме въздух, а веждата му беше разцепена и кървеше. – Милорд – каза момчето и спря пред баща ѝ. – Трябва да дойдете бързо. Фалсуит е под атака.

Хю освободи Джоан.