Емили затвори очи и се опита да си поеме въздух.

– Моля ви, Ваше Величество – започнала го умолява тя. – Правете с мен каквото искате, но не го наранявайте. Умолявам ви. Не можете да му причините това. Не и когато вината е изцяло моя.

Но той не отговори.

Емили изхлипа от мъка и падна на колене.

– Какво направих? – попита тя. Искаше ѝ се никога да не беше планирала съблазняването на Дрейвън.

– Изправете се, лейди.

Емили избърса сълзите си и прехапа треперещите си устни, после бавно се изправи на крака.

Този път видя, че чертите на Хенри се бяха смекчили малко, когато я погледна внимателно.

– Вие наистина ли го обичате?

– Да, Ваше Величество, обичам го повече от живота си.

Хенри обмисли думите ѝ за минута, преди да започне отново да крачи пред нея.

– Наясно ли сте за обвиненията на баща ви, относно дейностите на Дрейвън?

– Да, Ваше Величество, но аз знам, че Дрейвън не ги е извършил.

– И откъде знаете?

– Бях с него в нощта, когато Кесуик е бил нападнат.

– Можете ли да го докажете?

Тя погледна към издутия си корем.

Хенри се разсмя горчиво.

– Да, вярваме, че можете да го направите.

В продължение на няколко минути, той се разхождаше безмълвно, докато тя стискаше ръцете си една в друга, ужасена от това, което щеше да каже на нея или да направи на Дрейвън.

Точно когато си мислеше, че нервите ѝ няма да издържат повече тракащия звук от обувките на Хенри по пода, той проговори:

– Много добре, милейди, казваме ви това, защото любовта ви към Дрейвън е искрена. Ако утре видим доказателство, че той също ви обича и че именно любовта му е била причината за неговото предателство, може и да го помилваме.

Емили вдигна поглед и духът ѝ се приповдигна.

– Но – предупреди той, а лицето му беше сурово. – Ако не видим такова нещо и се окаже, че Дрейвън не е направил нищо повече от това да ви използва, докато сте били под опеката му, ще поеме наказанието си бързо и напълно. Това ясно ли е?

– Да, Ваше Величество.

– Сега ни оставете.

Емили направи реверанс и си тръгна заднешком.

Веднъж, след като вратата на залата беше затворена, тя си пое облекчено въздух.

Имаше надежда! Беше малка, но достатъчна, за да се вкопчи в нея.

Дрейвън със сигурност щеше да...

Емили спря, когато осъзна тази разрушителна мисъл.

Ох, кого заблуждаваше? Дрейвън беше мъж, направен от желязо. Той никога не показваше емоциите си и по всяка вероятност, той ще дойде с боен марш пред портите, за да понесе наказанието си, без дори да направи нещо толкова малко, като да погледне към нея.

Емили сложи ръка на издутия си корем, върху живота, който растеше там.

– Моля те – прошепна тя със стаен дъх. –Нека да имам баща за детето си.

Глава 19

Утрото дойде твърде бавно за Дрейвън и той го посрещна с облекчение. Най-сетне всичко беше свършило. Скоро щеше да има покоя, за който жадуваше и на цялото му нещастие щеше да бъде сложен край.

Взимайки брат си и една шепа мъже, той замина за Уоруик. С всяка измината левга, която го приближаваше все повече до неговата съдба, той се надяваше само на едно нещо.

Искаше да види лицето на Емили за последен път, преди да умре. Дрейвън щеше да си отиде в мир, ако можеше да получи това последно свое желание. То беше единственото нещо, за което мислеше, откакто се беше качил на коня си.

Късно следобед те наближиха замъка. Дрейвън изви вежди, докато се взираше в голите каменни стени отпред. От разстояние, изглежда, като че ли по назъбените парапети стояха хиляди мъже. Хю очевидно бе положил доста усилия, за да укрепи дома си.

– Стой! – извика баща ѝ, когато приближиха портата. – Твоите хора трябва да останат отвън, само ти ще бъдеш пуснат.

– Не – каза Саймън на Дрейвън и дръпна поводите на коня си, за да се изравни с неговия.

– Нямам му доверие.

Дрейвън се загледа безизразно в брат си.

– За какво точно му нямаш доверие, Саймън? Все пак отивам да бъда екзекутиран.

- Дрейвън...

– Не, братко, остани тук. Не искам да ставаш свидетел на това.

Те слязоха едновременно от конете си и едва направил крачка, Дрейвън се озова в ръцете на Саймън, притиснат от силната му прегръдка.

– Не отивай – прошепна Саймън в ухото му.

– Можем да удържим кралската войска. Знаеш, че можем.

Дрейвън го отблъсна рязко от себе си и после, виждайки болката в очите на брат си, го потупа утешително по рамото.

– Пази се, малкия. Бих казал, че някой ден ще споделим вечността заедно, но се моля, да отидеш на по-добро място от това, което ме очаква.

Очите на Саймън заблестяха ярко и той преглътна тежко. После потупа ръката на брат си и погледна встрани.

Дрейвън пое дълбоко дъх и тръгна към портата на замъка пеша. Поглеждайки към парапетите, той спря.

За миг си помисли, че сигурно сънува, щом вижда слънчевата светлина да огрява коса от чисто злато. Но би познал крехката ѝ фигура навсякъде.

Истината бе, че нейната същност бе дамгосала дълбоко душата му.

Неговата Емили.

Баща ѝ я дърпаше навътре и той знаеше, че Хю е настоял тя да се махне оттам. Можеше ясно да си представи упоритото вдигане на брадичката ѝ и огънят в очите ѝ, когато е отказала да го направи.

Гърлото на Дрейвън се стегна, хиляда и една емоции препуснаха през него едновременно, когато се загледа в нея, докато тя се бореше срещу хватката на баща си.

Но най-силно от всичко почувства благодарност за това, че я вижда отново.

Присъствието ѝ му даваше сили.

Дрейвън желаеше отчаяно да ѝ каже какво чувства в сърцето си. Но нежните думи никога не му бяха идвали лесно. В интерес на истината, той не знаеше никакви нежни думи.

Не, но беше човек на действието и в този миг, той искаше тя да знае, че не съжалява за нищо. Искаше Емили да разбере колко много любов таеше за нея.

В този един миг от вечността той щеше да бъде нейният Акъсейн. Нейният герой. Нейната Рицарска роза.

Да. Имаше само един начин да ѝ покаже дълбочината на своята любов.

С гордо изправен гръб, той свали рицарските си ръкавици и ги хвърли на земята.

– Какво прави? – попита Хенри.

Хю спря и погледна надолу към мястото, където стоеше Дрейвън. Емили се възползва от отвличането на вниманието му, за да се измъкне от ръцете му и изтича обратно до стената. Тя застана до краля и надникна от ръба на парапета.

Дрейвън стоеше пред портата и се събличаше. Бавно, малко по малко, той свали меча, туниката, ризницата и подплатения си гамбезон, докато накрая не остана нищо друго, освен изобилието от матова кожа, която проблясваше на слънчевата светлина.

Той тръгна към портата чисто гол.

Емили преглътна сълзите си, когато разбра какво прави.

– Искахте доказателство за неговите чувства, Ваше Величество? Вече го имате.

Хенри се обърна към нея с намръщено изражение.

– Какво искате да кажете?

– Негово Величество знае ли трубадурската песен за Акъсейн и Лорет?

– С Елинор за кралица, знаем всички тези блудкави истории наизуст.

– Тогава нека Негово Величество да си припомни онази част, където Акъсейн преминава гол през войските на бащата на Лорет, за да докаже любовта си към нея.

– Да, но това е само една измислица.

– Да – каза тя през смях, завладяна от радост. – Измислица. И когато Дрейвън я чу, ми каза, че няма мъж, достоен да се нарича такъв, който да направи подобно нещо за една жена. И въпреки това, той го прави сега. Каква лудост, различна от любовта, би могла да го обладае, за да го накара да стори такова нещо?

Хенри обмисли думите ѝ.

Той погледна отново скептично към младия мъж и остана смълчан в продължение на няколко мъчителни минути.

Дрейвън се приближи към портата, а Емили не спираше да се моли Хенри да съзре истината.

Кралят му хвърли един последен поглед и направи знак към нея.

– Елате с нас, милейди.

Емили се отдалечи от стената и последва Хенри и баща си в централната кула. Веднъж, след като вече бяха в залата, кралят се обърна към нея. Лицето му беше безизразно и празно.

– Скрийте се, докато говорим с Дрейвън. Не се показвайте, преди да бъдете извикана. Хю –обърна се той към баща ѝ. – Ще те държим отговорен, ако тя не се подчини.

Баща ѝ кимна и я отведе в малкия килер зад подиума. Сърцето на Емили блъскаше в гърдите ѝ от страх и несигурност, докато чакаше.

Сякаш мина цяла вечност, преди да чуе познатия баритон на Дрейвън да поздравява краля.

– Какво означава това? – поиска да узнае Хенри като погледна набързо голото тяло на Дрейвън с насмешка. – Още едно оскърбление, което изпитваш нужда да ни нанесеш?

Дрейвън поклати глава.

– Не, Ваше Величество. Никога не бих ви обидил, с думи или дела.

– И все пак ми се показваш гол? – Хенри гневно свали наметалото си и го хвърли към него. Дрейвън хвана дрехата с една ръка. – Покрий се.

– Благодаря ви, Ваше Величество – каза той и направи това, което кралят му бе заповядал.

Студеният поглед на Хенри го прониза.

– Сега ни обясни действията си.

Дрейвън се загледа в далечната стена, когато извика във въображението си образа на Еми-ли. Черпейки сила от него, той заговори.

– Не искам никой да сбърка намеренията ми, Ваше Величество. Тук съм, за да понеса наказанието си.

Очите на краля се помрачиха от сянка на разочарование.

– Значи си готов да умреш?

Дрейвън срещна погледа на Хенри, без да трепне.

– Да, Ваше Величество.

– И не съжаляваш за нищо?

Дрейвън поклати глава.

– За нищо? – попита Хенри недоверчиво.

Той замълча. Да, съжаляваше. Съжаляваше, че никога не каза на Емили какво чувства към нея.