Демет Алтънйелеклиоглу - Джем султан – Степното цвете

Внезапно се разнесе единичен звън на църковна камбана. Бам!

Всички замръзнаха по местата си.

Музикантите спряха да свирят.

Залата потъна в тишина.

Бам!

Надигна се глъчка.

Бам! – отекна звън и от близката църква.

На откритата тераса се появи кардинал Борджия с печално изражение. Той се прекръсти и обяви скръбно:

– Да се помолим, братя!

Всички глави се обърнаха към него.

Бам! – този път звънът бе толкова силен, че разтърси цялата зала. Присъстващите разпознаха голямата камбана на Сикстинската капела. Някои от свещите в залата угаснаха. Разнесоха се женски писъци.

– Братя! Папата почина! – обяви сухо Родриго Борджия.

В залата долу се понесе шепот.

– Преди малко Инокентий VIII се спомина. Да се помолим за душата му.

– Господ да ни даде светлина Настъпи суматоха. Феримах забеляза Джем и Лукреция. И двамата слушаха внимателно Родриго Борджия. Косата на момичето бе разрошена. Чезаре Борджия също ги бе забелязал. Наблюдаваше ги с пребледняло лице.

Тази седмица Джем и Феримах се разминаваха мълчаливо.

Принцът не направи опит да се срещне с Лукреция, както очакваше Феримах. Нито тя, нито брат ѝ Чезаре се появиха през следващите дни.

В края на седмицата на вратата на Джем почука някакъв мъж. Ако се съдеше по облеклото му, бе високопоставен служител. Той се поклони на принца и каза:

– Ще ви преместим. Римският епископ Родриго Борджия смята, че е уместно да ви настаним в Сикстинската капела.

Феримах видя как лицето на Джем грейна. "Пак са го подлъгали. И рижият вълк се е върнал!" – рече си слугинята.

Следващия ден Джем се пренесе от ада в рая.

Според Феримах обаче Сикстинската капела беше по-лошо място и от пъкъла.

– Какво си увесила нос? – попита принцът една вечер. – С този папа ще се разбера. Ще видиш. Ще се махнем оттук. И то съвсем скоро.

Сикстинската капела, 1493 г.

Един месец след преместването на Джем Родриго Борджия бе избран за папа под името Александър VI.

Първата му работа бе да направи сина си Чезаре кардинал. Младият римлянин облече червената мантия.

Настаниха Джем в просторен, луксозен апартамент. Храната също бе отлична.

Всеки ден принцът слизаше в задния двор, за да играе на гоненица с Лукреция. Понякога заедно с придворните дами играеха на сляпа баба. Завързваха очите на Джем, а той трябваше да познае кое момиче е уловил.

Марина? Не? София? Пак не! Аха! Лукреция! В крайна сметка винаги я разпознаваше.

Огън изгаряше Феримах. "Как е възможно Джем така да се излага?" – питаше се младата жена, докато наблюдаваше игрите в задния двор.

Лакеите му се присмиваха, прислужниците също. Всички служители в двореца го подиграваха тайно. А може би вече бе станал за смях на цял Рим Само на двама души не им бе забавно. На Феримах и на Чезаре Борджия.

Слугинята бе настанена в една стая, далеч от спалнята на Джем. Феримах не се съмняваше, че Лукреция имаше пръст в тази работа. Римлянката искаше да се промъква незабелязано в покоите на Огнения принц. Феримах обаче виждаше всичко. Чуваше всичко. Знаеше много добре какви ги върши русото момиче с Джем.

Чезаре също бе наясно. Феримах много пъти бе хващала римлянина да наблюдава Лукреция и господаря ѝ. Приятелското му отношение към Джем напълно се бе изпарило. Слугинята въобще не можеше да си обясни защо Чезаре ревнува толкова силно сестра си.

Но ето че един ден случайността ѝ помогна да разбере. Когато минаваше по коридора покрай една леко открехната врага, отвътре се чу тих женски глас:

– Ти си пълен глупак!

Сърцето на Феримах щеше да изскочи, щом в напрегнатия шепот разпозна гласа на Лукреция.

– Не, не съм глупак, а влюбен!

– Чезаре, престани, любими… Знаеш, че и аз те обичам.

– Тогава… защо си лягаш с него… За бога, Лукреция, не издържам повече!

– Много добре знаеш, че го правя заради татко.

– Заради татко! – отвърна Чезаре ядосано. – А той не прави нищо с него, освен да го държи затворен! Уж щеше да използва Зизим. И какво? Само дето го премести тук. Друго не е сторил.

Феримах надникна тайно през процепа на открехнатата врата и видя как братът и сестрата се целуват. От изумление изпусна гергефа, който държеше.

– Шшт! Чу ли нещо? – стресна се Чезаре.

– Да не би да има някой отвън? – обади се Лукреция. – Ох, Чезаре, оставил си вратата отворена.

Феримах побърза да се скрие.

Ето ти нова опасност! Сякаш останалите не стигаха! Отвсякъде дебнеха неприятели.

През последната година Джем се размина на косъм от смъртта цели четири пъти. И винаги казваше: "Ех, този Баязид ага, като не можа да свърши работата с палача, сега ми изпраща наемни убийци!"

Обръчът около Джем непрекъснато се стесняваше. Наскоро Феримах бе заловила един от лакеите да сипва някакъв зелен прах във виното на Джем. Слугинята вдигна голяма олелия. Хванаха мъжа и го заставиха да изпие чашата, в която бе изсипал прахчето. След десет минути той се строполи на пода и умря в адски мъки.

Джем бе убеден, че лакеят е подкупен от човек на Баязид.

Феримах не изключваше тази възможност, но ѝ се струваше, че организаторът на опитите за покушение срещу принца е много по-близо.

Слугинята намекна няколко пъти на Джем за съмненията си. Нямаше полза. "Случват се такива неща!" – отсече той.

Феримах предчувстваше, че е надвиснала голяма беда. Напрежението витаеше във въздуха.

Огнения принц обаче се носеше на крилата на любовта. В ръцете на Лукреция бе забравил всякаква предпазливост. Бе загубил представа за времето.

Въобще не отваряше дума за заминаване от Рим. Не можеше да си представи живота без Лукреция. Не подозираше, че след като тя стане от постелята му, отива в леглото на брат си.

Папа Александър седеше замислен, когато синът му влезе в стаята.

– Викал си ме, татко.

– Още снощи те повиках, Чезаре! – измери го с поглед Родриго Борджия. – Явно срещата ти с Лукреция е продължила дълго.

– Татко

– Не е толкова страшно, ако Зизим разбере, но какво ще стане, ако научи Джовани Сфорца?

– Татко

– Млък! – скастри го баща му. – Всеки сам отговаря за греховете си. Ще гориш в ада, щом си решил. Приближи се.

Подаде на Чезаре един пергамент.

– Чети. Писмо от Баязид.

След обичайната си многословна и безсмислена прелюдия, султанът съобщаваше същественото си искане:

…Светият отец би могъл да избави брат ми от мъките му на земята и да осигури преминаването на душата му в един по-добър свят. Този, който ми донесе тялото, ще получи триста хиляди дуката.

– Исусе Христе! Иска да го убиете?

– Точно така.

– Ще го направите ли?

– Ако го сторя, ще изгубя месечна издръжка от 40 хиляди дуката.

– Да, но ще спечелите триста хиляди наведнъж.

– Аха. – Папата изгледа продължително сина си. Извади още един свитък от коша до себе си и му го подаде. – От Шарл. Заплашва ме.

– Заплашва ли?

– Чети!

Както Ви е известно, папа Инокентий VIII се договори тайно с османците и наруши споразумението си с нас. Отвлече Зизим в Рим. Ако новият папа остане верен на Баязид, ще опетни името на Църквата още повече. Ако веднага не върнете обратно във Франция османеца, френският крал ще бъде принуден да проведе разследване доколко сте подходящ, за да изпълнявате функцията на духовен предводител и доколко сте предан на учението за Светата Троица.

Чезаре бе изумен. Преглътна няколко пъти. Не знаеше какво да каже. Заплахата на французина бе сериозна. Невъобразимо сериозна. Шарл бе готов да обяви война на Църквата.

– Какво ще правиш?

Александър VI се изправи.

– Шарл не е единственият владетел, който би оспорил правото ми да бъда папа. Много духовници също ще го подкрепят… Едва ли ще успея да се справя.

Чезаре кимна в знак на съгласие.

– Кога ще му кажеш?

– Няма да бързам. Нека първо мине сватбата на Лукреция. Може би… след това Чезаре Борджия подскочи.

– Сватба ли?

– Джовани Сфорца идва следващата седмица. Не можем да го караме да чака повече, особено при тези обстоятелства.

Декември 1494 г.

За Феримах вече нямаше съмнение.

Чуваше съвсем ясно грохота, който идваше от дълбините на земята. Недрата на планината се тресяха. Всеки момент склоновете ѝ щяха да започнат да се свличат.

Слугинята много се зарадва, че Лукреция се омъжи за Джовани Сфорца и замина да живее при съпруга си. Джем обаче се поболя от мъка. Затвори се в стаята си и не излизаше по никакъв повод.

Вече нищо не го интересуваше. Седеше по цял ден в един ъгъл, унесен в мисли.

– Феримах – каза той веднъж, – знаеш, нали?

Момичето въобще не го попита за какво говори. Просто кимна.

– Поне да беше наблизо, нямаше да съм толкова отчаян, но така… Мъката по нея е непоносима.

Този път Феримах не успя да се сдържи.

– А мъката по рожбите ти?

Джем вдигна глава и я изгледа удивено.

– Рожбите ми?

Слугинята бе поразена от гледката, която представляваше съкрушеният Джем. Пламъкът в очите му бе угаснал.