Той вече не бе Огнения принц. В погледа на нейния избраник горяха пожари. В зениците му прехвърчаха светулки. Когато се ядосаше, от очите му излизаха искри. А сега… Сега той бе като угаснала свещ.

Отсъствието на Лукреция от двореца не продължи дълго. Два месеца след сватбата момичето се върна. Феримах очакваше, че всичко ще започне отначало. Вълнението, страховете, срамът Не стана така. Лукреция Сфорца не пожела да види Джем. Макар че османецът ясно показа с какъв трепет я очаква, дори ѝ изпрати две бележки, тя въобще не отвърна на поканите му.

Джем бе като полудял. "Радвах се, че мъката ми е свършила. Сега разбирам колко е ужасно да си толкова близо до мен и да ни разделят планини!" – бе написал той в бележката, която изпрати до Лукреция по Феримах.

Римлянката само се изкикоти, но не върна никакъв отговор.

Феримах се обнадежди от студенината на момичето. Явно Лукреция бе решила да се държи подобаващо за една омъжена жена.

Скоро слугинята разбра, че се е заблуждавала. Докато бродеше през една от безсънните си нощи, забеляза Лукреция да излиза от стаята на брат си почти гола. Римлянката въобще не се бе променила. Огнения принц се превърна в неин доброволен пленник. Беше готов да отиде, където тя му каже, да умре за нея, да изпълни всяка нейна прищявка. Феримах се измъчваше от мисълта, че Джем е обсебен от една развратница.

Нощем слугинята се страхуваше да заспи. Боеше се, че отново ще я връхлети добре познатият кошмар. Всеки път, когато затвореше очи, планината пламваше, а в подножието ѝ стоеше едно момиченце. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях жребци се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Стотици пламнали като факли хора и животни бягаха от планината. Една жена викаше като полудяла:

– Перишер!

Момиченцето я познаваше.

– Дъщеричката ми я няма! – стенеше жената.

Но тя бе там. Беше се скрила под една преобърната каруца, за да не я прегазят.

– Тук съм! – провикна се момичето, но гласът му не се чуваше заради грохота на планината.

– Бягай! Спасявай се! – изкрещя един мъж към жената.

Момиченцето познаваше и него.

– Перишер! Перишер! – От устните на жената се откъсна пронизителен стон.

Препъна се и падна. През тялото ѝ преминаха коне и колесници.

Феримах се събуди плувнала в пот.

"Крайно време е да сложа край на този кошмар!" – каза си слугинята.

Предчувстваше, че краят ѝ е близо. Планината се готвеше да тръгне. И когато се раздвижеше, всичко щеше да свърши.



Януари 1495 г.

Вече се бе стъмнило. В задния двор на двореца нищо не се виждаше, въпреки запалените фенери. От светлината им нямаше особена полза, освен че създаваха тайнствена атмосфера.

Феримах стоеше до отворения прозорец, въпреки студа. Внезапно забеляза една сянка да се прокрадва между колоните. Сянката напредваше бавно и предпазливо.

Лукреция!

Феримах много добре знаеше накъде е тръгнало момичето. Към спалнята на любовника си.

Внезапно някой почука на вратата на стаята на слугинята. Първоначално тя се стресна, но после бързо се втурна да отвори.

– Господарю?

– Трябва да ми помогнеш!

Феримах изпадна в паника. Не знаеше как да постъпи.

– Ела с мен! – каза ѝ Джем.

– Господарю. Моля ви

– Трябва да я видя! Искам да разбера каква е причината за студенината ѝ. Повече не издържам… – Джем пое по коридора. – Ела с мен.

– Господарю! – спусна се Феримах след него.

– Няма как да стигна до стаята ѝ, но ти

– Моля ви, недейте! Спрете!

Феримах разбра, че не може да попречи на принца да стори каквото е намислил.

– Кажи ѝ, че ще я чакам до басейна с лилиите и че

– Джем!

Гласът на Феримах прозвуча толкова сърдито, че господарят ѝ се закова за момент на място, после обаче веднага продължи.

– Изпълнявай!

– Жената, която търсиш, в момента не е в покоите си.

Този път Джем наистина спря и се обърна. Погледна към Феримах. Изуми се от изражението, което видя на лицето ѝ. Приближи се до нея и я хвана за китката. Издърпа я на по-светло място.

– Нима плачеш?

– Сърцето ме боли да те гледам такъв.

– Защо смяташ, че не е в стаята си? Къде е тогава?

Феримах се опита да се освободи от хватката на Джем, но той стисна ръката ѝ още по-здраво.

– Къде е Лукреция?

Слугинята осъзна, че не може да крие повече. Реши, че ще разкрие всичко на Джем, каквито и да бяха последствията от това.

– Ела! – поведе го тя в обратната посока.

– Къде тръгна?

– Нали искаш да разбереш къде е Лукреция? Направо ще те заведа.

Джем тръгна бързо след Феримах. "О, Аллах, докъде стигна синът на султан Мехмед Завоевателя!" – каза си тя.

– Хей, какво си мислиш, че правиш? Тази врата води към покоите на Чезаре!

– Знам. Ела! – разтърси глава Феримах. Поведе принца по един таен коридор, който предварително бе проучила. – Шшшт! Тихо!

Изкачиха се към полуетажа в апартамента на Чезаре. Оттам излязоха на балкона, надвесен над спалнята му.

– Ето! Погледни долу. Тя е там!

Джем безшумно се надвеси над решетката на балкона. Погледна надолу и пламна в миг. Закри устата си с длан. "Лукреция!" – промълвиха устните му беззвучно.

Любимата му лежеше в обятията на Чезаре.



23 февруари 1495 г.

Нямаше новини нито от папа Александър, нито от Чезаре.

Това обаче въобще не интересуваше Джем. Той съвсем бе заприличал на призрак. След онази нощ вече не знаеше дали е жив или мъртъв. Един ден Феримах го чу да прошепва едва чуто:

– Всичко свърши Принцът говореше сам на себе си. Вероятно въобще не осъзнаваше, че е изрекъл мислите си на глас.

– Това наистина е краят. Вече нямам друго спасение освен смъртта.

Феримах не издържаше да го гледа така съсипан. "Дали не направих грешка? – обвиняваше се тя. – Дали аз го докарах до това състояние, като извадих истината наяве?"

В същото време си казваше, че няма как да го остави да продължи да се унижава. През последните седмици шепотът в главата ѝ се бе превърнал в писък: "Крайно време е да сложа край на този кошмар, иначе ще полудея".

Феримах усещаше, че всички съпротивителни сили на Джем са напълно сломени.

Той не се развълнува дори когато му съобщиха, че папата го очаква. Тръгна към приемната зала със същия сломен вид.

"Трябва да се подготвя. Денят наближава!" – каза си Феримах.

Джем се върна намръщен като гръмоносен облак. Опита се да се усмихне, когато забеляза, че Феримах го е очаквала с нетърпение.

– Отново тръгваме на път.

– Накъде, господарю? Към Родос? Към Египет?

– Към Неапол.

– Неееееее!

Джем сякаш не чу вика на слугинята.

– Неаполитанският крал е дошъл да ме вземе.

– Не! Не! Никога!

"Трябва да сложа край на този кошмар! – каза си решително Феримах. – Ще свърша веднъж завинаги и с него, и със себе си!"

– Тръгваме вдругиден.

Феримах стана и отиде до полицата срещу вратата. Взе каната и наля вино в чашата на Джем.

– Добре ще е да започнеш да стягаш багажа.

Слугинята отвори едно чекмедже и измъкна оттам малко шише.

– Доволен съм – не спираше да говори Джем. – Най-после ще се махнем от това отвратително място! Всъщност не съм необходим на неаполитанския крал, а на Шарл. Нали го помниш? Феримах, слушаш ли ме изобщо?

Очевидно не го слушаше.

– Феримах, чу ли какво ти казах току-що?

Не бе чула.

– Феримах!

– Не! – изкрещя тя с пълно гърло.

Досега Джем не бе виждал слугинята си в подобно състояние.

– Какво ти става, Феримах?

– Грешиш, султане, аз не съм Феримах. Феримах не съществува. Казвам се Перишер.

– Феримах, моля те, ела тук. Какви ги говориш?

– Перишер! Перишер! Перишер! – пламтеше погледът на слугинята.

Най-после Джем се досети, че това е тайната на Феримах.

– Коя е Перишер?

– Малката дъщеря на Узун Хасан, владетеля на Аккоюнлу – империята, която баща ти унищожи с един замах, като накара планината да затрепери. Аз съм дъщерята на Хенгамех, която остана премазана под копитата на конете и краката на войниците, побягнали от пламналата планина. Аз съм малката принцеса, която видя как умира майка ѝ. Да, ти си султан, а аз съм принцеса. Дадох клетва, че ще отмъстя на султан Мехмед заради страданията на майка ми и баща ми.

– Перишер! – промълви Джем. – Принцеса Перишер?

– Точно така, султане. Аз съм нещастната Перишер, която забрави всичките си клетви в мига, в който те видя. Реших да се превърна в слугинята Феримах с надеждата, че ако не мога да се добера до баща ти, поне ще се опитам да отмъстя за родителите си, като убия теб. Ала после… После погазих всичките си клетви и обети.

Изведнъж Перишер се успокои. Въздъхна и започна да разказва на Джем всичко поред. Всичко, което бе крила през тези дълги години. Как се бе спасила от смъртта. Как османските войници не я бяха разпознали сред останалите пленници. Как попадна в слугинското отделение на султанския дворец… как бе умолявала Аллах да ѝ даде възможност да убие Мехмед Завоевателя… и накрая ранната сутрин, в която бе видяла него – Джем – осветен от жълтооранжевите пламъци на факлите.