ДЖЕМ СУЛТАН

СТЕПНОТО ЦВЕТЕ

Демет Алтънйелеклиоглу





На Нермин Моллаоглу





Благодарности


Както винаги, бих искала да споделя с вас дълбоката си признателност към любимия ми съпруг Джейхан Алтънйелеклиоглу за неоценимата подкрепа. Благодаря ти, Джейхан, за мъдрите напътствия и съвети, както и за първата редакция на текста. Прекрасно е, че те има.

Посвещавам това произведение на скъпия ми литературен агент Нермин Моллаоглу, собственичка на агенция "Калем". До този момент бях чувала за професионалните услуги на литературните агенции единствено в качеството ми на преводач на чуждестранна литература. Доколкото ми е известно, в Турция дейността на такива агенции все още не е популярна, но се надявам, че все повече автори ще последват моя пример. Едва след като се запознах с Нермин, разбрах каква е ползата от работата с агенция с ясни цели и приоритети. "Калем" е една от няколкото турски литературни агенции, които отдават голямо значение на корпоративната идентичност. Нермин не само ме представи и въведе в издателство "Инкиляп", но бе прекрасен съратник за мен като писател – заради националния си и международен опит и практичните си предложения и напътствия. Тази книга е факт благодарение на нея и именно затова е посветена на нея. Благодаря ти, Нермин!

Бих искала да изразя безкрайната си благодарност към целия екип на издателство "Инкиляп" и най-вече към директора по печата Сенем Давис, с която ме свързва преди всичко горещо приятелство, за топлата и спокойна атмосфера, професионализма, ентусиазма и енергията.


Бележка на автора


В поредица от романи насочих вниманието си към жените и живота в султанския харем, но през цялото време не преставах да мисля за децата, родени от тези жени, за наследниците на падишаха, защитавани, направлявани и захранени с желанието за власт от техните майки.

Как са били възпитавани и отглеждани синовете на наложниците? Каква съдба е очаквала принцовете (потомци на един и същ баща, но от различни майки – от различни етноси и раси), когато е настъпвал часът, в който техният баща падишахът е започвал да ги възприема като опасни съперници? Дали драматичните битки за престола между братя са били провокирани единствено от жаждата за власт или и от стремежа да докажат, че са достойни наследници на един могъщ владетел?

Каква е била ролята на майките и любовниците в тази ожесточена борба? Докъде би могла да стигне една жена, водена от желанието да съхрани живота на сина си, който няма право да заеме престола?

Когато си задавах тези въпроси, първо в съзнанието ми изникваше примерът с несполучилия принц Джем. Този син на султан Мехмед Завоевателя оспорва правото на по-големия си брат да заеме престола, но е победен и е принуден в продължение на тринадесет години да се скита из различни страни, като съдбата му става обект на международни и религиозни интриги. Кои са хората и обстоятелствата, довели живота на Джем до това положение?

Дали действията на принца са били продиктувани от желанието да достигне величието и епохалните завоевания на баща си султан Мехмед? Или по-скоро го е управлявал страхът от смъртта – огромната травма, която е създал ужасът от възможността да бъде убит от някой от братята си заради разпоредбите в кануннамето на баща му?

Каква е била ролята на жените в неговия живот? Доколко поведението му е било повлияно от амбициите на майка му и любовниците му? Какви са причините животът на Джем, който и до днес е считан от някои за предател, да се развие по този начин? Тези и още много въпроси пробудиха интереса ми към историята на принца.

Дали Баязид би оставил полубрат си жив, ако той не се бе разбунтувал срещу правото му да стане падишах, или би го убил, като се позове на закона за опазването на мира в държавата? Дали наистина трябва да считаме Джем за предател, след като той отказва да измени на вярата си и да се отрече от идентичността си, въпреки всички превратности на съдбата, предложенията за помощ при възкачване на османския престол и интригите на папата, хоспиталиерите и кралете?

Как щеше да се развие османската история, ако на трона бе застанал Джем вместо Баязид?

Романът "Джем султан – Степното цвете" се роди, докато търсех отговор на всички тези въпроси. Вие сами ще си отговорите на тях, докато четете този безпристрастен житейски разказ. Специално бих искала да подчертая, че и този роман не е исторически. Моят стил е художествена проза, която заимства сюжети от историята. Вярвам, че както в предишните ми романи, така и в "Джем султан" историческата истина не е изопачена. В същото време считам, че е естествено право на всеки автор да припише на героите си измислени от него чувства, размисли и желания. Така или иначе това е смисълът на художествената литература.

В романа ще откриете и много исторически личности, чиито образи съм изграждала, без да злоупотребявам с историческите факти.

Любимата ми героиня Феримах е напълно измислен образ.

Завършекът на романа създадох, изхождайки от съществуващата неяснота в историята.




Планината гореше. Планината пукаше и трещеше. Планината се свличаше. По склоновете ѝ като порой се изливаше многохилядна тълпа. Впрегнати в колесници и каруци коне с изранени тела препускаха бясно. Търкаляха се по стръмнината – някои, защото краката им се подгъваха, други – защото рухваха мъртви. Прииждащите зад тях стотици коне се препъваха в предните и също падаха. Сините знамена горяха. Войниците от бойните колесници бяха възседнали конете. Колесниците се преобръщаха, откопчаните хамути политаха във въздуха. Животните отчаяно се мятаха наляво-надясно. Блъскаха колесниците в скалите и се мъчеха да се освободят от тях. Търкаляха се колела. Едно от тях разби главата на войник, който смяташе, че е намерил спасение зад ръба на голяма скала.

Стотици пламнали като факли хора и коне бягаха от планината. Двойно повече товарни коли също бяха обхванати от пламъци.

Истина беше. Планината гореше.

Планината бучеше.

Планината трещеше.

Планината трепереше.

Огънят унищожаваше всичко, което се изпречваше на пътя му.

Към планината вървеше едно момиченце. Приближаваше. Почти беше достигнало подножието.

Виковете, които чуваше, я тревожеха.

– Татко! – провикна се изведнъж момиченцето. Баща ѝ не я чу. Той мислеше за други неща. Наметалото му беше раздрано, копието – счупено, а щитът – загубен.

Момиченцето извика отново:

– Татко!

Гласът ѝ не се чуваше от тътена на планината. Страховитият грохот, който издаваха хилядите коне, войници и колесници, заглушаваше всеки звук.

Внезапно бащата забеляза една жена. Беше като полудяла. Щураше се насам-натам, търсеше някого.

– Бягай! – изкрещя ѝ той.

Косите на жената бяха разпилени. Мъжът прочете в очите ѝ нещо повече от страх. Нещо, което не бе виждал преди: отпечатъка на ужаса и бедствието.

Без да спира хода на колата, с която задминаваше вървящите войници, бащата се провикна отново:

– Бягай! Спасявай се!

Протегна ръце към жената.

– Не! – извика тя. – Дъщеря ми я няма! Не!

Но тя бе там. Беше се скрила под една преобърната каруца, за да не я прегазят.

"Тук съм!" – искаше да извика момичето, но знаеше, че няма да я чуят. А ако излезеше, за да изтича при майка си, щеше да бъде премазана от краката на препускащите бясно коне.

– Карай! – обърна се бащата към коларя. – Карай по-бързо!

Мъжът размаха повода. Колата подскочи.

– Бягай! Спасявай се! Когато планината рукне, не се изпречвай на пътя ѝ! Бягай! – извика за последен път бащата към изчезващата в облак прах жена зад гърба му.

Жената нададе последен стон:

– Перишер! Перишер!

Препъна се и падна. През тялото ѝ преминаха коне и колесници.


ПЪРВА ЧАСТ


1


Планината Кюре, Кастамону, 1471 г.

Повдигна с пръст чалмата, нахлупена до веждите. Полза никаква. След няколко секунди тя отново се смъкна по челото му.

Мразеше чалмата. Само му тежеше на главата. На всичко отгоре, докато вървеше, постоянно се клатушкаше наляво-надясно. Непрекъснато трябваше да бъде нащрек да не би да се търкулне и да стане за смях пред слугите.

А да носиш чалма, докато си на гърба на коня, беше още по-голямо мъчение. Ех, поне да му бяха позволили да язди без чалма! Ала не! Първа майка му размаха неодобрително пръст.

– Не си и помисляй! – отсече тя.

Възпитателите също веднага скачаха на крака:

– Не е прилично султански наследник да се разхожда гологлав… Особено наследникът на Мехмед Завоевателя… Боже опази! Няма как да стане!

– Защо да не може?

Изреждаха му хиляди измислени причини.

Реши да се довери на субашията[1]. Той все пак беше войник. Човек като него щеше да разбере колко нелепо е да яздиш с чалма на главата.