Сюлейман Челеби си спомни деня, в който от Истанбул пристигна вест: султан Мехмед вика в столицата принца. Трябваше да тръгне веднага на път. Всички в двора се вкамениха от ужас. Сърцето на Сюлейман щеше да се пръсне от страх.

А Джем потри доволно ръце:

– Добре! Чудесно!

Защо ли султанът викаше толкова спешно сина си? Може би за да го попита защо храни петстотин бойци и събира войска. Джем обаче нищо не подозираше за тази работа. С нея се бе захванал Бурханетин Челеби. Всички знаеха, че един ден на принца ще му е необходима войска.

Джем започна да чете писмото от баща си. Изведнъж помръкна. Като го видя такъв, Сюлейман Челеби замалко не извика от уплаха. И до ден-днешен сърцето му се свиваше от спомена за този миг. Помисли си, че принцът чете смъртната си присъда. Джем изглеждаше посърнал, замислен, дори разтревожен.

– Кани ме на празненство.

Какво? Гласът на Джем бе толкова жален, че никой не повярва на чутото.

– Празненство ли, господарю?

– Баща ми е решил да направим сюнет.

Този път страховете на Сюлейман Челеби не се сбъднаха, но той знаеше, че някой ден ще се осъществят. Тогава от столицата нямаше да дойде вестоносец, а убиец.

Сюлейман Челеби беше наясно, че няма полза да обяснява тези неща на принца. Предугаждаше отговора на Джем:

– Много си мнителен, лала! Какъв грях съм сторил? Не се поддавам на алчност и честолюбие. Умът и духът ми са чисти и неопетнени. Защо тогава баща ми ще иска да ми стори зло?

Какви бяха тези приказки? Кой беше научил едно тринайсетгодишно момче да говори така? Дори да му беше дал цял куп примери от историята, то пак щеше да смята, че биха отрязали главата на някой само ако е извършил грях или престъпление.

"Ех, дете, дете! – често си мислеше Сюлейман Челеби. – Ако знаеш колко хора са изгубили живота си заради клевета!"

Поеха към столицата, но възпитателят се успокои едва когато се убеди напълно, че султанът наистина вика сина си за сюнет.

Престолният град бе променен. Султан Мехмед се бе преместил в новия си дворец, разположен върху един хълм. Сградата бе светла и просторна. Нямаше и помен от сумрака в стария византийски дворец. В османския палат обаче се беше настанило уплашено безмълвие. Не се чуваше никакъв глас. По коридорите и двора сновяха безброй слуги, евнуси и придворни, но на човек му се струваше, че в двореца няма жива душа. Хората се разбираха помежду си само с очи, без да говорят, за да не нарушават свещеното спокойствие на падишаха.

Дори церемонията по сюнета на принца бе проведена извън двореца, за да не се смути тишината в султанските покои.

На Сюлейман Челеби обаче най-страшни се сториха клюките, които се криеха зад безмълвието. Почти до всяка колона двама души си шушукаха нещо, допрели глави. Зад спокойните усмивки по лицата на придворните прозираха тревога, злоба, лицемерие и страх.

Намери се кой да придърпа и Сюлейман в тъмния ъгъл между две стени.

– Съдба! – загрижено занарежда един слуга. – Кой би казал, че височайшият ни повелител ще пати като покойния си баща?

Сюлейман Челеби го изгледа неразбиращо.

– Така е! – продължи онзи. – Крушата не пада по-далеч от дървото. Нашият султан е завоевател като баща си. Единият покори Мохач, а другият – Константинопол.

Сюлейман Челеби никога нямаше да забрави лисичата физиономия на този човек.

– Даже и болестта им е еднаква.

– Болест ли? – учуди се Сюлейман.

– Нима не знаете? Нашият господар, също като баща си, се разболя от подагра.

Истина ли бе? Та султан Мехмед беше само на четиридесет и една години!

Но явно клюките имаха основания. Сюлейман Челеби вече бе видял падишаха отдалеч и разбра, че човекът казва истината. Султанът се придвижваше с мъка. Личеше, че изпитва болка.

Слугата огледа преценяващо Сюлейман и продължи да нарежда:

– То се знае, повикаха най-добрите лекари от четирите краища на света. Какви ли не лекове опитаха, ала напразно… Само Аллах знае колко му остава Положението беше ясно. В столицата крояха планове какво да правят след смъртта на султана. При тази вест Сюлейман Челеби се разтревожи още повече. Пашите вече бяха започнали тихомълком надпреварата за властта. Едни бяха застанали на страната на най-големия принц – Мустафа, други поддържаха средния – Баязид. Името на Джем обаче въобще не се споменаваше.

"Джем ли? Ума ли си загуби, челеби? Та той е още дете…" или "Може ли да управлява мъж, който още не е лягал до жена?" – така казваха хората.

Тогава какво щеше да стане с Джем, когато удари последният час на султан Мехмед? Можеше пък султанът да не умре толкова скоро. Но рано или късно щеше да умре. Кой е избягал от смъртта?

"Дано Аллах благослови падишаха с дълъг живот!" Сюлейман Челеби не искаше да си признае, но произнасяше този молитвен възглас повече с грижа за собственото си съществуване, отколкото за султанското добруване, защото след смъртта на Мехмед Завоевателя за пръв път османците щяха да приложат новия закон за опазване на реда и мира в държавата!




– Какво става, челеби, пак ли лисицата не ти дава мира?

Сюлейман бе изтръгнат от мислите си от гласа на другаря му, който седеше до буйно горящото огнище.

– Лисица ли? Каква лисица, Бурханетин Челеби?

Бурханетин също бе възпитател на Джем. Черна брада ограждаше кръглото му лице. Очите му, които изглеждаха несъразмерно малки спрямо носа, святкаха хитро под гъстите вежди. И на него бе досадил животът в тази пустош.

– Хайде, хайде! Да не би вече цял час да броиш камъните на отсрещната крепост? За принца мислиш, нали?

На Сюлейман му се искаше да каже, че има собствени грижи.

Бурханетин стана и дойде до прозореца. Известно време двамата гледаха навън, без да говорят. Мълчанието наруши Сюлейман Челеби:

– Идва буря.

Бурханетин се обърна бавно и го изгледа. Малките му черни очи светнаха. Наведе се над ухото на Сюлейман Челеби и прошепна:

– А после смъртта


4


Смъртта! Сюлейман се разтрепери. Дали заради думите на Бурханетин Челеби, или защото сам си представяше студения полъх на смъртта.

– Смърт ли каза, Бурханетин?

– Няма смисъл да криеш, Сюлейман! – прошепна възпитателят. – Не спираш да мислиш за новия закон на султан Мехмед. Представяш си какво бедствие ще ни сполети, щом падишахът умре.

Бурханетин Челеби понечи да осъди прокобата на Сюлейман, но в крайна сметка тихо промълви:

– Страхувам се! Принцът въобще не го е грижа. След смъртта на падишаха по-големите му братя няма да го оставят жив. Такъв е законът на султан Мехмед Завоевателя. Ако ще Джем, стихове да пише, ако ще по цял ден да дрънка на саза, законът повелява: за благото на държавата е уместно да пожертваш братята си. А мигар този, който пролее кръвта на брат си, ще пощади нас?

Гласът на Бурханетин Челеби заглъхна. След малко с мъка продължи:

– Аз… боя се за главата си.

Очите му бяха изпълнени с ужас.

"И аз се страхувам от същото" – помисли си Сюлейман, но само леко кимна.

Нощем лежеше буден чак до съмнало, без да отделя очи от вратата. Представяше си как в покоите на принц Джем тихичко се промъква убиец с ятаган. Сюлейман вижда как палачът замахва към принца, чува стоновете на момчето. После… после… отрязаната глава се търкулва… О, боже!

Колко нощи Сюлейман Челеби се изправяше с ужас в леглото, подплашен от призраците във въображението си! Целият ставаше вир-вода от пот. Непрекъснато му се причуваха стъпки, които се приближават към вратата. Безшумните смъртоносни стъпки на убиеца. Сърцето на Сюлейман биеше лудо. "Спокойно! Спокойно! Това са само видения!" – повтаряше си той.

"И защо ли се притеснявам? – мърмореше си Сюлейман Челеби. – Даже главата на Джем да падне, мен какво ме засяга? Да не би сам да съм избрал да му стана възпитател? Защо ще погубват и мен? Аз съм дребна риба. Най-много да ме изгонят от двореца!"

Много добре обаче осъзнаваше, че не е така. Бъдещият владетел нямаше да пожали нито брат си, нито умните му учители. Повечето владетели бяха готови да заколят дори невръстно дете, за да управляват необезпокоявани от никого.

Ситуацията беше такава; колкото и да му се искаше, нямаше как да повярва, че главата му ще остане на раменете.

Внезапен шум накара и двамата възпитатели да подскочат.

– По дяволите! – изруга Бурханетин Челеби.

Обърна се към огнището. Една цепеница бе изпукала силно в огъня.

Без да се замисля, Сюлейман Челеби отново промълви:

– Идва буря!

После, като се сети как преди малко Бурханетин Челеби бе продължил изречението му, побърза да добави:

– Стаята започна да изстива. Да сложим още дърва в огъня.

Бурханетин не отговори. Сюлейман Челеби постави два пъна в огнището и се загледа в пламъците.

– Знаеш ли – каза той след малко, – нашият принц няма никакви шансове.

Естествено, че знаеше, но досега не се осмеляваше да го изрече на глас.

– Когато султан Мехмед заспи вечен сън, големият престолонаследник Мустафа ще заеме престола. Има много привърженици сред духовниците.

– Казват, че и войската е на негова страна.

– Така е. Не знам дали си чувал какви ги е разправял великият везир Вели Махмуд паша. "Нашият падишах ще има две велики заслуги в живота си. Едната вече е ясна: завоюването на Константинопол. Другата е също толкова важна. Да повери управлението в ръцете на наследник, който да е завоевател като него. Нека Аллах да даде дълъг живот както на нашия господар падишаха, така и на Мустафа хан." Махмут паша казал тези думи на всеослушание. Къде се е чуло и видяло принц да бъде наричан хан[5]?