Не след дълго между хълмовете и скалите се показа заснеженият северен склон на Къзълкая. Сърцето на Джем заби още по-лудо.

В продължение на много дни беше обмислял бягството си. Щеше да изчака, докато дърветата се сгъстят достатъчно, за да не може ловната свита да го следва плътно в определения строй. Тогава рязко щеше да сръчка Шимшек. Слугите от двете му страни със сигурност нямаше да очакват подобен ход. При резкия скок на животното мъжете щяха да изпуснат поводите и конят щеше да понесе господаря си към свободата.

Джем знаеше, че щом се опомнят, веднага ще хукнат да го преследват. Все пак разчиташе на преднината, която щеше да получи от краткия миг на изненада. Всички щяха да сметнат, че Джем ще навлезе с коня си още по-навътре в гората, но той щеше да се скрие в една известна само на него пещера в подножието на Къзълкая.

Мъжете от ловната дружина щяха да викат и да го търсят известно време, и като не го открият – да се приберат в палата. Джем въобще не се интересуваше как ще се оправдават, че са загубили наследника на султан Мехмед.

Принцът щеше да захвърли чалмата, да покори сам гората и да влезе в битка с вълците. После щеше да се върне победоносно в палата, закачил на задницата на Шимшек труп на вълк. Щеше да хвърли вълчето тяло на земята и да слезе от седлото.




Всичко стана, както го бе намислил. Когато стигнаха до мястото, където клоните на дърветата започваха да се преплитат едни в други, Джем се изправи на стремената и изкрещя: "Дий!".

Шимшек, сякаш очаквал този миг, се изправи на задните си крака. Сред мъжете в ловната дружина настъпи смут, щом копитата на жребеца разцепиха въздуха. От рязкото движение на коня чалмата на Джем падна на земята. Сърцето му се разлудува.

– Хайде, момчето ми! – извика Джем.

Шимшек подскочи и единият от слугите изпусна повода. Жребецът се стрелна напред сред виковете, ругатните и заплахите на мъжете, които се опитваха да го спрат.

– Дръжте го! – дочу се отдалеч гласът на субашията. – Ако изпуснете принца, лично аз ще ви отрежа главите.

Слугата, който яздеше отляво на Джем, все още държеше повода на жребеца. Надяваше се да овладее разлудялото се животно. Джем отпусна леко юздата и сръчка с пети корема на коня. Слугата опита още веднъж да издърпа Шимшек към себе си, но жребецът и Джем вече бяха в плен на устрема.

Най-после бяха свободни. Вятърът размяташе гривата на Шимшек и рошеше буйната черна коса на Джем.

Само след около две минути намериха пещерата. Току се скриха и ловната свита мина покрай тях, хората продължаваха да викат Джем и да проклинат коня му. Докато мъжете разберат, че принцът е тръгнал в друга посока, щеше да е късно. Джем вече щеше да е на място, за което никой не подозира. Там, където го зовяха вълците.


2


Джем се засмя доволно. Погали коня си по врата и гривата. Ослуша се.

– Чуй! – прошепна в ухото на Шимшек. – Чуй вятъра.

Животното наостри уши, сякаш бе разбрало думите на господаря си. Вятърът свиреше в клоните на дърветата.

– Не се чуват никакви гласове. Нито на субашията, нито на конярите и войниците… Напълно сами сме. Само аз, ти и вятърът.

Шимшек изпръхтя доволно.

– Хайде! – подкани го Джем. – да вървим.

Разтърси леко юздите и конят пое с равен ход. Вървяха сред дърветата, опиянени от свободата. Джем загуби представа за време. Погледна към небето, за да се опита да отгатне колко е часът. Клоните бяха толкова гъсти, че над себе си видя само мрак.

Свечеряваше ли се? "Не! – помисли си Джем. – Това не е вечерен здрач. Клоните са толкова гъсти, че не пропускат и един слънчев лъч."

Но така ли бе в действителност?

Час ли мина, откак се изплъзна на свитата, или два? Джем се зачуди накъде е Къзълкая. Огледа се наоколо. Нищо не се виждаше. Клоните скриваха върха. Как щеше да намери обратния път?

– Обратният път ли? – възкликна един глас.

Джем се стресна. Гласът, който чу, беше толкова истински, сякаш някой говореше до него.

Нямаше никой, разбира се. Джем и Шимшек бяха съвсем сами.

– Обратният път ли? – повтори същият непознат глас.

Джем беше убеден, че не си говори сам. Гласът идваше от гората и се чуваше съвсем ясно.

– С празни ръце ли ще тръгнеш да търсиш обратния път?

Гласът казваше истината. Каква щеше да е ползата от бягството му, ако се върнеше в палата, без да е убил вълк? Кой щеше да му повярва, че вече не е дете? Кой би си помислил тогава, че е достоен наследник на баща си и носи завоевателския дух на предците си? Джем трябваше да има доказателство, за да си кажат придворните и възпитателите: "Принцът покори сам планината и уби рижия вълк. Хвърли трупа в краката ни".

Ако Джем се върнеше с празни ръце, бягството му щеше да се окаже пълен провал.

– Добре де – каза си Джем в отговор на гласа. – Какво да правя, като от толкова време яздя, а не срещнах ни един вълк?

Изведнъж го обхвана странно чувство. Не можеше да определи какво бе то. Страх ли? Разтърси рамене. Нямаше от какво да се страхува. Все пак бе син на султан Мехмед Завоевателя. Не знаеше що е страх. И така трябваше да бъде. Тогава какво бе чувството, което го обземаше? Тревога?

Къде ли беше ловната свита? Досега трябваше да са го намерили. Но ето че никой не го викаше по име.

Джем съвсем загуби представа кое време е и къде се намира.

Следваше гласа, който го зовеше, и достигна до непознати части на гората. Стволовете на дърветата сякаш израстваха от самата мъгла. По-лошото бе, че сивата пара постепенно се сгъстяваше и дори клоните вече трудно се виждаха. Скоро съвсем щеше да ги погълне. Вече беше невъзможно ловците да намерят Джем.

Внезапно принцът дръпна юздите.

– Стооой! – изрече той вяло.

Шимшек закова намясто. От известно време конят пристъпваше едва-едва. Двамата се ослушаха внимателно. Ноздрите на Шимшек се разшириха.

– Какво става, момчето ми? – прошепна Джем на жребеца. – Измори ли се? Да не би да надушваш нещо?

– Не спирай! – призова го отново викът от гората. Този път гласът като че ли идваше някъде отпред. Но там нямаше човек. А може би мъглата го скриваше? Джем се поколеба.

– Продължавай, синко! – Сега гласът се разнесе звънък като камбана. – Не се отказвай! Не спирай! Елааа!

Кой ли го викаше?

– Ела, Джем… Ела, сине… Не се отказвай. Върви. Не спирай!

Джем подкара отново коня си. Шимшек направи две крачки и спря. Вдигна глава и се ослуша, започна да души въздуха. Не обърна внимание на командата на Джем да продължи напред. Риеше снега с предните си копита. Започна да пръхти, наостри уши и неспокойно разтърси глава.

Шимшек бе чул нещо. Уплаши се от нещо.

Джем погали коня, за да го успокои. Тогава до него долетя страшният вой:

– Аууу! Аууу!

Страховитият рев, който раздра смълчаната гора, накара Джем да подскочи.

– Вълк! Най-после го открих! – пое си той въздух с облекчение.

Обзелият го преди малко страх веднага се стопи. "Не трябва ли сега да се уплаша? – мина му през ума. – Пред себе си имам вълк! А може би дори цяла глутница!"

Всеки друг на мястото на Джем би побягнал. Но той не можеше да избяга. Не му бе позволено. Нямаше да е достоен син на султан Мехмед Завоевателя, ако побегне. Както баща му се бе хвърлил срещу крепостните стени на византийските неверници, възседнал сурия си кон, така и Джем щеше да отнеме душата на вълка, яхнал Шимшек. От месеци мечтаеше за този миг. Бе поел голям риск, за да се случи тази среща.

Тъмата и мъглата скриваха всичко от взора му, но Джем знаеше, че вълкът е там някъде, сред дърветата.

Пришпори отново Шимшек. Конят се възпротиви. Изправи се на задни крака и изцвили.

Вълкът нададе още по-страшен вой:

– Аууу!

Джем целият настръхна. От страх Шимшек отново се изправи на задните си крака и размаха копита във въздуха. Джем усети, че започва да се плъзга по гърба на животното. Ако паднеше и конят му избягаше, беше обречен. Знаеше толкова истории за изядени от вълци хора. Сега разбра каква е ползата от упражненията и тренировките по езда. Хвана се здраво за юздите и ги дръпна с всичка сила, без да обръща внимание на болката в мускулите си, както и на отчаяното цвилене и пръхтене на Шимшек.

Но ето че се случи нещо съвсем неочаквано.

Внезапно мъглата се вдигна. Клоните на дърветата се разтвориха и Джем се озова на една поляна. Там стоеше някакъв дервиш, а зад него риж вълк с огнени очи.




Дервишът като че ли не подозираше, че зад гърба му стои страшен звяр. Лицето на стареца бе озарено от ярка светлина. Имаше дълга до гърдите брада. На главата си носеше висока плъстена шапка, омотана със зелен шал. Стоеше с протегнати към небето ръце и гледаше Джем. Сякаш го очакваше.

Принцът отново чу онзи глас:

– Най-сетне дойде, чедо… Пристигна при мен.

Невероятно! Старецът дори не помръдваше устни, но Джем бе убеден, че чува неговия глас. Той ли бе човекът, който го зовеше от толкова месеци?

Вероятно бе някой светец.

Изведнъж Шимшек се успокои. Наведе глава и започна да рие земята с предните си копита. Явно и той като ездача си се готвеше за битка.

Джем сякаш загуби дар слово. Искаше да каже нещо, но не можеше.

"Старче, зад гърба ти има вълк!" – мина му през ума, но думите не излязоха от устата му.

Дервишът стоеше, протегнал ръце към небето. Заливаше го мека светлина. Джем не можеше да определи откъде идва тя. Нима това са слънчеви лъчи? Та нали е почти тъмно?