– Не се чувствам удобно върху седлото, субаши. При всяка крачка на коня чалмата ми се накривява ту наляво, ту надясно. Като я придържам, нито милостиня мога да раздавам, нито да опъвам лъка. Не може ли да я заменим с някаква по-малка шапка, като на конярите От удивление субашията замалко да изпусне сабята си, която тъкмо прибираше в ножницата.

– В никакъв случай! – извика той. После, като се сети, че срещу него не стои някой редови войник, а принцът, веднага се усмихна извинително: – Господарю, исках да кажа, че не е редно.

– Защо?

– Човек от вашия ранг… облечен като простите коняри… – При изричането на тези думи субашията потрепери от ужас.

Принцът тупна с крак, както правеше като малък, когато някой го ядосаше.

– Какво не разбра? Когато отивам на лов, няма да слагам чалма. Това е заповед! Трябва да я спазваш.

– Ала, господарю, скъпи господарю, простете, че ви противореча – започна да го умолява субашията, – но ако тази работа достигне до ушите на султана, нашия повелител, Аллах да го закриля, ще стане лошо. "Как се осмеляваш да извеждаш наследника ми гологлав пред робите? Нямаш ли срам?" – ще се разгневи той и ще ми отреже главата.

– Ще се застъпя за теб.

Знаеше, че няма полза да спори със субашията.

Джем – синът на султан Мехмед, завоевателя на Константинопол – беше още дванайсетгодишен. И макар да бе принц, не той определяше правилата и реда в ежедневието си. Вече две години, откак бе станал санджакбей[2]. Възхваляваха името му по планините на Кастамону, но той така и не успя да се наложи над възпитателите, субашията, даже над конярите в обора, камо ли на баща си.

Както и да е. Мразеше чалмите. И беше твърдо решен: някой ден ще се отърве от тях. Както и от провесилия се до земята кожен кафтан. И него мразеше. Постоянно се заплиташе в краката му. Но най-лошо бе, когато се качваше на седлото: заради кафтана всеки път с голяма мъка прехвърляше крака си през гърба на жребеца. Простите коняри, които носеха единствено шалвари или обикновени панталони и не знаеха какво е да ти тежи дългият до петите кафтан, само мушкаха стъпала в стремето и се мятаха на коня с един скок.

Джем дори не беше пораснал достатъчно, за да може да се метне върху седлото. Вярно, щом майка му го зърнеше, не пропускаше да прошепне: "Природата те е надарила с висок ръст", но все още краката му не достигаха стремената. Затова бяха скъсили каишките, с които бяха прикачени към самара.

Качването на коня беше съпроводено със специална церемония. Първо домъкваха камъка, върху който трябваше да стъпи, за да достигне седлото. После двама коняри хващаха юздите – да не би животното да мръдне. Джем стъпваше върху камъка и сядаше на една страна върху гърба на коня. Следваше бавно, тържествено навиване на кафтана. Едва тогава бе позволено да прехвърли крак от другата страна на самара. Ако успееше, разбира се, тъй като един от слугите дърпаше полите на кафтана надолу, докато разстилаше дрехата по задницата на коня като пелерина, за да изглежда принцът по-достолепно.

Нито в двореца на баща му, нито тук беше виждал някой от връстниците му да бъде подлаган на подобно мъчение.

Щом се оплачеше на майка си, че не иска да ходи на лов с кафтан, тя имаше готов отговор:

– Не е редно, степно цвете мое. Ти не си дете, а наследник на султана.

Цвете! Степно цвете! А нима е редно да наричаш наследник на султана "степно цвете"! Сигурно това са били първите думи на майка му към него. Откак се помнеше, все така го наричаше. "Аз съм полско, а ти – степно цвете" – повтаряше тя.

Всеки път, когато Джем искаше да направи нещо интересно, например да отиде на лов за мечки, всички възпитатели, служители и прислужници гракваха в един глас:

– На лов за мечки? Господарю, та вие сте още дете!

Нощем Джем се терзаеше какъв е: потомък на султана или дете. Не се смяташе за султански наследник. Ако беше такъв, думата му трябваше да се слуша. Но и дете не беше. Нима е редно едно дете да се облича по този начин, да бъде преследвано от цяла армия възрастни, които се разкрещяват "Недейте, господарю!", "Ще паднете, господарю!", "Спрете, господарю!" всеки път, когато тичаше и лудуваше или се опитваше да покаже смелостта и ловкостта си. Джем искаше да бъде свободен. Поне в любимата си планина. Да язди, да преследва елените и да опъва лъка. Но ето че не можеше да го стори.

Една вечер промълви пред майка си:

– Чувствам се като пленник.

– Шшт! – опита се тя да го накара да млъкне.

Но Джем нямаше намерение да мълчи тази вечер.

– Ако не бях наследник на султана, щях ли да мога да правя каквото си искам?

Майка му втренчи в него сините си очи.

– Да се обличам както искам, да ходя където поискам, а щом ми хрумне – да яхна коня си и сам да обикалям планините надлъж и нашир.

Майка му направи знак да мълчи, като постави пръст пред устните си.

– А вие бихте ли дошли в тази планина по своя воля, ако не бяхте моя майка?

Тя, която винаги имаше готов отговор за всичко, този път замълча и сведе глава. Синът ѝ сам се досети за отговора. Не би дошла!

Джем я погледна изпитателно.

– Кажете – заговори той, запъвайки се, – ако не бях престолонаследник, нямаше ли да съм по-щастлив, по-свободен?

Майка му се огледа дали някой не подслушва разговора им и прошепна:

– Не знам. Сигурно щеше да си.

– Добре! Тогава не искам да съм престолонаследник. При първа възможност ще говоря с баща ми Тя го погледна уплашено.

– На един наследник на султана не подхожда да говори такива неща!

Джем дори не ѝ беше разказал за гласа, които чуваше от няколко месеца. Гласът в главата му. Той бе толкова ясен, толкова жив и осезаем, сякаш идваше от дълбините на съзнанието му.

– Ела! – зовеше го гласът. – Ела, спаси ме! Тук съм, султански сине. Елааа! Побързай!

Чуваше го почти всяка вечер. Понякога Джем се стряскаше в съня си:

– Кой е? Лала[3], ти ли си?

Нямаше никой.

Джем не бе споделил с никого, че чува гласове. Възнамеряваше да поговори с майка си тази вечер, но като видя уплахата в очите ѝ, се отказа. И да ѝ беше разказал, какво щеше да спечели? Тя със сигурност щеше да отвърне:

– На един султански наследник не подхожда да мисли за такива неща! Нито да чува гласове, нали, юначе мое!

Тогава Джем си каза: "Прав съм. Водя живот, в който е предварително отредено какво да мисля, какво да говоря, как да се обличам. Все едно съм пленник".

Но наближаваше денят, в който пленникът щеше да се разбунтува.

Ловът на сърни и елени вече не му беше достатъчен. Искаше да изпробва лъка си по друго животно.

Вълците не му излизаха от ума. Нощем излизаше на чардака и слушаше воя им. Сякаш му говореха: "Не се възгордявай, принце. Ти си син на султана, но ние сме повелители на планините".

Знаеше, че е детинско да си въобразява такива неща, но не се притесняваше. Нали непрекъснато му повтаряха, че е дете.

Джем обаче смяташе, че вече е пораснал и бе време да се изправи сам срещу вълците. Те бяха храбри животни. Безстрашни. Хитри. Не бяха беззащитни като елените. Готови бяха да убиват. Джем можеше да докаже, че вече не е дете, като се изправи без страх срещу смъртта. Яздеше уверено, упражняваше се с лъка и стрелите. Измина цяла година, откакто го похвалиха: "Вече не сте неопитен, господарю!". Със сигурност не беше неопитен. Нима не уцелваше безпогрешно учебните мишени? Нима сред придворните имаше младеж, който да изпраща стрелите си по-далеч от неговите? Следователно нямаше причина да се бои от вълците. Без да му мигне окото, щеше да извади стрела от колчана, да опъне тетивата на лъка и да се прицели точно… Докато се въртеше развълнувано в леглото, същата нощ Джем реши: "Само така мога да докажа, че съм достоен син на султан Мехмед Завоевателя, а не като внимавам да не ми падне чалмата пред възпитателите…"

Вълците го очакваха. Както и онзи глас. Гласът, който го молеше за помощ. Гласът, който го подканваше да побърза.

– Идвам! – прошепна Джем към гората. – Почакайте, идвам!




Денят на бунта дойде. Ако планът му успееше, Степното цвете щеше да опита вкуса на свободата и да разбере какво е да ловуваш сам.

Сутринта, още преди да се е развиделило, ловната процесия тръгна на път. Най-отпред вървяха следотърсачите. След тях яздеше Джем. На пръв поглед изглеждаше, че той дърпа юздите. Но не беше така. Всеки път, когато се качваше на седлото, от двете му страни заставаха двама слуги. Поводите бяха в техните ръце.

Джем знаеше, че и конят му Шимшек копнее за свобода не по-малко от самия него. Колко пъти бе прошепвал в ухото на жребеца: "Търпение! Скоро ще дойде денят, в който ще тичаме на воля".

И ето че очакваният миг дойде. Днес или щеше да се изплъзне на ловната дружина и да навлезе сам в гората, за да предизвика вълците, или други щяха да му държат поводите, докато е жив.

Джем се обърна и погледна назад, като придържаше чалмата с една ръка. Вдясно зад него яздеха субашията и помощникът му. По-младият от двамата възпитатели на принца, Сюлейман Челеби, беше вляво. Ако можеше да се съди по изражението на лицето му, никак не му бе приятно да бъде тук в този ранен час. Следваха ги трийсетина войници и още толкова коняри и слуги.

За един момент Джем се усъмни, че ще успее да се изплъзне на тази многобройна свита. Беше почти невъзможно, но трябваше да опита. Щом го смятаха за дете, можеше да си позволи една лудория.

Когато наближиха стръмнината, сърцето му се разтуптя до пръсване. Тук пътеката свършваше. Всеки сам трябваше да избира пътя си между дърветата на потъналата в сняг гора. Джем чакаше точно този момент.