— Жената, която те роди, ти изпраща този Ловец на сънища. — Дядо му посочи паяжината с кристалите и перата, която висеше в ъгъла на стената на всекидневната. — Накара ме да обещая, че ще го оставя тук, при теб. Обаче животните нямат сънища, нали, момче? — отсече той яростно. — За да сънуваш, трябва да имаш душа.

Киова наведе глава и се взря в ръцете си. Той имаше сънища, спокойни, нежни сънища, в които един майчин глас пееше приспивни песни, а шепотът й се носеше около него.

Бъди добро момче, Киова. Намери душата си…

Неговата душа.

Какво е душа? — питаше се детето всеки ден. Струваше му се, че ако някой има душа, той няма да остави детето си само. Не би оставил детето си на студено, да трепери в една колиба, без да го е грижа за страховете, които му пречат да заспи.

Майките имаха ли души? — питаше се то. Как можеха да родят дете и да го оставят на грижата на такъв човек?

— Ти беше създаден, Киова — изръмжа дядо му. — Създаден и наложен на една безпомощна жена. Злото, което те създаде, и злото, което поставиха в теб, ще те унищожи. Трябваше да те удавя като нежелано куче, когато се роди.



Докато стоеше под силната струя на душа, Киова въздъхна уморено. Спомените бяха брутални и му се искаше да може да ги прогони завинаги. Той би трябвало да знае, че е по-добре да изостави живота, който бе създал за себе си, и да намери работа, която да му даде възможност да помисли.

Аманда го бе накарала да си спомни за всички приятни, нежни неща, които някога бе мечтал да бъдат негови. Когато бе напуснал планината на четиринадесет години, Киова се бе заклел, че един ден ще има всичко, което дядо му се бе погрижил да не получи. Вместо това, младият мъж бе научил, че мечтите, магията на живота, които бе виждал по телевизията, всичко това е илюзия. И през годините, той се бе постарал да не забравя това.

Допреди Аманда.

Крехката, нежна Аманда.

Нейният смях бе откраднал сърцето му още преди дори да я е докоснал. Магията в усмивката й и нежността в гласа й бяха успокоили една част от него, която той не знаеше, че все още страда. Тя го бе накарала да мечтае и проклятие, ако това не болеше.

Устните му се извиха с горчива ирония, когато взе ръкавицата за баня от малкия рафт, където я бе оставил, и я насапуниса енергично.

Чифтосването бе една биологична, хормонална реакция. Не беше емоционално. Нямаше магия в това да накара една жена да обича нещо, което тя не може да приеме. Точно както и майчинството.

— Те са й казали за отвратителното нещо, което са сложили в тялото й — дядо му се бе разбеснял, когато Киова се бе осмелил да предположи, че е дете, а не животно. — Показали са й създанията, които са измътили до сега — мяукащи, отвратителни малки зверчета, които изглеждат като бебета, а звучат като животни. Ти не си повече, отколкото те са били. Ти си вкаран насила в нея. Тя те роди, защото съвестта й не й позволи друго. Но ти я отврати от деня, в който се появи на този свят…

Киова трепна при спомена, преди да започне да трие лицето си грубо с насапунисаната кърпа. Това беше минало, но още имаше силата да го накара да кърви. Аманда го виждаше като животно, което й е наложено от разгонването, прекалено сурово, прекалено грубо за мечтите, които тя таеше за бъдещето си. Тя искаше повече, отколкото смяташе, че той може да й даде и в края на деня Киова винаги се гордееше със своята честност, ако не с друго. Имаше много малко, което можеше да й даде.

Имаше достатъчно пари от не особено законната дейност, която бе вършил през годините, така че нямаше да й липсват материалните неща, с които бе свикнала, защото можеше да й ги осигури. Но Аманда все пак беше дъщеря на президента Върнън Мейрън. Израснала с нагласата да се омъжи за някой приемлив, елитен член на обществото и с мисълта, че не е предназначена за утайката на човечеството. А Киова беше утайката на човечеството. По дяволите, имаше дни, когато сам се питаше дали в него е останала някаква човечност.

Няколко минути по-късно, изкъпан и облечен в дънки и черна тениска, той излезе от банята и погледна към Аманда, която стоеше тихо в средата на леглото. Тя отвърна на погледа му с хладно мълчание, а лешниковите й очи бяха сърдити.

— Ще приготвя закуска. Имаш половин час — информира я Киова тихо, потискайки тъмното желание и собствения си гняв дълбоко в мястото, което бе създал за тях преди години.

— Тогава ти имаш половин час да помислиш — тя се надигна от леглото и го погледна мрачно и надменно. — Можеш да обмислиш това и да достигнеш до разумно решение или да започнеш да правиш планове как най-добре да ме заключиш. Защото това няма да продължи.

— Надявам се яйца с шунка да те устройва — каза мъжът спокойно. — Ще трябва да сляза до склада по-късно.

Устните й изтъняха от гняв.

— Приготвяй си каквото ти харесва, по дяволите. Ще си го ядеш сам. И помисли върху това, Киова. Гласуването на Закона за породите е вдругиден. Колко дълго смяташ, че можеш да ме принудиш да остана след това?

Аманда мина покрай него, главата й бе високо вдигната, а косата й се развяваше около нея като пелерина, когато се втурна към банята.

— Първо, никога не съм смятал, че мога да те задържа — промърмори Киова тихо. — Но това не значи, че не съм достатъчно глупав, за да се опитам.

Двадесет и втора глава

Киова беше сложил яйцата и шунката в чинии, когато Аманда тръгна към спалнята. Дългата й коса още бе мокра, а лицето й — бледо, когато хвърли поглед към него.

— Обади се на доктор Грейс да дойде тук — каза тя с ясен заповеднически тон. Властният й глас беше остър като бръснач. — Искам веднага да направи онези кръвни тестове.

Възбудата разяждаше тялото й, Киова можеше да го подуши — по-гореща и по-силна от всякога, а Аманда издаваше заповеди като генерал в центъра на военна зона. За нейно съжаление, Киова не се бе присъединил към Въоръжените сили просто защото не си падаше по заповеди.

— Изяж си закуската — изръмжа той в отговор. — Тогава ще видим дали не може да направим нещо, за да подобрим настроението ти.

Уханието на възбудата й накара устата му да се навлажни за вкуса й. Желанието да я докосне го завладяваше.

Аманда надигна глава бавно, очите й блестяха от ярост и страст, когато изпъна рамене и каза:

— Само през трупа ми. Отказвам да се чукам с теб, докато не приключим с тези тестове.

Киова се намръщи, щом чу думите й. Знаеше колко болезнена може да стане възбудата. Наистина ли тя можеше да запази упоритостта си толкова дълго?

Мъжът се усмихна лениво, припомняйки си първия път как тя бе молила толкова сладко, така разпалено.

— Не.

Странно, по лицето й премина сянка на болка, сякаш тази една дума я нарани.

— Не съм гладна — изрече тя тогава, обърна се към вратата, отвори я рязко и се втурна към верандата и Бог знае къде по-далеч.

Киова се взря шокирано в отворената врата. Тя беше разгонена, очевидно по-възбудена, отколкото някога е била, и бягаше от него? Той поклати глава, преди да я последва бавно, любопитен да разбере какво смята да направи или къде ще отиде.

Два вълка охраняваха верандата. Аманда стоеше на стъпалата и се взираше в животните, които я наблюдаваха предизвикателно. Когато тя погледна назад към Киова, той почти трепна от яростта, отразена в очите й.

— Аманда… — Мъжът пъхна ръце в джобовете на дънките си и приведе рамене отбранително. — Не мога да понеса мисълта за болката, която ще изтърпиш. Дори само за кръвните тестове.

— Това не е твоят избор — отсече тя, извърна се от него и погледна надолу към вълците. — Кажи им да се отместят.

Киова въздъхна тежко. Тази жена щеше да изтръгне сърцето от гърдите му, а дори не го разбираше. Нямаше представа за ада, пред който го принуждаваше да се изправи.

— Моята работа е да те защитавам — каза той тихо. — Как мога да го направя, ако ти позволя да сториш нещо, което със сигурност ще ти причини толкова болка? — Киова поклати объркано глава, борейки се с импулса да направи това, което тя искаше, и инстинктивния вой на животното, което изискваше тя да не познае страданието.

— Смяташ ли, че тази възбуда не боли? — Аманда се обърна към него и уханието на желанието й накара страстта да забушува в слабините му. — На високия и силен Койот Киова обаче не му пука, нали? — изръмжа тя. — Ако не накараш онези учени да дойдат за тези тестове, тогава ще ме гледаш как страдам, така или иначе. И ще боли, и боли. Защото няма да ме докоснеш, докато не направя това.

— Защо е толкова важно? — Той се бореше с пламъците на собствения си гняв, с емоцията, която се опитваше да се освободи. — Те не могат да ти помогнат, Аманда. Нищо не може да пречупи връзката с мен, без значение колко го искаш.

— Това може да създаде лек. Ако не друго, поне за облекчаване на симптомите — отвърна жената. — Ако не за мен, тогава за някой друг.

— Не е необходим лек. — Киова искаше да оголи зъбите си в примитивно яростно ръмжене и едва успя да се сдържи. — Защо така отчаяно искаш да ме напуснеш? Не ти ли е достатъчно, че знам, че не ме искаш?