Лора Лей - Душата на звяра

Аманда се спъна в нещо. В собствените си крака, може би. Тогава зад нея прозвуча друг див котешки рев. Младата жена падна по корем, напрегна се да се изправи отново на крака, застана на колене и се оказа очи в очи с най-големия, най-жесток на вид лъв, който някога бе виждала.

Той изрева. Отвори мощните си челюсти, показвайки уста, пълна с остри като бръснач зъби и изрева право в лицето й.

— Вкусът ми е много гаден — отсече младата жена, прекалено уплашена, за да се опита да се движи, когато лъвът сведе зловещия си кехлибарен поглед към нея. — А и нямам никакво месо по костите си. Татко винаги ми казваше, че съм прекалено кльощава. Обзалагам се, че зайците имат наистина хубав вкус… — изскимтя тя. — О, Боже, намери заек.

Животното изръмжа, озъби се и грамадните му зъби се оголиха. Главата му беше огромна, а гъстата грива, която растеше от гърба му, показваше, че е зряло създание в разцвета на силите си.

— Той не се интересува особено от зайци. Любимите му лакомства са глупави момиченца, които обичат да не зачитат мерките, създадени за тяхната безопасност.

Женският глас я накара да се обърне рязко, само за да си изпроси едно ухапване по гърба от животното.

Аманда се обърна отново и се втренчи изненадано, когато той изрева още веднъж.

— Можеш ли да го повикаш или нещо такова? — изпъшка тя. Малкото ухапване не болеше, но Аманда предпочиташе да не оставя парче от себе си.

— Тайни до голяма степен прави това, което иска — провлече жената меко, гласът й беше нежен, почти мелодичен, когато заобиколи Аманда и клекна до животното. — Нали така, Тайни?

Лъвът побутна с глава жената, чертите на лицето й бяха прекалено неясни, а в погледа на Аманда прекалено изпълнени с остри зъби, за да обърне внимание на това как изглежда тя.

Огромното животно издаде мек сумтящ звук, като се потърка в крака на непознатата, очевидно доволно за момента.

— Добро момче — тя погали гривата му и след това изненадващо измърка с нежен котешки звук. — Върви да полегнеш, а аз ще поговоря с нашата посетителка за минута. Танер ще бъде тук скоро с угощението ти.

Главата на лъва се обърна отново към Аманда и погледът, който й хвърли, беше пълен с чисто мъжко раздразнение, но той се извърна, премести се няколко сантиметра настрани и се отпусна на земята, гледайки я внимателно.

— Не мога да се свързвам много добре с тях — жената запази гласа си мелодичен, с почти хипнотизиращ тон. — Просто стой мирно и тихо, и не прави нищо, което може да го изплаши, и той ще бъде спокоен, докато пристигнат Танер и Кейбъл. Те са точно зад мен.

Аманда не откъсваше очи от лъва.

— Бях ли близо? — попита тя и гласът й беше тих като полъх.

— Никак даже — въздъхна непознатата. — Всъщност, на около двадесет стъпки в тази посока има скрита клисура. Можеше да не преживееш падането.

Аманда наведе глава унило.

— Толкова ли е лошо? — попита тогава жената, а гласът й беше замислен. — Сестра ми е чифтосана с Кейн, той не е Порода, но би трябвало да бъде. Чифтосването ужасно ли е?

Аманда хвърли изненадан поглед към тъмната фигура. Все още подпряна на ръце и колене, тя се страхуваше да се раздвижи. Лъвът не сваляше очи от нея.

— Ами… Не — каза тя предпазливо.

Чифтосването беше страхотно. Обаче тъпият мъж, който внезапно бе решил, че е неин господар и повелител, бе започнал да й лази по нервите.

— Тогава защо бягаш? — Тъмната глава на непознатата се наклони, а бледите черти на лицето й бяха едва забележими в тъмнината, когато тя остана приклекнала между Аманда и животното. — Киова е най-благородният Койот, когото познавам. Той не е като тъмничарите, които имахме ние, обучени да бъдат безпощадни. Той ухае на искреност, на нежност. Защо бягаш от него? Нима човешките мъже са по-достойни?

Аманда примигна смаяно към нея. Гласът й беше мек, но сериозен, сякаш въпросът имаше по-голямо значение, отколкото тя искаше да му придаде.

— Как, по дяволите, бих могла да знам? — Аманда преглътна мъчително. — Виж, това наистина е странно. Може ли да кажеш на този звяр да ми позволи да седна?

Звярът изръмжа.

— Наистина ще трябва да останеш още няколко секунди — осведоми я другата жена. — Мога да подуша, че Танер и Кейбъл приближават. Те се промъкват бавно, за да се пазят от развълнувани котки. Има няколко около нас, да знаеш. Моята лъвица ще се опита да те защити, ако Тайни нападне, но предпочитам да не бъдат наранявани. А ти не ми отговори на въпроса.

— Попитай ме, когато не съм на път да стана закуска за един лъв — предложи Аманда.

Тя се засмя.

— Бях просто любопитна. Може би си права да бягаш. Сексът не е приятно нещо. — В гласа й се долавяше нотка, която Аманда не успя да разгадае. — Чифтосването не може да е по-добро.

— Той не ме е наранил. — Аманда нямаше представа защо почувства нужда да увери жената в това.

Кехлибарените очи, подобни на тези на лъва, я наблюдаваха спокойно.

— Чух те да крещиш.

Аманда усети как руменина разгорещява тялото й още повече.

— Да, добре. Понякога крещенето е хубаво. — Младата жена прочисти гърлото си нервно. — Това е наистина странен разговор, да знаеш.

— Разбирам. — Главата на непознатата кимна, преди тя да се изправи внимателно и да заговори отново. — Танер, Тайни е по-развълнуван от обикновено. Уханието на тази жена не е единственото, което го притеснява, но става все по-развълнуван с течение на нощта.

— Ами твоята лъвица? — Мъжкият глас беше също толкова внимателно мек, като женския.

Аманда имаше само неясно впечатление от плъзгащ се мрак, една сянка, която мина покрай нея. Никакъв звук не извести пристигането на непознатия, докато лъвът не започна да мърка диво. Тогава животното бе скрито от тъмнина, само за да се присъедини още една фигура.

— Те не могат да установят смущението — докладва жената, ръката й улови рамото на Аманда и я подкани да се надигне, когато звукът от мотоциклети започна да се усилва.

— Засега е спокоен — каза тихо мъжът, когото нарече Танер, преди да започне да припява отново на животното.

— Мамка му — прошепна Аманда, когато ръмженето на мотоциклетите разтърси нощта. — Киова идва, нали?

— Да, Киова идва. — Една слаба ръка стисна рамото й. — Ако той ти причинява болка, аз мога да ти помогна, Аманда. Не ме лъжи.

— Даун — обади се мъжът зад нея. — Това не е твоя грижа. Киова има права над половинката си. Знаеш го.

— Не и ако я наранява. — Гласът на жената се задълбочи. — Аз и лъвицата ми ще ви защитим, ако те нарани, Аманда.

— По дяволите, Даун… — Грубо проклятие, изпълнено не с гняв, а с огорчение, прониза нощта. — Сет няма да те нарани.

Аманда поклати глава объркано. Тук имаше нещо повече от просто загриженост от страна на непознатата жена.

— Той не ме наранява… — Мотоциклетите осветиха района, когато се плъзнаха по завоя и спряха с дразнещ, ръмжащ звук, който накара лъва да се изправи. Силен рев разкъса нощта, когато дузина жени излязоха от дърветата и наобиколиха неспокойното животно.

— Аманда, ще ти напердаша задника заради това! — Гласът на Киова беше яростен и разгорещен.

Хълбоците на младата жена се стегнаха при представата. Но не от страх. Тя го гледаше как се наклони на мотоциклета — широкоплещест, мускулест. Изражението му бе мрачно и заплашително, а черните му очи блестяха от глад и гняв, докато вървеше към нея. Вагината й се овлажни, когато той приближи, утробата й се свиваше конвулсивно, а бедрата й се стягаха заедно с нея.

Киова щеше да я привлече, дори ако се бяха запознали при по-нормални обстоятелства. Щеше да участва в нейните фантазии, щеше да бъде мъжът, по когото щеше тя да си падне, без да я е грижа за генетичния му състав.

В този момент, Аманда осъзна, че това може да не бе любов, но би могло да бъде. Щеше ли той да я ухажва? По дяволите, не! Щеше да връхлети право към нея, както правеше сега. Щеше да я вземе и да я люби, и вагината й щеше да плаче за докосването му, дори без огъня, който я изгаряше жива сега.

Киова спря пред нея и я погледна с брутална, неприкрита страст.

— Трябва ли да те вържа? — отсече той тогава и яростта, горяща в него, отекна в гласа му.

Аманда поглади с ръце дънките си и се взря в него, като призна пред себе си, че точно както Киова бе казал, нямаше начин да му избяга.

— Ще ме напляскаш ли все пак?

Мъжът примигна. Веднъж. След това присви очи върху нея.

— Определено — изръмжа той.

— Нямам нищо против да стигнем и до края. — Тя сви рамене. — Няколко въжета няма да навредят.

— Да тръгваме. — Киова я сграбчи и дланта му се обви около нейната като нежно менгеме, когато я задърпа към мотоциклета. — Време е за разплата, бейби. Да видим дали ще ти хареса различен вид туптене между краката.