Лора Лей - Душата на звяра

Аманда отказваше да се примири просто така с всичко това. Тя се измъкна възможно най-безшумно от колибата, скри се в сенките и се насили да се движи в тъмнината на планината, в която бе разположена къщата.

Беше чула Киова, Кейн Тайлър и Калън Лайънс да обсъждат сигурността на имението по-рано днес, преди Киова да излезе, за да помогне на Кейн за някакъв вид компютърна неизправност. След това бе говорила с баща си и го увери, че е добре. Не че можеше да му каже нещо повече, тъй като Киова стоеше над нея като ангел на отмъщението. Дори беше прошепнала техния кодиран израз — „Добре съм, тате“ — вместо татко, и все още не можеше да си обясни защо го бе направила.

Може би защото независимостта, която бе спечелила от семейството си, бе толкова трудно постигната. Баща й и брат й само чакаха оправдание да я издърпат обратно в пътя, който бяха предначертали за нея, да я омъжат за някой приятен, улегнал, надежден млад мъж и да я видят как се превръща в идеалната вашингтонска съпруга.

Но тя не мислеше да им го позволи. Много по-лесно би било да се пребори с Киова. И Аманда беше на път да му покаже тук и сега, че не е човек, на когото той може да нарежда толкова небрежно. Щеше да се измъкне от тази проклета планина, от имението на Породите и да се върне в Белия дом сама. Това не би трябвало да е толкова трудно. Спасявайки се, тя можеше да отстоява независимостта си, дори пред лицето на опасността, която я заобикаляше.

Бягството нямаше да бъде трудно. Всичко, което трябваше да направи, бе да намери стария път, по който бяха прекарвали дърва, и да се насочи към окръжния път на няколко километра разстояние. Там можеше да спре някой автомобил, който да я откара до най-близкия телефон и да се обади на баща си. Той нямаше да я остави на грижите на Породите, ако знаеше истината. А Аманда разбираше, че Киова отчаяно иска да запази тази истина скрита, докато успее да я убеди да приеме чифтосването, каквото е.

Младата жена изсумтя, докато притичваше покрай сечището зад къщата и пое към редицата дървета. Природата можеше да постъпва толкова грозно, колкото си иска. Аманда не бе избирала Киова и този наложен избор не бе представата й за идеална връзка. Трябваше да има начин да се излекува. Да накара възбудата да изчезне и да й даде шанс да реши сама кой мъж иска.

Щеше ли да избере Киова, ако имаше възможност за избор? Тялото й крещеше да, а сърцето я болеше.

Любовта не идва за един ден, нали? Без значение какво бе чела или фантазирала, тя знаеше, че реалността е изцяло друг въпрос. Киова беше самотник, Порода Койот, роден да манипулира и мами. Но нима хората, били те Породи или не, не правеха същите неща?

Объркването беше като едно блато от мисли и чувства в съзнанието й и Аманда не можеше да намери смисъл в нищо. Не можеше да контролира нищо. Страхът беше също толкова завладяващ, колкото надигащата се възбуда, и безопасността, която можеше да бъде открита само в нормалното. Трябваше да се прибере вкъщи. Трябваше да говори с Александър. Дори обхванат от студена ярост, той щеше да й помогне.

Младата жена се препъваше през гората, дългата фланелена риза, с която бе облечена, се закачаше за храстите, през които тя преминаваше. Дънките и маратонките я предпазваха от хладния въздух, но нищо не можеше да я предпази от топлината, разгаряща се вътре в нея. Тя нарастваше с всеки изминал миг. Аманда се бе молила, като се раздели с Киова и уханието, което изглежда изпълваше колибата, да преодолее нуждата.

Щеше да я преодолее, каза си тя яростно. Всичко, което трябваше да направи, бе да се прибере вкъщи.

По нощното небе бавно се движеха облаци, приглушаваха лунната светлина и увеличаваха тъмнината на гората. По дяволите, мразеше тъмнината. Ето затова живееше в града, а не в имението на баща си в горната част на Пенсилвания.

Не че се страхуваше от мрака, просто не го харесваше. Той беше изпълнен със звуци, които тя не можеше да определи, звуци, които изпращаха тръпки по гръбнака й и я караха да мисли за всеки филм на ужасите, който Александър я бе предизвикал да гледа.

Писък на котка, голяма котка, отекна в планината. Аманда спря, дишайки тежко, очите й се разшириха, когато се опита да види нещо в тъмнината. Добре, какво беше казал Киова? Ако не миришеш на котка, те ще те изядат.

О, Господи. Това е просто страхотно. Диви вълци и огромни котки, разгонване, което я подлудяваше, и само Бог знае какво още предстои. Тя не се нуждаеше от това.

Младата жена започна да се придвижва по-бързо. Вече не се притесняваше за тишина или хитрост. Какъв бе смисълът, по дяволите?

— Кейн, имаме неразрешено движение в Сектор 3С — Тайбър, женската Порода, експерт по комуникациите, докладва тихо, докато Кейн и Киова работеха върху капризната програма, която се опитваха да инсталират, за да прихванат електронните съобщения на членовете на Кръвните расисти.

Главата на Киова се надигна, а очите му се присвиха. Три С беше районът на малката колиба, която той и Аманда използваха.

— Няма електронен индикатор и котките са тръгнали в тази посока.

— Мамка му! — Киова скочи бързо на крака. — Това е Аманда. Обади им се да се върнат.

Той би трябвало да разбере, че лесната й капитулация по-рано тази вечер не е била нищо повече от хитрост. Трябваше да подуши яростта й, чувството й за предателство при отказа му да й позволи да се подлага на генетичните тестове по-рано през деня или просто да й обясни причината за поведението си.

Как можеше да й каже, че гледката на това как тя понася такава болка го е лишила от гордост и почти бе предизвикала сълзи в очите му? Че гърдите му се бяха стегнали и гняв, какъвто никога не бе изпитвал, бе залял съзнанието му?

— Екипът на Даун да я настигне — нареди Кейн бързо. — Ние тръгваме натам веднага.

Той хвърли на Киова комуникационното устройство, което използваха и прикрепи собственото си към ухото си.

— Даун пътува натам, за да се намеси. Кейбъл и Танер отиват при животните, за да ги овладеят. Котките били неспокойни, Кейн. Може да не се подчинят на стандартните команди — докладва младата женска Порода на комуникационния пулт.

— Нека Мерк подготви мотоциклетите — отсече той към нея. — Ние тръгваме.

Киова се напрегна, когато последва Кейн тичешком, а яростта нарастваше в съзнанието му с всяка изминала секунда. Проклета да е, не бе очаквал да избяга. Как би могла да има енергия за това?

— Мотоциклетите ще свършат добра работа от разстояние — изкрещя Кейн, когато се приближиха към звука на форсирани мощни двигатели във вътрешността на метален хангар от другата страна на имението.

— Ще я набия — измърмори Киова. — Мамка му. Предупредих я.

— По дяволите, Киова — изруга Кейн, когато влетяха в добре осветения хангар, широките врати се блъснаха. — Мислиш ли, че на нея й е лесно? Трябваше да го очакваме.

Но не бяха и заради липсата му на предпазливост, Аманда бе в опасност.

Двамата скочиха на подготвените малки мощни мотоциклети. Създадени за бързи планински преходи, те бяха специално проектирани от Меркюри — внушителната Лъвска порода, която бдеше над тяхната сигурност като квачка над пиленцата си.

Двамата мъже се изстреляха от гаража с пълна газ, завиха безразсъдно на острия завой около алеята, която водеше към хангара, и подкараха нагоре по чакълестия път към планината.

— Тя е на повече от една миля от колибата — изкрещя Кейн в комуникационното устройство. — По посока на главния път. Котките се движат бързо, така че да настъпим газта.

Големите котки се приближаваха. Аманда можеше да чуе гърлените им крясъци, които отекваха около нея, сякаш се викаха една друга, действайки координирано, за да я проследят.

Аманда тичаше, препъваше се в храсти и дънери, като се опитваше да не падне и да не се търколи надолу по склона. Само Бог знаеше какво лежи на дъното на някои от проломите, които бе открила.

Тя едва успяваше да си поеме дъх, докато страхът препускаше из тялото й, а собствената й слабост сякаш я зашлевяваше през лицето. Със сигурност би било по-лесно да открадне мобилен телефон. Във всеки случай, нямаше да бъде изядена.