Неизвестен означаваше, че Тамбър е проверила всяка връзка и местоположение на Породите, които се предполагаше, че са в планината. Имаше една точка на движение в повече, отколкото трябваше, а не беше получила никакво предупреждение от охраната за това място. Затова бе сигнализирала Шера да провери на място.

— Всичко, което откривам в момента, е една аномалия — каза тихо Тамбър, докато Шера се приближаваше, без да изпуска от поглед зеления флуоресцентен дисплей на очилата, които покриваха горната част на лицето й. — Но това се появи от нищото. В една минута беше чисто, в следващата беше там.

Доверявайки се на другата жена да пази гърба й, Шера забеляза няколко сини точки да се придвижват от други места. Заобикаляйки извисяващите се до раменете й каменни блокове, тя продължи да приближава към аномалията, следейки внимателно малката червена точка, която се плъзгаше по картата. Натрапникът се беше насочил към портата, водеща до основния двор. Той също беше добре охраняван, и в това действие нямаше смисъл. За един нарушител би било по-лесно да получи достъп от много други места, отколкото през задната врата.

Плавно като бриз, Шера се плъзна през гъстата шума, привеждайки се леко, за да избегне горните клони, които биха алармирали един опитен съгледвач за факта, че е преследван.

Съветът или фанатици, това нямаше значение, те просто продължаваха да опитват. Усилията да получат достъп до имението изглежда се увеличаваха с всеки репортаж, който заливаше ефира. Някои от инсинуациите в така наречените доклади бяха повече от обидни, бяха направо опасни. Да бъдат в крак с тях беше почти невъзможно и противодействието ставаше все по-трудно с всеки изминал ден.

А те продължаваха да опитват. Стремежът да се унищожи новия човешки вид като че ли се увеличаваше ежедневно. Премествайки се бавно, по-близо, Шера премина покрай младите борове и полека се приближи зад нарушителя. Когато той попадна в зрителното й поле, в сърцето й нахлу ужас, силен и бурен.

— Аз не бих го направила — младата жена насочи автоматичното оръжие, точно когато той се готвеше да сложи на рамото си дългия цилиндричен ПЗРК1.

Мъжът замръзна за една дълга секунда. Шера подуши страха, струящ от тялото му, както можеше да усети решителността му да извърши убийство.

— Само мръдни и главата ти ще хвръкне — каза остро тя. — Тамбър, предупреди проклетата къща. Имаме ракетен комплекс.

Шера нямаше идея как да го спре, преди той да изстреля ракетата. Ръката му беше на спусъка, а оръжието беше почти поставено за директно попадение на къщата.

— Евакуация, Тамбър. Евакуация — Шера даде заповед да се евакуират от къщата, чувайки отдалеч как в контролната зала избухва хаос.

— Струва ли си да умреш? — попита тя нападателя, виждайки как ръката му се стяга на спусъка. — Мога да го уредя, приятелче, ако не го свалиш долу веднага.

— Отвратителни… — ръката му се напрегна.

Шера стреля незабавно, но спусъкът беше натиснат, преди мъжът да падне и ракетата полетя към целта си.

— Пазете се! Пазете се! — изкрещя младата жена. — Господи, опразнете къщата веднага! Веднага!

Тя знаеше, че не е имало време да се евакуира къщата, и че няма начин всички да са се измъкнали в безопасност. Затича се към падналия и установи, че той не е издъхнал. Моментално изправи гърба му, без да обръща внимание на кръвта, мокреща рамото му и викът на болка, когато изви ръцете му назад, за да ги обездвижи със стоманени белезници. После скочи на крака.

— Вземете това копеле — извика Шера към двама от приближилите се мъже, когато чу експлозия по-надолу в планината. — Останалите идвате с мен. — Тамбър, докладвай! — извика тя в микрофона, докато тичаше надолу. — По дяволите, докладвай!

Чуваше виковете на заден план, когато заповедите бяха препредавани, но не и Тамбър.

— Няма попадение — внезапно извика гласът й в ухото на Шера и тя почти се препъна надолу по склона, когато гледката на къщата изникна пред очите й. — Нямаме попадение! Няма попадение. Ракетата падна.

Или нещо я беше свалило. Силно залесената планина с нейните дървета с дебели стволове, беше спасила кожите им. Два широки, вековни дъба горяха в основата на планината от сблъсъка, който беше задействал експлозивите в ракетата. Породите се движеха бързо из дворовете, дърпаха маркучи от водопроводните кранове разположени навсякъде из имението, за да потушат пламъците, преди цялата планина да бъде обхваната от огъня.

— Провери останалите — извика Шера в микрофона, после се обърна и хукна обратно по пътя, по който беше дошла.

Щеше да убие копелето.

Когато приближи двете Породи, влачещи пищящия мъж надолу по склона, тя позволи на силното котешко ръмжене от ярост да се откъсне от устните й. Те спряха, пуснаха товара си и се отдръпнаха, щом тя пристъпи по-близо.

Той ридаеше. Като дете, заловено в някаква беля, за която знае, че ще доведе до наказание. Копелето дори не се беше разкаяло, просто беше ужасено.

— Охо — прошепна тя с опасно хищническо ръмжене, като се наведе надолу, коленете й се огънаха, за да се втренчи в бледото лице. — Какво имаме тук? Малка среднощна закуска? — Шера показа зъбите си и видя как очите му се разшириха при вида на острите кучешки зъби от двете страни, отгоре и отдолу. Тя беше една от малкото Породи с два пълни комплекта заострени оръжия. Никак не й бе лесно да ги държи скрити зад дискретни усмивки и преструвки на срамежливост, докато живееха в малкия град на източен Кентъки, където се укриваха преди.

Вече нямаше нужда да ги крие. Тя издърпа очилата от очите си, знаейки, че сега блестят зловещо на пълната лунна светлина, светеща над главите им.

Мъжът изкрещя секунда преди очите му да се извъртят и да изгуби съзнание. Шера изсумтя хладно.

— Отведете го в клетките — изправи се, когато даде кратката заповед на двамата охранители. — Сигурна съм, че Кейн и Калън го чакат.

Сега ракетите. Тя разтърси глава, борейки се да диша между учестените удари на сърцето си. Как, по дяволите, беше успял да премине през външната охрана и да стигне толкова далеч надолу в планината, преди да се появи на радара?

— Имам нужда от още две Породи тук. Трябва да се проверят тези, които охраняват външните огради, както и защитните сигнали — изкрещя Шера в микрофона, за да е сигурна, че е била чута през врявата в стаята за комуникации.

— На път са — гласът на Калън беше изпълнен с потисната ярост. — Докарай си задника обратно тук веднага. Нуждая се от теб. Имаме ранен.

— Кой? — страхът стисна сърцето й при мисълта за семейството й, когато бързо започна да се спуска от планината.

— Експлозията предизвика летящи отломки, които улучиха няколко от пазачите, а Меринъс е разстроена от това, че си там горе. Върни се тук и я успокой. Не искам да роди бебето, преди да му е дошло времето.

Което означаваше, че Меринъс е повече от разстроена. А това пък означаваше, че някой близък на Меринъс…

— Къде е Кейн? — остро издиша Шера.

Последва мълчание.

— О, Боже… — коленете й омекнаха от страх. Събра всичките си сили и не спря да тича по останалия път до отворената врата, която я очакваше.

Не можеше да мисли, не можеше да диша. Отказваше да признае изгарящата болка, която разкъсваше гърдите й и я караше да иска да вие от болка. Пренебрегна отчаянието, пренебрегна страха и се втурна с всички сили към къщата и към своята половинка.



— По дяволите, ако не спреш да ме мушкаш, ще ти счупя пръстите — озъби се Кейн на доктор Мартин, когато той извади дълго парченце дърво от рамото му и притисна дебела марля към кървящото място.

Плътта на рамото му беше разкъсана, ожулена и капеше кръв, а Док работеше върху нея, за да я почисти.

Гладкият съвършен мускул се сви болезнено, когато Док постави още една инжекция антисептик, за да заглуши болката, преди да продължи с ваденето на треските от плътта. Шера спря на входа на добре оборудвания медицински кабинет и се втренчи с ужас в раните му.

Раните никога не й бяха повлиявали особено. Тя помагаше на Док за нараняванията на Калън, често и на Тайбър, в продължение на години. Но като видя безупречната плът на Кейн, разкъсана брутално, стомахът й да се преобърна заплашително.

— Шера, имам нужда от още превръзки — каза рязко Док, когато тя спря зад него. — Вече се наложи да дам успокоително на Меринъс, когато видя това, а всички останали са заети.

Притичвайки до мивката, Шера насапуниса ръцете си, изплакна ги и ги подсуши, преди да се втурне обратно към кушетката. Застана пред Кейн и подготви марля, докато гледаше надолу към инструментите и малката метална купа с дървени отломки.

— Проклет касапин — измърмори Кейн с гримаса, когато Док отново затърси трески.

Той държеше главата си наведена, раменете прегърбени, сякаш го болеше, макар Шера да знаеше, че в този момент, областта вече би трябвало да е безчувствена.

— Доста е зле. Нуждаеш се от няколко шева — измърмори Док. — Имаш късмет, синко. Тези летящи отломки можеха да се забият в белите ти дробове.

Шера се бореше да овладее чувството на ужас при тази мисъл. Стомахът й се преобърна, тя преглътна мъчително и подготви конците, от които докторът щеше да има нужда.

— Добре ли си? — попита я Кейн, гласът му звучеше напрегнато, а главата му още беше наведена.