— Стига, стига, Силвия — каза Филис пренебрежително.

— Тук са. В чантата — настоя госпожа Кац и най-накрая отвори огромното чудовище.

Филис, застанала до нея, нямаше как да не види, че огромната чанта наистина бе натъпкана с пачки съвсем нови банкноти, обвити в кафяви ленти, на които пишеше „10 000 долара“. Стори й се, че има десетки.

— О, Боже! — успя само да възкликне.

Брус също надникна в чантата и издаде звука, който издават евреите, преди да започнат да се молят в синагогата — нещо като въздишка, сподавен стон.

— Откъде ги взе? — попита той почти шепнешком.

— Истински ли са? — попита Шарън, след като надзърна през рамото на брат си.

— Получих ги, когато ме напусна мъжът ми — отговори госпожа Кац. — Трябваше да ми плати много. Много. Моята адвокатка, Даяна Ла Гравенезе, беше много добра. Накара го да плати. Не знаех какво да правя с тях и ги задържах при себе си. Не исках да ги харча.

Брус подсвирна.

— Кое има четири крака и гони котки? — попита той. Никой не отговори. — Госпожа Кац и адвокатката й — обясни той, но никой не се засмя.

— И през цялото време разнасяш тези пари със себе си? — попита Филис, абсолютно изумена. Даде си сметка, че ако ще да живее още седемдесет години, пак няма да опознае всички човешки странности, нито пък човешкото сърце.

— Наистина не знаех какво друго да правя с тях — призна Силвия. — Сид се грижеше за банките и другите неща. Преди да ме напусне само той плащаше сметките за ток и телефон. През живота си не съм имала чекова книжка. Все едно… какво да направя с тези пари? Досега не съм писала чек. Непрекъснато чета как банките и брокерите мамят възрастни жени. — Погледна Сиг. — Не искам да те обидя, скъпа. Не се отнася за присъстващите. — Сви рамене. — Така че ги задържах. Стори ми се най-безопасно.

— Най-безопасно!? — повиши глас Филис. — Разхождала си се из града със сто хиляди долара в чантата?

— Не. Два милиона и двеста хиляди са.

— Два милиона и двеста хиляди!? — повториха Брус и Шарън в един глас.

— Е, плюс портмонето с дребните. Парите от осигуровките и джобните държа в това. — Силвия извади сребристо мрежесто портмоне.

Филис се разсмя. След това не успя да се спре, докато от очите й не потекоха сълзи.

— А не искаше да платиш за хотел, когато дойде тук! Имала си повече от два милиона долара в чантата си и си седяла цяла нощ на летището! Шест години във Флорида ставаше в четири сутринта, за да закусиш преди пет, да обядваш преди единайсет и да вечеряш в три и половина, за да спестиш четири долара от намалението на цените! Носеше си вкъщи хлебчетата! Отмъкваше пакетчета със захар от всяко кафене, в което сме влизали! Тук, в Ню Йорк, спа на канапето в апартамента ми. И през цялото това време в чантата ти е имало повече от два милиона долара! В чантата ти!? Твоята чанта!? Луда ли си? Не си ли чувала, че има улични крадци, които отмъкват дамски чанти?

— Държа я много здраво — каза Силвия.

Филис отново се разсмя, докато не я заболя, после поклати глава.

— Обзалагам се — кимна и се почувства толкова уморена, че трябваше да седне. А сега какво? За първи път през живота си не беше в състояние да каже каквото и да било.

Сиг, която досега наблюдаваше майка си и приятелката й, се приближи до Брус и Шарън, за да надникне в чантата.

— Е, колко ти трябват, Сюзън? — попита госпожа Кац и извади пачка банкноти. Продължи да вади още и да ги реди като тухлички на масата.

— О, не бих могла да… — смотолеви Сиг. — Не знам кога ще мога да ги върна…

— Вземи ги — прекъсна я майка й и се обърна към Силвия. — Благодаря ти, Силвия. Не съм ти била приятелка заради парите, но и те няма да навредят. — Погледна Сиг. — Не си давах сметка какво е положението ти. Дойдох тук, за да бъда добра майка, а не да се държа като егоистка. Искам да помогна. Повикайте някой от другите си кандидати. Ще се срещна, с когото кажете.

Седна с достойнство, сама, в другия край на стаята.

Междувременно, като змия, която се опитва да се освободи от дресьора си, Шарън успя да откъсне очи от съдържанието на чантата.

— Ще се заема с документацията отново — обяви тя. — Първия път допуснахме грешка, но този път това няма да се случи. Ще намеря, когото трябва.

Брус я изгледа.

— Добра идея — каза той и се обърна към госпожа Кац. — Може би ще ни помогнеш да изпълним плана си. Ще ти върнем парите след това.

Сиг отиде при майка си. Спомни си колко доволна изглеждаше тя в прегръдките на Монти, въпреки че беше измамник и лъжец.

— Сериозно ли го каза, мамо? — попита я тихо.

Филис седеше с наведена глава.

— Ако смятате, че трябва да го направя, ще го направя — отговори тя.



Сиг се върна от работа изсмукана и каталясала. Майка й, госпожа Кац и всичките им вещи бяха пренесени от хотел „Пиер“ в библиотеката на апартамента й и сега помещението приличаше на нещо средно между студентско общежитие и старчески дом. Сиг хвърли един поглед на шишенцата с лекарства и чашата с изкуствените зъби на госпожа Кац, на бурканчето сушени сливи върху бюрото, както и на останалите принадлежности на двете възрастни жени и просто затвори двойната врата.

Позвъни се. Нямаше намерение да показва на никого какво става в библиотеката. Шарън бе отишла у дома, при своя все още безработен съпруг, за да продължи да издирва подходящ кандидат, а Брус я бе оставил на гарата на път за Челси. Сиг беше дежурна. Майка й и госпожа Кац лежаха в стаята за гости, а самата тя все още се занимаваше с малките подробности, които, както й бяха обяснили, биха й помогнали да продаде апартамента бързо. Бе оправила възглавничките, бе сложила цветя и бе ароматизирала въздуха. Ако знаеше как, щеше да направи кейк, така че ароматът да заплени купувача още повече. Все още беше в шок заради невероятната чанта на госпожа Кац. Тя не би могла да я спаси, но би могла да й осигури достатъчно време, за да се спаси сама. За първи път от седмици Сиг установи, че си тананика. Когато установи, че си тананика мелодийката от „Котарака Феликс“, трябваше да се усмихне.

— Когато изпадне в затруднение, той бърка в торбата с фокусите.

Отиде, за да отвори на Корнелия, брокерката от „Стърлинг и Рос“, най-голямата фирма за търговия с недвижими имоти в Ню Йорк. Знаеше, че не е хубаво да е в апартамента, когато идват да го гледат хора, но тъй като нямаше къде да складира майка си и госпожа Кац, наистина нямаше друга алтернатива. Би могла да седи в библиотеката с безразличен вид, докато някоя вещица, омъжена за торба с пари, критикува плочките в банята й. Сиг пое дълбоко дъх и отвори. Беше Корнелия — поредната дама на определена възраст, която носеше неизменните скъпи обеци и колан с жълта тока. Корнелия влезе с присвити устни.

— Е, здравей — каза тя, като едновременно с това повдигна вежди, огледа се и запали лампата в антрето. — Поддържала си го добре. Ще се продаде бързо.

По дяволите, изруга мислено Сиг. Забравила бе да запали лампите, което беше първият трик на брокерите. Другите стаи обаче наистина бяха светли — само в антрето нямаше прозорци.

Погледна над рамото на Корнелия и се стресна.

— Пол Кушинг! — възкликна Сиг и му протегна ръка. За момент се почувства объркана, както винаги, когато срещнеше познат в необичайна обстановка, например медицинската сестра на гинеколога си в магазин за облекла. Напълно бе забравила за обещанието му да я посети и за нещата, които не можеше да й каже по телефона.

— Моментът неподходящ ли е? — попита той.

— Не. Всичко е наред. Мисля да взема друг апартамент, а това е брокерката, която дойде да го види.

Сиг се опита да не се изчерви. Колко неловко… Пол Кушинг да се появи заедно с Корнелия и да разбере, че продава апартамента си. Сиг познаваше Корнелия достатъчно добре, за да е наясно, че за да продаде имота, тя непременно би казала на потенциалния купувач, дори и да е непознат, ако собственикът има финансови затруднения.

Кушинг топло й се усмихна.

— Толкова се радвам, че те виждам, Сигорни. Нямах представа, че продаваш апартамента си. — Огледа се. — Повечето от тези нюйоркски апартаменти изглеждат студени. Ти обаче си успяла да превърнеш своя в истински дом. — Погледна я в очите. Неговите бяха много сини. — Защо не ни го покажеш? Когато бях тук на рождения ден на майка ти, не успях да го разгледам добре.

Корнелия се усмихна лъчезарно. За Сиг бе ясно, че тази жена няма намерение да пропусне възможността, която е съзряла тук.

— Ами… да започнем с двата шкафа в антрето…

— О, не се безпокойте — прекъсна я Пол Кушинг учтиво, но твърдо, а Корнелия се сепна. — Сиг знае какво харесвам. Тя ще ми покаже апартамента. — После, за да извади жилото, се усмихна на Корнелия. Усмивката му, помисли си Сиг, бе опустошителна за човек на неговата възраст. Корнелия се окопити и дори клепачите й запърхаха. Значи ето какво било, помисли си Сиг, когато Пол Кушинг я улови за лакътя и се остави да го въведе във всекидневната.

— Знам, че си идвала тук, Корнелия, но не мисля, че си обърнала внимание на гледката. — Сиг ги заведе до прозореца и дръпна скъпите завеси, за да открие изгледа, който обичаше. — Оттук се виждат три моста. Нощем се виждат най-добре, а паркът е най-красив през деня.

Вдигна очи — Кушинг беше висок — и установи, че той не се интересува от гледката.