— Брус ще дойде ли? — попита Сиг, за да печели време.

— Да. Да. Обеща на Джеси нова кукла Барби.

— Остана ли някаква Барби, която Джеси няма? Може би бисексуална? — попита Сиг. — Сигурно се продава с двама партньори.

— Не бъди отвратителна — скастри я Шарън. — Не знам, но Джеси е толкова превъзбудена, че тази сутрин повърна.

Това, каза си Сиг, винаги предвещава добро прекарване. Поне празненството нямаше да се състои на килима.

— Добре — съгласи се тя уморено. — Ще дойда в пет.

Сиг едва бе свалила слушалката от главата си, когато телефонът иззвъня пак. Ако беше поръчка, независимо колко голяма е, щеше да им каже да позвънят отново в понеделник. Сложи слушалката на главата си и натисна бутона. Гласът прозвуча дълбоко.

— Сигорни? Ти ли си?

— Да.

— Обажда се Пол Кушинг. Искам да поговоря с теб.

— Няма проблем. Слушам.

— Не. Искам да се видим.

Сиг се замисли за празненството с картофени палачинки и пазаруването.

— Какво ще кажеш за понеделник? — попита тя.

— Може ли да се отбия при теб у дома в понеделник вечерта? — попита той. — Важно е.

За какво ли става дума? — зачуди се Сиг, но имаше да свърши твърде много неща.

През останалата част от времето Сиг се обади на брокера за ипотеката, на кредитния служител в Сити банк, на собственика на сградата, в която бе апартаментът й. Всичко това й отне повече от три часа, но в края на краищата успя да убеди всички, че до две седмици ще има раздвижване по сметките й. Бе взела решението си — щеше да продаде пръстена и апартамента, но щеше да направи каквото трябва и… весела Коледа на всички.

Трябваше да проведе още един телефонен разговор, макар че трудно щеше да го понесе. Набра номера на „Сотби“ и поиска да говори с господин Гренвил.

Казаха й да почака. Докато чакаше, от централата й пуснаха „Весела Коледа“, почти към края. Тогава, за нейно отчаяние, започна „Малкият барабанчик“ и тя веднага закри слушалката с ръка, за да не я изтезават повече. Когато най-накрая й се обади господин Гренвил, Сиг пусна ръката си и се представи отново.

— Мисля — каза тя колебливо, — че вече мога да продам изумруда.

— Ах, да. Хубав камък. И най-подходящото време за продажба ще е предколедния ни търг. Но ще трябва да побързате. Твърде късно е, за да влезе в каталога.

Сиг погледна пръстена. Опита се да си каже, че това е само парченце цветно стъкло. Въздъхна. Никой мъж не й бе подарявал пръстен, а сега трябваше да се откаже и от този, който си бе подарила сама.

— Бих искала да го дам за търга — заяви тя.

Взе парите, които имаше, и отиде до Такашимая — шикозния японски универсален магазин на Пето авеню. Чайната на втория подземен етаж беше единственото място по това време на годината, където гарантирано нямаше да атакуват ушите й с никаква версия на „Малкия барабанчик“.

Хапна нещо и реши да се съсредоточи върху подаръците. Щеше да купи всичко от този магазин. Беше взела всичките пари, които бе изтеглила, но ако се наложеше, щеше да използва и кредитната си карта. Бе решила да купи красиво опакована кутия зелени чайове за Барни, който, доколкото й бе известно, не пиеше чай; италиански копринен шал за Шарън, тъй като шаловете се продаваха само в един размер; ръчно плетен шал за Брус в страхотен сивкав цвят и най-накрая, неохотно, чифт хитроумно измислени галоши за госпожа Кац. Надяваше се да й станат върху чорапите и сандалите.

Оставаше само майка й. Изтощена, Сиг си запробива път през празничната тълпа по Пето авеню, покрай „Бендел“, „Дабълдей“ и Тръмп Тауър. Мина покрай „Тифани“, без угризения. В края на краищата, с пръстена, който Монти бе подарил на майка й, тя едва ли имаше нужда от още бижута. Сиг въздъхна, погледна собствения си пръстен и стигна до „Бергдорф Гудман“. Реши да влезе. Там непременно трябваше да има нещо чудесно за майка й — жената, която скоро щеше да има всичко.

Сиг влезе през въртящата се врата откъм Петдесет и седма улица и се оказа сред порой от целенасочени купувачи. Мина покрай отдела за аксесоари, кожените изделия, задържа се само за миг край парфюмите и се качи на горния етаж с ескалатора. Обиколи третия етаж, където тълпата бе изтъняла поради цените и натрапващите се продавачки, и стигна до дъното — там подканящо бяха изложени луксозни килими и два старинни фотьойла. На табелата пишеше „Сватбен салон“ и Сиг влезе в лъскавото светилище на светилищата. Видя кукла манекен, облечена в сатен и тюл, като фея. Сиг спря и се вторачи с притаен дъх, докато очите й поглъщаха красивата рокля. Никога не беше носила такава, но си мечтаеше, ако й се случи, да е като тази.

— Мога ли да ви помогна? — попита едрата продавачка на средна възраст.

Сиг се стресна и се обърна към нея.

— Може би търсите подходяща рокля за майката на младоженката?

Изведнъж Сиг се почувства на хиляда години и уязвима като дете.

— Не — отговори тя. — Аз съм дъщеря на младоженката.

След това изненада себе си и продавачката, защото избухна в шумни ридания.



Филис и Силвия, сгушени една до друга заради декемврийския студ, крачеха по Медисън авеню.

— Тук — каза Филис — пазаруват истински богатите хора.

— Не е ли на Пето авеню? — попита Силвия.

— Не — отвърна Филис и дръпна приятелката си, за да не се сблъска с едра дама, която държеше кученце под мишница. — Тук. Днес е последният ден на Ханука и смятам да си направя подарък. Ще си купя чеиз.

Филис имаше малко спестени пари. Пестенето й бе навик още от първите дни на брака й с Айра. Макар и през всичките тези години да работеха заедно, той никога не й бе плащал заплата. Чисто и просто бе искала от него пари за домакинството и от тях бе успяла да задели настрана. Беше ги събирала повече от четирийсет и седем години. Разбира се, от време на време се бе налагало да харчи от тях, но съвсем малко и само за подаръци за децата или пътувания изненади с Айра. Беше пестелива. Дори сега, когато получаваше съвсем скромна пенсия, пак успяваше да задели по малко пари в края на всеки месец. Боеше се, че би могло да се наложи да плаща за частна гледачка или пък, че властите могат да й ги отнемат, ако се разболее от някоя ужасна болест. Сега, вместо да чака черни дни, Филис щеше да ги похарчи — е, може би не всичките, но доста и при това за чеиз. С Айра се бяха оженили веднага след войната, когато все още се чувстваше недостиг на много неща — особено на пари. Никога не бе имала чеиз, но бе решена да отиде при Монти, нейния годеник, бъдещ любовник, с всички добавки, които трябва да има една младоженка.

Силвия огледа облечените в кожи хора наоколо.

— Мисля, че ще е по-добре да отидем на по-евтино място — отбеляза тя.

Филис се засмя. Беше научила някои неща, докато синът й я оборудваше.

— Естествени тъкани, Силвия — каза тя. — И ще започнем от долните гащи. Монти видя бельото ти, но не е виждал моето.

— И Бърнард го видя — подхвърли Силвия със замечтана усмивка.

Когато минаха покрай отрупаната с дамско бельо витрина, Филис спря като закована. Пред очите й имаше коприни с блясъка на крила на пеперуда и дантели, наподобяващи морска пяна. Силвия проследи погледа на приятелката си.

— Мислиш ли, че това може да се пере в пералня? — попита тя. Без да отговори, Силвия тръгна към вратата като сомнамбул.

Купи всичко. Всичко, плюс копринена роба за баня в зеленикавожълт цвят, който отново я правеше шейсетгодишна. Не се интересуваше от възмутителните цени, не погледна към намалените стоки. Не направи нищо обичайно за нея. Само посочваше избраното, изчакваше да го опаковат и плащаше. Гъделът във всичко това бе фактът, че единствено Монти щеше да я види с тези неща.

— Харченето на пари е изтощително — каза Силвия Кац, когато седнаха в едно кафене на „Медисън“.

— А ти откъде знаеш? — попита Филис и се намести на стола срещу нея.

Бе купила три комплекта долно бельо с удивителна дантела и най-красивата нощница, която някога бе виждала. Покупките й струваха близо хиляда долара, но й бе все едно. Вместо да се безпокои, тя си представяше физиономията на Монти, когато я види, облечена с всичко това. Съжаляваше единствено, че дотогава не се бе чувствала по този начин и че тялото под коприните вече не бе и наполовина копринено. Въздъхна.

— Филис, съжаляваш ли за нещо? — попита Силвия и тогава, преди Филис да успее да обясни, си поръча сандвич с яйце от изтерзаната келнерка.

Филис си поръча сандвич с маруля и бекон, без майонеза.

— Смятам да си купя ново палто и подходяща шапка — заяви тя на приятелката си. — Може би и чанта. — Хвърли поглед през масата към огромната, охлузена и грозна чанта, която Силвия мъкнеше със себе си както обикновено. — Ще купя една и на теб — добави Филис. Беше похарчила толкова пари, че вече бе все едно дали ще похарчи малко повече.

— О, не — възрази Силвия. — Когато Сид си тръгна, останах само с тази чанта. — Замълча за миг. — Мислиш ли, че този Монти ще бъде мил с теб? Искам да кажа, наистина мил.

— Да, струва ми се — отговори Филис. — Странно. Мисля си, че Айра ме обичаше и ме изтърпяваше такава, каквато съм, заради това. Монти обаче ме обича, защото съм такава, каквато съм. Разбираш ли?

— Не — призна Силвия и протегна ръка, за да вземе чинията със сандвича от келнерката.