Оливия Голдсмит - Да омъжим мама

След това се събуди напълно. Това не беше сън. Цяла вечер бе танцувала с Монти — мъжът, с когото се бе запознала на самолета. За разлика от Айра, Монти беше много добър танцьор. Филис затвори очи за миг. Бедрата я боляха — без капка съмнение — но й бе все едно. Стъпалата също. Може би онова на лявата пета беше плюска? Но тя се усмихна. Е? Сложила си бе лепенка и бе изпила два аспирина. Струваше си. Все още не беше под кея.

Погледът й се плъзна по необятната равнина на леглото. Спомни си — апартамента в „Пиер“, благотворителния бал… цялата суматоха. Придърпа завивката, за да покрие рамото си. Какъв размер беше това легло, в края на краищата? Беше по-голямо от всички, които бе виждала. По-голямо от „Калифорнийски крал“? Може би лежеше в „Принц Пиер“. „Принц Пиер“ по-голямо ли е от „Калифорнийски крал“? Кой знае? До нея имаше място още за цяла армия. Претърколи се, без да обръща внимание на болката в дясното бедро. Погледна часовника на нощното шкафче. Още бе рано. Във Флорида сега щеше да е започнала разходката си със Силвия. Усмихна се. Днес обаче щеше да стане, да тръгне по Пето авеню и да разгледа коледните украси на витрините преди всеки друг. Щеше да се облече топло и да си сложи новите кафяви кожени ръкавици, които бе успяла да си купи от „Бергдорф“. Преди това обаче, като че ли беше по-добре да се завие през глава и да поспи още малко…

Когато чу да се звъни, Филис седна. Кой би могъл да е? Камериерката никога не идваше толкова рано. Децата й сто процента още спяха. Вече бе успяла да научи, че Ню Йорк се буди късно през почивните дни. Филис спусна боязливо краката си на пода и тръгна към вратата на апартамента. Преди да стигне, се позвъни още веднъж. После се почука. Без дори да погледне през шпионката, Филис отвори гневно вратата.

— Какво!? Какво!? — попита тя и тогава, когато отвори достатъчно, видя огромен букет цветя, по-висок от всички, които бе виждала, зад който стоеше Силвия Кац — в коридора на „Пиер“, с изпомачкан зелен полиестерен костюм за бягане. Ципът на горнището бе отворен наполовина и отдолу се виждаше половината от надписа „Аз обичам Ню Йорк“ върху фланелката на Силвия.

— Стана ли вече? — попита Силвия.

— Не мисля — каза й Филис. — Мисля, че сънувам кошмар.

— Много мило. Няма „здравей“, няма нищо. Само „кошмар“ — отбеляза Силвия невъзмутимо и мина покрай Филис. Носеше черната си лачена чанта и пазарска торба. Остави цветята в коридора, а пазарската торба — върху масичката, настани се в едно тапицирано с коприна кресло и стисна чантата в скута си. — Ето така — каза тя.

Филис внесе цветята и се обърна към приятелката си:

— Кога пристигна? Как попадна тук толкова рано?

— Взех последния самолет снощи. Кацнах в единайсет и четирийсет и пет, но не исках да те безпокоя.

— А къде отиде?

— Не отидох, а стоях. На летището.

— В хотела на „Ла Гуардия“? — Филис беше ужасена. Силвия не харчеше пари току-така.

— Не. Какъв хотел? На летището. На един стол.

— Прекарала си нощта на стол? На летището?

Силвия Кац сви рамене. Филис си спомни, с известни угризения на съвестта, за огромното си, удобно легло.

— Трябваше да се обадиш.

— Обадих се. Беше излязла, така че останах на летището. Не беше лошо.

— А какво правиш тук?

— Трябваше да се махна — отговори Силвия.

— Да се махнеш? От какво да се махнеш?

— Не можах да понеса напрежението.

— Какво напрежение? Кой те е безпокоил?

— Айра. Мъжът ти. Знаеш го какъв е понякога. Винаги, когато го посещавах, го чувах да казва само: „Силвия, Ню Йорк е самотен и опасен град“.

— Айра не може да говори. Мъртъв е.

Силвия махна с ръка.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не ме заплашва нищо и не съм самотна, в точния смисъл.

Силвия стана от креслото, сякаш беше алуминиевият шезлонг в „Пайнхърст“. Отиде бавно до открехнатата врата на спалнята. Кимна.

— Не ми казвай, че си… знаеш.

— Разбира се, че не. Поне засега.

— А да не би да мислиш за това? Ха!

— Мисля.

— Ха! — повтори Силвия и се огледа. — Хубаво местенце.

Филис кимна, сякаш бе свикнала с обстановката.

— Децата настояха — каза тя. — Искаш ли да го обиколиш?

— Не бих отказала — отвърна Силвия.

Филис отвори вратата към спалнята, показа на Силвия величественото легло, огромните шкафове, четирите телефона, разкошната, покрита с огледала и мрамор баня.

— Защо наистина си тук? — попита Филис, докато Силвия тършуваше сред принадлежностите за къпане и шампоаните върху тоалетката.

Силвия погледна в огледалото, после надолу, към фланелката, издутия си корем, сандалите (макар че сега те бяха допълнени, това е точната дума, с чифт дебели червени чорапи).

— Не исках да прекарам почивните дни сама — призна Силвия много тихо. — Не още веднъж.

— Нали децата ти щяха да дойдат от Синсинати?

— Щяха. После нямаше. Снаха ми се разболя.

— Ха! Ако вярваш на това, искам да ти продам стария си зъбен мост.

— Пак ли имаш проблеми със зъбите? — попита угрижено буквалната Силвия.

Горката, помисли си Филис. Снаха й я ненавиждаше, а синът й позволяваше това.

— Да се върна ли? — попита Силвия с изтънял глас. — Не искам да ти се натрапвам.

— Разбира се, че не. Добре дошла си. Децата ще се зарадват. — О-ха-а-а. Това беше сериозна по мащабите си измама, но пък и никой не биваше да прекарва почивните дни сам. — Силвия, излез от банята. Седни на канапето. Или, може би, искаш да легнеш в леглото?

Силвия поклати отрицателно глава и седна на стола с права облегалка, който беше до масичката за чай.

— Тук е добре — каза тя и се намести вдървено.

— Искаш ли да закусиш?

— Не. Хапнах поничка на летището. Не искам да ти създавам проблеми, Филис. Мога да отида някъде другаде.

— Къде? — попита Филис. — В хотел? Знаеш ли колко са скъпи хотелите тук? Така или иначе, хотелите са претъпкани заради Коледа. — Ако бе готова да харчи пари, Силвия наистина бе отчаяна. — Слушай — продължи Филис, — ще се обадя на рум сървис. Ще си поръчам препечени филийки, ще поръчам и за теб. С кафе и прясно изстискан портокалов сок. Тук е по-добър от онзи във Флорида. Не знам как го правят.

Филис вдигна слушалката.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Герономос? — попита някакъв глас. Струваше й се чудно, че персоналът на хотела знае името й и всичко останало за нея. Беше тук само от пет дни.

— Закуска за двама — отговори Филис с известно смущение. Като че ли криеше нещо. Като че ли… — Една приятелка дойде да ме види — обясни тя. Служителят не реагира.

— Не е ли скъпо? — попита Силвия. — С рум сървис и така нататък? В „Хауард Джонсън“ за това искат по два долара и половина допълнително.

Филис само поклати глава.

— Тук не вземат допълнително.

Не, не вземаха допълнително, защото цените и без това бяха астрономически. Щеше да плати сама. Сюзън не беше длъжна да плаща всичко. За момент, докато гледаше мрачното изражение на приятелката си, й стана все едно дали ще й поискат цялата месечна пенсия.

— Силвия, понякога животът има нужда от украшения — каза Филис. — В края на краищата това е първото ти посещение в Манхатън от години, нали? — Силвия бе живяла в Куинс, но не беше чак такава космополитка. — Не си идвала тук, нали?

— Идвала съм — отвърна Силвия. — Идвала съм със сестра си, малко след войната.

За Силвия съществуваше само една война — Втората световна. Нямаше Корея, нито Виетнам, нито „Пустинна буря“.

— Е, оттогава нещата малко се промениха — каза Силвия и отново вдигна слушалката.

— Да, госпожо Герономос? — попита гласът. — Нещо друго?

— Да, моля — отговори Филис. — Бутилка шампанско. Ще си устроим парти.