— Колко похарчи? — попита Сиг неспокойно.

— Не се тревожи. Можеш да си го позволиш.

— Къде е мама? — намеси се Шарън.

— Каза, че иска да пийне нещо. В барчето е.

— Искала е да пийне нещо? Тя не пие — припомни му Шарън.

— Казах ти да не я оставяш сама — добави Сиг.

— Не е бебе — отвърна Брус наежено. — Освен това е тук, в хотела.

— И пие сама? Мислиш ли, че във Флорида е пиела сама?

— За алкохолизъм ли намекваш? Тревожиш се за здравето й? Ха! Това е най-малкият ни проблем. Ще ми се да пиеше. Най-доброто нещо да се почувстваш фалшиво блажен е един приятен джин с тоник в четири или пет следобед. Ако можеше да опишеш какво не е в ред с майка ни, можехме да се включим в някаква организация, като например „Пораснали деца на алкохолици“.

— Да, това би било утеха — каза Сиг с горчивина. — Най-напред обаче трябва да й поставим диагнозата. Какво ще кажеш за „Пораснали деца на ужасно пилещи по нервите, упорити и саркастични майки, върнали се у дома завинаги“?

— Малко дълго е, но можем да използваме инициалите — засмя се Брус. — Нямаш представа какво стана в „Бергдорф“.

— Няма значение какво е станало в „Бергдорф“. Къде е сега мама? — проскимтя Шарън. — Загубил си я.

— Слушай, ако не ти харесва как си върша работата, опитай да я свършиш ти!

— Аз имам друга работа.

Двамата погледнаха към Сиг, сякаш беше волна като птичка.

— Да. Аз пък финансирам цялата операция — напомни им тя. Тримата се спогледаха с негодувание. Всичко беше толкова познато. Сиг имаше чувството, че вече е преживяла всичко това. Нещата можеха да се развият по два начина — или да се впуснат в безкрайни детински караници, или да продължат нататък. Този път Сиг реши да направи героичното усилие.

— Да отидем да намерим мама — каза тя и тримата тръгнаха.

Девет

Откакто бяха открили кандидатите, Сиг работеше зад кулисите. Бе успяла да измъкне три билета за „Зимния бал на чудесата“ в хотел „Плаза“. Фирмата й имаше запазена маса, но тя — чрез десетина телефонни разговора с хора, които не бяха особено радостни, че чуват гласа й — бе успяла да премести местата на маса 11, на която щеше да бъде и Бърнард Кринц. Тоест, ако решеше да присъства. По време на празниците — силен период за светския живот в Ню Йорк, мнозина купуваха билети, но предпочитаха да прекарат времето някъде по карибските острови. Сиг би предпочела да направи същото и някога, през славните дни на осемдесетте години, си го бе позволявала. Онова обаче беше друго време, а сега определено бяха деветдесетте.

В деня преди „Зимния бал на чудесата“ им оставаше единствено да подковат Филис и след това да я запознаят с Бърнард или някой друг подходящ стар глупак. После щяха да го замъкнат до „Пиер“, да завъртят колелцата и да се надяват, че стрелата на Купидон няма да излети в грешна посока. Трябваше да направят магия, да създадат илюзията, че Филис Герономос е богата, стилна, очарователна и свободна жена. Целта беше почти недостижима, но Сиг бе свикнала да играе с риска. Акциите на богатите възрастни вдовци нямаше да се покачват, така че би трябвало да се възползват максимално от предоставените им възможности.

В петък сутринта, преди работа, Сиг се отби в „Пиер“. Беше мокра до кости от влажния сняг, който валеше. Надяваше се само да не е повредила роклята, която носеше заедно с цялото си оборудване. Видя, че Брус и Тод все още не са пристигнали и че сестра й е дошла от Уестчестър с влака.

Шарън извади чанта, голяма почти колкото самата нея. Не беше пълна с официално облекло, а с данни от проучванията. Започна да тършува из папките, измъкна една много дебела и я отвори.

— Името му е Бърнард Кринц. Архитект — обясни на майка си. — Е, поне е започнал като такъв. След това се е занимавал със строителство. Построил е небостъргача Томсън на Източна петдесет и пета улица. Построил е новото крило на музея… онова, за което говореха всички. Построил е централните офиси на дузина от най-богатите концерни. Ето снимките. Независимо от всичко, още преди това е наследил семейните пари. Сякаш това му е малко, преди осем години жена му е умряла и му е завещала още. Нямат деца, той не се е оженил пак. — Шарън премести пръста си надолу по страницата. — Състоянието му се изчислява на повече от петдесет милиона суха пара. — Извади една изрезка от вестник и я подаде на Сиг. — Ето снимката му.

Сиг я погледна. Както би се изразил Брус, определено не беше Гари Купър. Но пък и майка й не беше Патриша Нийл.

— Твоят архитект. Правилният избор — каза тя и подаде снимката на майка си. Филис се вгледа в изпитото лице, плешивата глава, присвитите очи.

— Правилен избор! Фу! Забравете.

— Майко! Обеща да опиташ. Дори не си го видяла още.

— Не е необходимо.

— Следващата възможност ще е Джон Глендън Станфорд — каза Шарън. — Той е на около осемдесет и осем години, но не можах да намеря снимка.

— Чудесно. С единия крак е в гроба, а с другия е стъпил на бананова кора. Представям си на какво прилича — каза Брус от вратата. С Тод бяха донесли грим, сешоари, четки и Бог знае още какво. Готвеха се да направят генерална репетиция.

Шарън не му обърна внимание.

— Последен, но не най-маловажен, е Робърт Химелфарб. Той е по-млад от Станфорд, но състоянието му е по-малко.

— Добре, аз наистина трябва да… — заговори Филис.

— Нали искаш да уредим живота си? — прекъсна я Брус. — В такъв случай ни трябва влиянието на баща като тези.

— Ами внуци? — обади се Сиг и също засвири на струната на вината. Понякога Брус беше хитър. — Когато бяхме деца, ти не беше с нас. Сега ще дойдеш на бала и ще се запознаеш с този човек.

Филис въздъхна.

— Какво трябва да направя?

— Извади портфейла — нареди Сиг. Магията вече действаше, подготовката трябваше да започне.



— Да преговорим. Какво е „конзола“? — попита Брус.

Филис затвори очи.

— Кръстоска между кон и кола.

— Стига, мамо. Съсредоточи се. — Шарън бе подготвяла майка си на архитектурни теми цяла сутрин. — Конзолата е каменен или дървен ъгъл, който стърчи от стената и крепи корниз или перваз.

— Хубаво. Щом го казваш… — Филис сви рамене.

— Какво е еркер?

— Нещо като еклер? Или братовчед на конзолата?

— Майко! Как смяташ да впечатлиш господин Кринц, ако нямаш понятие от архитектура?

— Със скъпата си прическа — отвърна Филис.

— Какво е „Баухаус“? — продължи Шарън безмилостно.

— Конзоли, еркери и баухауси с фиде… това е любимото ми битие — изпя Филис като в мюзикъл, но Шарън дори не се усмихна. За Филис бе безкрайна мистерия как така е успяла да отгледа дъщеря, дотолкова лишена от чувство за хумор.

— Ще престанеш ли? Ще опиташ ли поне малко да се съсредоточиш? — простена Шарън, изгубила търпение. — Ето портфейла със сградите му. Би ли си направила труда поне да ги разгледаш?

— Сгради? Приличат на разтопен сладолед.

— Още нещо. Кринц обича операта. Фанатично.

— Зарежи това. Няма да отида на опера — отсече Филис намръщено.

— Сега имаш представа какво ми мина през главата — обади се Брус, докато с Тод изпразваха чантите си. Филис се постара да се усмихне на момчето приветливо. Беше симпатично. Какво значение имаше, че не е успяло? От него щеше да стане добра съпруга за Брус, а с фотография можеше да се занимава като хоби.

— Време е за генералната репетиция — обяви Брус. — Тод ще помага.



Беше събота вечерта, почти часът X. Сиг се разхождаше нервно и очакваше появата на майка си. Шарън седеше на канапето и ядеше кашу с шепи. Не трябваше да правим това, мислеше си Сиг. Нелепо е. Пилея време и пари.

— Не сте ли почти готови най-после? — извика тя от банята за петдесети път, както й се струваше.

— Почти — пропя в отговор Тод. Сиг приглади полата на роклята си. С това крачене напред-назад краката щяха да я заболят и тя щеше да се превърне в сбръчкан ужас още преди да стигнат до бала.

— Не разбирам защо да не мога да дойда — каза Шарън с укор, след като натъпка още една шепа кашу в устата си.

Трябва да са поне хиляда калории, помисли си Сиг. Шарън беше невъзможна. Сиг погледна часовника си.

— Ще закъснеем! — извика тя.

— Това сега е модерно — отвърна Брус, влезе в стаята, обърна се назад и пропя: — Та-та-та!

— О, Боже!

Появи се Филис Герономос. Сиг се вторачи с изцъклени очи, като Сюзън Сарандън. Шарън остави челюстта си да увисне.

— Ти ли си майка ми? — попита тя.

Филис направи бавен пирует.

— Готова съм за близкия план, господин Де Мил — каза тя и Тод й направи снимка. Сатененото сако с тясната рокля отдолу бяха в неопределен цвят, нещо средно между светлосиньо, лила и сиво. Когато се завъртя, финият блясък на скъпите тъкани пролича абсолютно дискретно. Някога русата, стърчаща коса на Филис сега бе прибрана в елегантен сребрист кок. Безупречният й грим сякаш не съществуваше. Вместо това блясъкът на кожата й съперничеше на този на тоалета. Вместо обичайните тюркоазни сенки за очи и контрастиращото с тях синкаво червеникаво червило, над очите й сега имаше едва забележим червеникав оттенък, който бе толкова естествен, че би могъл да се сбърка с естествения й цвят — ако изобщо имаше такъв.