— Е, мамо, какво ще кажеш? — подкани я Брус.

— Не е лошо — отговори Филис.



— „Бергдорф“, Брус? Полудя ли? Не е ли достатъчно, че похарчихме цяло състояние само за косата ми? — От всички универсални магазини в Ню Йорк, „Бергдорф Гудман“ беше най-елегантният. Сега, само двайсет дни преди Коледа, мястото бе пълно със скъпо облечени клиенти. Това определено не беше квартален супермаркет.

— Трябва да си облечеш нещо, мамо.

— Имам какво да си облека. Имам много неща, които да си облека. Погледни в багажа ми.

— Погледнах, мамо. Кошмар. Не знаех, че още правят сака от изкуствена кожа. Нямаш нищо. Нито една прилична дреха. Това не ти е провинциално градче.

— Какво не схващам? — попита Филис.

— Най-напред, нямаш спортно облекло.

— Спортно облекло? Защо ми е спортно облекло? Приличам ли ти на Андре Агаси?

Брус спря до фонтана на „Плаза“ и погледна майка си студено.

— Не знаеш ли, че не е прието да ходиш сутрин до бакалията със старите си рокли за коктейл?

— Защо не? Нали сега рециклирането е модерно нещо? Все едно, дори и да имам нужда от дрехи, защо не отидем в някой по-евтин магазин?

— Защото, майко, в момента евтините магазини продават само лошите неща от колекцията на „Бергдорф“ за миналата година. — Замълча и се загледа отвъд фонтана, към хотел „Плаза“. — Точно на това място Барбара Стрейзънд налетя на Робърт Редфорд в „Такива, каквито сме“ — каза той с въздишка. — Каква емоционална сцена.

— Емоционална? Той беше тъпак, а тя идиотка, след като не се забелязаха.

Брус помъкна майка си покрай естрадата на Армията на спасението, където оркестър свиреше коледни песни и минаха през въртящата се врата. Коледната празничност ги обгърна моментално. Брус хвърли в кутията пет долара от парите на Сиг. Докато се качваха по ескалатора, се обърна към майка си през рамо.

— Знаеш ли — каза й, — сега, след като се отървахме от кошмарната ти фризура, ако се абстрахираме от ужасния ти грим и страховитите ти дрехи, не изглеждаш никак зле.

— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя студено. — Нямам думи да ти кажа какво означава за мен твоята оценка.

Брус се изкачи на по-горното стъпало на ескалатора, за да се отдалечи още малко и присви очи.

— Гледам Филис Герономос — каза той, — но виждам Каролина Херера.

Слязоха на етажа с облеклата. Филис огледа една манекенка, облечена с километри тюл и коприна.

— Зърна на гърдите? — учуди се тя. — Сега правят тези кукли със зърна на гърдите?

— Чудо голямо — сви рамене Брус и я улови подръка.

Филис се освободи и спря, за да огледа манекените с отвращение.

— Слушай, след като се търси анатомична достоверност, какво ще кажеш за бричовете и дебелите задници? — попита тя с горчивина и посочи краката на близката кукла. — Какво ще кажеш за разширените вени и мазолите?

— Боже! Пощади ме! — извика Брус. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше майка му да се държи като беден роднина на прием с официални облекла.

Филис поклати глава и отбеляза тъжно:

— Америка мрази жените, каквито са в действителност.

— Не са такива. Погледни кинозвездите. Погледни фотомоделите. Жените печелят повече пари, по-видими са… — Улови я отново за ръката и я поведе към дизайнерските бюра.

— Осъзнай го най-после. Мъжете владеят всичко и не бива да го забравяш. Те са собственици на списанията, редактирани и четени от жени. Те владеят всички телевизионни канали. Хващат няколко генетично мутирали жени, за да заблуждават останалите и по този начин потискат всички нас. Те мразят възрастните жени. Ненавиждат увисналата плът, бръчките и критическата възраст. Старческите кореми. Мъжете, независимо колко стари и плешиви са, независимо колко са дебели, се смятат за страхотни. За разлика от жените, те нямат биологичен часовник и не знаят колко, по дяволите, е часът. Отричат смъртта.

Брус все още я държеше за ръката и с усилие успя да я отдели от манекена и да я преведе през лабиринт от тоалети. Приближиха една от редиците. Брус направи опит да внесе по-оптимистичен тон и взе един черен сатенен костюм.

— Това ще ти стои добре — каза той. — Тази година сатенът е много модерен.

— Не. Много монотонно е. Искам нещо по-драматично.

— Не е монотонно, мамо. Класика е.

Приближи слаба, млада продавачка.

— Може би ще ви помогна?

Брус й се усмихна.

— Мисля, че търсим вечерен костюм. За предпочитане черен, от сатен. — Огледа леко изпъкналия корем на Филис и добави: — С по-дълго сако.

— Мисля, че имаме точно такъв — изчурулика продавачката. Отиде до друга редица и се върна с черна рокля и сако с мъниста. — „Ескада“.

— Черен. Защо черен? — попита Филис. — Никой не е умрял. Поне засега. Какво му е лошото на онзи, цветния, например?

— Страхотно. Вероятно искаш нещо в зелено и червено. Искаш да приличаш на коледно джудже психопат, така ли? — заоплаква се Брус. Сложи костюма пред нея. Филис видя етикета с цената.

— Боже мой, Брус, това струва повече от пенсията на баща ти за цяла година.

Брус сложи ръце на кръста си.

— Защо винаги най-напред гледаш цената? Винаги, когато съм искал нещо, още откакто бях малък, първият въпрос неизменно беше „колко струва?“. А дори не си погледнала дрехата!

Продавачката спря очи първо върху единия, после върху другия и осъзна, че няма да има бърза продажба.

— Ще ви оставя да се споразумеете — каза тя. — Насаме.

— Ето това ти е проблемът — продължи Брус. — Никога не гледаш качеството, а само цената. Веднъж, когато бях малък, поисках да ми купиш две хубави ризи, а ти донесе дузина от най-скапания магазин.

— Брус, с тези пари бих могла да купя цяла къща!

— Да, но в къща за толкова пари ще се чувстваш като лайно, докато в този костюм ще се чувстваш като Гриър Гарсън в „Госпожа Минивър“. Ще се чувстваш като кралица.

— Една кралица не е ли достатъчно за всяко семейство? — въздъхна Филис.

Брус присви устни и попита:

— Мамо, ще ни помагаш ли?

— Не! — Филис изглеждаше непреклонна. Брус замълча и действително тропна с крак. — Брус, няма да пробвам рокля, която струва четири хиляди и седемстотин долара. Просто няма да го направя.

Брус погледна към тавана, сякаш посланието не бе повече от ясно.

— Добре — каза той, — ще опитам още веднъж. Мисля, че още не си схванала концепцията. Ето какво, за да привлечеш някого с пари, трябва да изглеждаш така, сякаш ти самата ги имаш. Не мисли за това като за харчене, а като за инвестиция в бъдещето.

— Бъдещето ми не е достатъчно продължително, за да си позволя да износвам дреха за четири хиляди и седемстотин.

— Да, но моето бъдеще е и ако нищо не се промени, ще трябва да отида в съда за фалити. — Погледна я за първи път сериозно. — Мамо, това, което правя, означава нещо за мен. Наистина. Три хлапета работят за мен, в апартамента ми. Стигнах дотук. Всичко вървеше чудесно и тогава онзи кучи син…

Филис го изгледа изпепеляващо.

— Вземал си кредити от банката? Плащаш лихви?

— Ами… заеми. Не точно от банка. След като Бил се чупи, никоя банка не би ми отпуснала кредит. Взех пари назаем от един тип на име Лефти. Има голям дял от всичко това.

— Но не и кой знае какви принципи, нали? — отвърна Филис и поклати глава. — Брус, Брус, Брус.

Най-накрая се примири и тръгна към пробната.



Вътрешността на пробната на третия етаж в „Бергдорф“ приличаше на вътрешността на ум на шизофреник. Сако с пайети за три хиляди долара се търкаляше смачкано на пода. Тюркоазен италиански шал и съответната рокля висяха безутешно на единствената закачалка, а четирицифреният етикет се поклащаше от течението. По куките за окачане имаше достатъчно неодобрени покупки, за да съперничат на броя на ухажорите на Брус. На единия от малките тапицирани столове бе захвърлена рокля от изкуствена леопардова кожа без презрамки, както и елече от същата материя. Брус се бе настанил на другия, спокоен и величествен.

Филис се боричкаше с поредната рокля — този път червена, със златни бордюри и копчета. Погледна се в огледалото.

— Безвкусно, безвкусно, безвкусно. Боже мой, нужно ли е наистина да се правя на Нанси Рейгън?

Брус я огледа от главата до петите, без да обръща никакво внимание на оплакванията й.

— Знаеш ли, най-после нещо, което не е изцяло неприемливо. Прекалено войнствено е обаче. Твърде много копчета. Искам нещо по-хубаво. Не си представяйте Адолфо… представете си Лакроа на Кевин Клайн.

Продавачката остана мълчалива в продължение на доста време.

— На какъв език говориш? — попита го Филис. Брус не отговори. Продавачката продължаваше да мълчи. Сякаш бяха установили контакт на някакво по-дълбоко ниво.

— Мисля, че знам точно какво имате предвид — каза най-накрая тя.

— Вие сте първата — отбеляза Филис, седна на другия тапициран стол и зачака следващия етап на трансформацията си.



— Мисия изпълнена! Боже мой! Каква умора! — каза Брус на сестрите си, след като се настани на фотьойла сред пръснатите наоколо лъскави торби с покупки. Запали цигара.