— Права си. Едва ли бихме могли да очакваме подобно нещо от теб. Въпросът е да не се превърнеш веднага в Лорина Бобит. Ще положиш всички усилия да ги окуражиш, нали?

Филис въздъхна.

— Наистина ли мястото за паркиране е четиристотин долара? — Замълча и се замисли. — Ако не бях дала буика си на Силвия Кац, бих могла да живея в колата. — Загледа се към парка през прозореца. — Може би ще се обадя на Силвия.

— Ще направиш ли каквото искаме? — попита Сиг, когато мълчанието стана твърде дълго.

— Мамо, моля те — каза Шарън жално.

— И още как — обади се Брус.

А кога беше последният път, когато децата й се бяха обединили около нещо? Това бе важно, много важно и за тримата. И ако един мъж би могъл да ги ощастливи, ако един баща-заместител би могъл да свърши работата, коя бе тя — а и Айра — че да възрази? Най-накрая Филис кимна.

— Значи ще го направиш? — попита Сиг.

— Папата пише ли бестселъри? — попита Филис.

Осем

Брус оглеждаше майка си критично, както винаги. Този път обаче го правеше с цел. Сиг му бе дала малко пари, бюджет, и го бе упълномощила да ползва сметката й в универсалния магазин. Днес трябваше да започне промяната.

Брус бе взел майка си от „Пиер“ и двамата тръгнаха по Пето авеню покрай „Тифани“, „Плаза“ и „Шери Недърланд“. Всички входове и витрини бяха окичени с елегантна нюйоркска коледна украса — копринени панделки, козметика и фино разпръснати петна изкуствен сняг. Единствено хората изглеждаха зле. Брус забеляза якетата, анцузите, грозните, издути зимни дрехи и потрепери. Майка му не изглеждаше по-добре от тях. Хетеросексуалните нямаха никакво понятие от стил.

— Ще започнем с косата.

— С моята коса? Какво й е на косата ми?

— Само всичко — отговори й той спокойно. — Цветът. Формата. Сту… — Потрепери. — Студеното къдрене. Защо всички възрастни жени не признават друго, освен студено къдрене и руса коса? За това ще ни трябва истински гений. — Повдигна един кичур. По-зле е от природно бедствие. Наричаш това „път“? И Мойсей не би могъл да оправи нещата. Трябва да се доберем до някой салон за спасителни операции.

— На планината Синай? — попита Филис иронично, заради споменаването на Мойсей, но Брус не й обърна внимание.

— При Флекс. Той е Айнщайн на цвета.

— Флекс? Майка му го е кръстила Флекс?

— Истинското му име е Анджело. Флекс е професионалното му име.

— Фризьор с псевдоним? Забрави, няма да отида при такъв.

— Ще отидеш. Ако успеем да си запишем час.

— Брус, ако успея да си уредя среща с истински гений, няма да говоря с него за фризури. Боядисвам косата си сама и вече знам как става.

— Ти всичко знаеш. Знаеш повече за боядисването на коса от стилиста Флекс, който е един от най-добрите в цялата страна.

— Е…

Брус, който лесно забравяше гнева си, улови умолително ръката на майка си.

— Хайде, мамо, помогни ми. Дървена си като Чарлтън Хестън в „Бен Хур“. Знам, че не се връзва с религията ти, но, моля те, наруши една Божия заповед поне веднъж.

— Извинявай. Нямаше ли заповед да уважаваш майка си и баща си?

— Има, но тя не се отнася за косата на майка ми. Хайде, приятелко, ще те заведа на Калъмбъс авеню.



Калъмбъс авеню представляваше хаос от бутици като тези, в които Филис никога не влизаше, които изглеждаха или претъпкани с всевъзможни безумни боклуци, или бяха съвсем празни, с по три черни памучни фланелки по за 400 долара всяка. Улицата беше в ремонт, имаше купчини мръсен сняг, а коледните тълпи от млади хора се движеха с лекота през студа и хаоса. Филис не искаше да признае, дори пред себе си, че климатът и хората тук са доста по-студени, отколкото си ги спомняше. Кога за последен път бе посещавала Ню Йорк през зимата? Блъсканицата, шумотевицата и температурата изсмукваха силите й. След като минаха три пресечки, с благодарност се остави синът й да я въведе в едно топло убежище.

Е, нещо като убежище. Фризьорският салон не приличаше на нищо от спомените на Филис. Нямаше редици жени, седнали под приличащите на камбани сешоари, музиката гърмеше толкова силно, че не се чуваше нищо друго. Странното бе, че тя не чуваше и самата музика. Или заради силата, или заради начина, по който пееха певците — ако можеха да се нарекат така. През дългото помещение подтичваха кльощави хлапета с черно-бели униформи, непрекъснато влизаха клиентки, които разговаряха с крясъци. Слагаха ги да седнат, миеха косите им, сушаха ги. Всяко работно място бе окичено с коледни гирлянди, които се люлееха, ако подобните на пистолети сешоари работеха. Навсякъде премигваха крушки — малките крушки за коледно дръвче. Това бе извън топлия розово-син неон, който очертаваше чакалнята и приемното гише. Филис реши, че вината не е нейна — това място би накарало всеки епилептик да изпадне в пристъп.

Всъщност не светлините въздействаха толкова объркващо, а гърмящият звук от радиото или от уредбата, или както там го наричаха. Той караше ушите й да жужат и предизвикваше хаос в мозъка й. Филис не хареса това. В края на краищата, тя се гордееше със своята бдителност. Не беше от разсеяните бабки като Силвия Кац, които не са наясно какво става около тях.

Така или иначе, сложиха й специална роба, измиха косата й, покриха я с химикали, измиха я, оформиха я, а тя все още не беше в състояние да разбере каква е гърмящата музика. Престана да мисли и се съсредоточи върху думите.

— Певецът не каза ли току-що: „Пламенна кучко, толкова те обичам“?

Брус, потънал в задълбочен диалог от крясъци с Флекс, се обърна към нея и за миг се ослуша с лекота.

— Да, това е Бауи.

— Обичате ли Бауи? — попита Флекс.

— Коя е тя? Нова ли е?

Двамата се засмяха.

— Мамо, той е един от най-известните рок певци. Пее, откакто се помня. Не го ли знаеш? — Филис не бе чувала за такъв певец, но кимна. Питаше се дали ще се чувства по същия начин, когато я споходи болестта на Алцхаймер. Беше уморена. Трябваше да признае, макар и да не й се искаше, че въпреки темперамента и намеренията й, някогашната й сила вече я бе напуснала.

Е, почти на седемдесет съм, каза си. Какво би могла да очаква? Тези хлапета — никой в салона не беше прехвърлил трийсет — тези хлапета слушаха своя Франк Синатра и изразходваха енергията си точно така, както тя бе изразходвала своята. Нямаше за какво да се съжалява. Нищо необикновено.

След това започна някакъв рап и Филис опита да го чуе. Помисли си, че е „Джингъл Белз“, но ритъмът беше толкова различен, че не би могла да каже дори дали го чува. Въздъхна.

— Още съвсем малко — каза Флекс любезно. — Харесва ли ви цвета?

Филис сви рамене. Не виждаше нищо в огледалото, макар че то покриваше стената пред нея от плота до тавана. Така или иначе, нямаше намерение да каже на Флекс да й върне очилата, защото й ги бяха взели, за да измият косата й и нямаше да й ги дадат. Брус я бе уверил в това. Присви очи.

— Много е хубав — каза тя, макар и да се чувстваше победена от всичко случило се. Флекс стисна леко рамото й. Всъщност, той беше едно много симпатично момче — името му не беше Флекс. Казваше се Анджело и както всички останали хлапета, си бе присвоил чудато име, което не е негово — като Айс, Сторм, Електрик, Хийтър. Защо, чудеше се Филис, хлапетата сменят имената си? Защо Сюзън държеше да я наричат Сигорни? Това я обиждаше. Сюзън беше толкова хубаво име! Защо му е на човек да го наричат Сиг, Флекс или Електрик? Нали майките им са им дали имена? В края на краищата, да родиш дете не е никак лесно и правото да определиш името е най-малкото, което човек би могъл да очаква в замяна за създадения живот. Филис въздъхна отново и почувства цялата тежест на шейсет и деветте си години.

Флекс я потупа леко по рамото, сякаш в отговор на въздишката.

— Готово — каза той. — Какво ще кажете?

Филис погледна към огледалото, но не видя нищо.

— Невероятно! — възкликна Брус. — Флекс, ти си гений.

Подаде очилата на майка си. От огледалото я гледаше една жена, но… за момент, от умората и объркването, Филис не можа да се познае.

— Боже! — възкликна тя. — Не е зле за жена, прехвърлила шейсетте.

— Да. А за жена, която скоро навършва седемдесет, е направо страхотно.

— Седемдесет? Наистина ли? — попита Флекс.

— Шейсет и девет — тросна се Филис. Седемдесет я плашеше. Не беше в състояние да се погледне в очите и затова опита да фокусира отражението си.

Косата й беше съвсем друга. Вместо къдравата, русолява могила, която носеше на главата си, сега имаше гъста, права, сребриста корона. Тръсна глава, за да избистри мозъка си. Косата й се завъртя около лицето и по бузите й останаха елегантни тънки кичури, леко завити навътре. Филис зяпна, челюстта й едва не увисна. Няколко къдрици прикриваха бръчките на челото й, а може би заради цвета или прическата, кожата на лицето й изглеждаше някак по-светла.

Очите й, зад очилата, щяха да изхвърчат от удивление. Пилешкият й врат все още беше на мястото си и тя пак приличаше на възрастна дама… е, може би не чак толкова възрастна, но все пак… дама. Филис премигна.

— Не ви ли харесва? — попита Флекс/Анджело с угрижен глас.

Филис си даде сметка, че момчето гледа на работата си сериозно, точно както тя някога. Но все още не беше в състояние да обели и дума. Вторачи се пак в отражението си и наклони глава на една страна. Косата й, всеки косъм, се движеше като водопад. Опитваше се да определи точно каква промяна е настъпила. Не че изглеждаше по-млада, а… някак си… сепна се. Приличаше на богатите жени, когато остареят. Даваше си сметка, че никога не е била красива — не беше красива и сега, но бе променена, въпреки всичко.