— Детето му ще живее. — Сълзи, за които Хармъни не знаеше, че е способна да пролее, бликнаха от очите й. — Не мога да се боря повече, Мегън. — Тя преглътна. — Вече не остана за какво да се боря.

Въпреки че Мегън помисли да спори с нея, тя знаеше, че няма как да промени решението на Хармъни. Ако нещо някога се случеше с Брейдън и тя щеше да постъпи по същия начин. Той бе целият й свят. Нейната светлина. Той бе всичките й надежди и мечти, най-голямото й желание. При Ланс и Хармъни не бе по-различно.

Бе стояла далеч от двойката, не защото Ланс се боеше за нея, а защото Мегън бе видяла битката, която води Хармъни, и знаеше, че няма как да прикрие съжалението и съчувствието, което изпитваше. А Хармъни нямаше нужда от това. Тогава. Но сега имаше нужда.

Мегън вдигна лице към Джонас, наясно, че по лицето й се стичат сълзи. Суровата решителност в младата жена бе непоколебима. Не ставаше въпрос за скръб или съжаление. Това бе жена, която се бе борила, жертвала и която бе живяла в кошмар през целият си живот. Мегън знаеше, че ако изгубят Ланс, ще изгубят и Хармъни.

Емоциите на Джонас, макар и добре прикрити, сега бяха лесни за разчитане. Сърцето му бе разбито. Точно там, в средата на каменната стена, която той наричаше гърди, зад подигравателния сарказъм и манипулативните игрички, той се разпадаше на части.

Мегън обикновено не говореше с Джонас. Тя рядко бе съгласна с него и го оставяше да поддържа фасадата на отмъстителната, търсеща справедливост ярост на Породите. Нямаше да е от полза на никой да му даде да разбере, че е надникнала дълбоко в него, че е видяла кошмарите му. Че е усетила болката му.

— Тогава се бори за Ланс. — Тя насочи отново вниманието си към Хармъни, когато усети крехките слаби емоции на Ланс да се лутат около нея.

Той бе жив. Толкова жив и решен да защити Хармъни дори сега. Мегън можеше да го почувства. Ланс бе усетил болката на своята жена, агонията й и нищо, дори вероятно и смъртта, нямаше да попречи на духа на Ланс да я търси, опитвайки се да я утеши. Това бе първия признак, че не са го изгубили, който забеляза Мегън. Досега, тя не бе сигурна, че той ще оцелее.

През тялото й се разля вълна от облекчение. Беше го чакала. Познаваше много добре братовчед си.

— Хармъни, нека те заведа при Ланс. — Момичето подскочи в прегръдките й. — Само стой мирно. Има един-единствен начин да го направим и може да не се получи. Ти може да му помогнеш да се бори. Помогни му, Хармъни.

Той бе толкова слаб. Мегън никога не бе чувствала нечий живот да бъде толкова слаб и това я ужаси. Поставяйки ръце на главата на Хармъни, тя се пресегна към него. Извика името му, срещна търсещите следи на психическата топлина и остави на Хармъни да свърши останалото.

Беше шокирана от неочакваната горещина, която се понесе от тялото на Хармъни през нейното, към търсещият ум на Ланс. Сякаш Хармъни го бе чакала, бе се подготвяла за него.

Мегън не знаеше как жената бе успяла да изпрати толкова силен заряд енергия през един толкова крехък канал.

Но можеше да се закълне, че когато затвори очи, прекрачвайки моста между реалността и духовния свят, тя можеше да ги почувства как се прегърнаха.

* * *

Спеше ли? Нима най-после бе изгубила съзнание? Хармъни почувства как Ланс посяга към нея, как ръцете му я обгръщат, и си помисли, че сега той вероятно би опитал да й даде топлината, която винаги се опитваше да задържи в нея, затова сега тя му даде своята.

Радост експлодира в нея, когато почувства истината в душата си. Сякаш разкъсаните остатъци от миналите й демони и кошмарите й бяха изчезнали и на тяхно място се бе родило нещо друго. Тя можеше да почувства Ланс. Той беше жив. Беше там, прегръщайки я, устните му се притискаха към челото й, а гласа му мърмореше успокоително. Милостиво.

Ланс щеше да живее.

Двадесет и пета глава

Хармъни се измъкна от чакалнята на реанимацията на следващата вечер, мина покрай семейството на Ланс, покрай Породите, които охраняваха периметъра и внимателно се насочи към стълбището, водещо към първият етаж.

Беше го видяла, докато стоеше до прозореца в стаята на Ланс, той гледаше нагоре към нея, изражението му бе мрачно, и тя знаеше, че ако не слезе долу при него, той ще се качи горе.

Много добре знаеше къде да намери Дейн. Той бе седнал на една пейка, в малкия залесен парк точно до болницата, бе стиснал тънка цигара между зъбите си, а изражението му изглеждаше примирено, щом я видя да се приближава.

Беше невъоръжена. Ако й се наложеше да се бие, не бе сигурна, че ще има нужната енергия.

— Къде е Райън? — Тя седна на пейката до него, вдишвайки острия аромат на тънката цигара.

— Обажда се на майка — изсумтя Дейн. — Постоянно му повтарям, че това негово увлечение към нея ще го вкара в гроба. Татко ще го накара да мечтае да не си е и помислял да флиртува с майка ми.

Хармъни вдиша бавно. С години бе слушала как Дейн се подиграва на Райън, заради склонността му да флиртува с майка му.

— Дейн, ти порода ли си?

Той издърпа цигарата от устните си, издиша струя пушек и присви очи, поглеждайки към нея.

— От колко време ме познаваш, Харм? — попита той, вместо отговор, използвайки съкратеното име, което й бе измислил преди години.

— От достатъчно дълго, че да знам кога избягваш да отговориш на въпроса ми. — Тя въздъхна, прокара ръка през косата си и се сгуши в якето, което й бе дал един от братовчедите на Ланс по-рано днес. — Нямаш кучешки зъби, не притежаваш миризма. Дори не съм подозирала.

— Ако бях порода, вероятно много щях да внимавам никой да не разбере. — Сега в гласа му се долавяше сянка на присмех, сянка на тъга.

— Защо?

Той въздъхна тежко.

— Понякога отговорите са много по-сложни, отколкото въпросите. Достатъчно е да кажа, че винаги съм бил твой приятел. И винаги ще бъда.

Гласът му бе равен, уверявайки я, че няма никакво намерение да отговори на въпроса й.

— Защо тогава ми помагаше? — попита го тя. — Можеше да вземе тази информация, когато пожелаеш. Изглежда винаги си знаел къде е. Защо са тези игрички.

Той се наведе напред, изтръска пепелта от цигарата и подпря лакти на коленете си, преди да отговори:

— Ти имаше нужда от причина да живееш. Аз просто ти я дадох — най-после заяви той, свивайки рамене. — Сега, след като имаш това, от което винаги си се нуждала, Хармъни, ще взема информацията и ще подсигуря тя никога да не бъде използвана с лоши цели.

Тя поклати глава, гледайки го мълчаливо.

— Но защо? И проклет да си, поне този път ми отговори. — Беше й писнало от игричките, беше й писнало да не отговарят на въпросите й, и мъжете винаги да се опитват да я манипулират. — Просто ми кажи защо?

— Защото те обичам, Харм.

Това я изуми. Тя го изгледа невярващо, а очите й се разшириха, виждайки дълбокото му изражение.

— Погледни се. — Той поклати глава, леко развеселен. — Никога така и не разбра. Но… — Той отново сви рамене. — Никога не поисках да разбереш. Ако ни беше писано да сме заедно, щяхме да бъдем. Ти имаше нужда от причина да живееш, а аз не можех да бъда тази причина, затова ти помогнах с тази причина, която сама бе избрала. Толкова е просто.

Тя преглътна тежко, несигурна какво да му каже, и какво да изпитва към този мъж, който бе толкова голяма част от живота й.

— Как успяваше винаги да ме намираш?

Устните му се присвиха, чувайки как тя предпочете да не коментира признанието му.

— Искаш ли да ти покажа? — Той вдигна ръка и я премести под косата й, докато пръстите му притиснаха малка, едва забележима издутина под кожата й.

Тя примигна към него, докато ръката й се повдигна към косата й, за да опипа сама мястото. Беше не по-голямо от глава на карфица, но там определено имаше нещо.

— GPS локатор, който е изключително чувствителен към жизнените ти показатели. Пулс, усещане за болка, и така нататък. — Той сви рамене. — Винаги разбирах кога си в беда и къде се намираш. И винаги идвах за теб.

— Защо? — Объркване, недоверие и раздразнение, примесено с гняв, изпълваха съществото й. — Защо си го направил, Дейн?

— Защото ме е грижа за теб, любов — прошепна той, а в гласа му се прокрадна лек акцент. — Ти си важна както за мен, така и за хора, които не познаваш. Ти си жизненоважна за нас, не заради това, което си, нито заради това, което криеш, а заради сърцето и душата на млад воин, които носиш в себе си. Важна си за нас.

— Не… — Тя поклати рязко глава.

— Ти имаше нужда да знаеш, че си сама, затова те оставяхме да мислиш така. Ти имаше нужда да знаеш, че не си нечия слабост и че никой няма да те отслаби, затова те оставяхме да вярваш, че те спасявам, само в замяна на работата, която може да свършиш за мен. — Той й се усмихна леко. — Винаги си знаела по-добре, Харм. Ако не беше така, щеше да дадеш на Джонас това, което иска. Щеше да ме предадеш.

— От къде знаеш? — Тя докосна скритото устройство.

— Не, не мога да чувам гласа ти или да следя действията ти. — Усмивката му не бе особено развеселена. — Скъпа, в Убежището имам и други източници. Знаех какво иска Джонас. Доста бях любопитен до къде ще стигне, за да го получи. Макар че винаги съм знаел, че мога да ти имам доверие.