Хармъни го познаваше. Той бе едно от онези фанатични копелета, които се бяха присъединили към Алонзо. Алонзо също щеше да плати за това. Господ да й е на помощ, ако Ланс умреше, те всички щяха да платят.

Тя хвърли пистолета, заставайки на колене, преди да метне настрани и кутията с информацията, която бе важно да спаси. Хармъни нямаше идея къде падна и не я бе грижа.

Ръцете й зашариха по гърдите на Ланс, вече не я бе грижа кой стреля по нея. Нямаше значение. Смъртта бе за предпочитане пред ужаса и агонията, които в момента разкъсваха ума й.

Никоя болка не можеше да бъде и на половина толкова силна. Никакъв ужас не би могъл да се сравни с това да погледне в тъмните очи на Ланс, след като свали очилата за нощно виждане, и да види знанието, стаено в дълбините им.

— Не… — Викът й се сля с далечния вой на вятъра, звуците експлодираха около нея, а в ушите й отекна силно бръмчене.

Нищо от това не бе от значение.

— Шшш… — Лицето на Ланс се изкриви от болка, когато тя опита да спре кървенето от гърдите му. Можеше да го почувства по пръстите си, копринен и горещ, животът се оттичаше от него, изливайки се върху ръцете й.

— Не. Не. Не. О, боже! Не ме оставяй. Не ме оставяй. — Тя плачеше. Хармъни чувстваше как сълзи се стичат по лицето й, докато гледаше как отстрани на едното му око бавно потече една сълза.

— Така трябва — прошепна той дрезгаво. — Знаех, че така трябва да стане.

Около тях отекнаха викове. Стрелба. Чу се звук на мотор. Тя не знаеше какво се случва, но не я бе грижа.

— Не ме оставяй. — Тя се задушаваше само от мисълта да живее без него. Да бъде сама. — Моля те, Господи. Ланс. Моля те.

Лицето му се изкриви от болка, а в стомаха й се настани ледена буца, когато осъзна, че всичко това е по нейна вина.

Все пак тя го бе убила.

— Ще те последвам — изплака тя. — Точно както се заклех, ще те последвам.

— Не… живей свободна… — Изражението му отново се сгърчи от болка.

— Ще те последвам — изпищя тя. — Ти ме накара да ме е грижа. Ти ме накара да чувствам, проклет да си. Няма да живея без теб. Не мога да живея без теб.

Тя се премести да докосне лицето му, в мига, в който две силни ръце сграбчиха раменете й, и я издърпаха от него.

Вбесена, подивяла, тя започна да се бори, виждайки че сенките се приближават към тях. Смъртта го взимаше, отскубвайки я от него, за да може да изтръгне душата от тялото му. Нейната цена. Това бе цената за невинните животи, които бе отнела като дете. Сега трябваше да плати.

— Вземи мен — изпищя тя, борейки се с ръцете, които я държаха, борейки се да сдържи плача си. — Вземи мен. Убий ме. Не го взимай. Моля те… моля те…

Тя едва усети плесницата по лицето си, но много добре разпозна гласа, който изкрещя в ухото й.

— Хармъни, мамка му, остави ни да му помогнем.

Джонас!

Сенките изчезнаха и изведнъж светлината от хеликоптера освети измъченото му изражение.

— Готов е. Да излитаме.

Тя се завъртя, за да погледне назад. Рул, Мерк и Лоу, стояха защитнически около Елиана и двете породи, които вдигнаха носилката, на която бе положен Ланс.

Тя се отскубна от хватката на Джонас.

— Мърдай! — Той я сграбчи отново за ръката и я задърпа към хеликоптера. — Още от тези копелета се изкачват по планината, за да се доберат до теб.

Тя се дръпна, поглеждайки назад, докато останалите бързаха напред. Някакво шесто чувство я накара да погледне натам. Дейн излезе от сенките, лицето му бе покрито с кал и мръсотия, а изражението му бе гневно. Загрижено.

Ланс щеше да й бъде отнет заради това. Заради миналото, което не искаше да умре, и заради бъдещето, което никога не е било предназначено за нея. Защото тя бе слаба, защото я бе грижа повече за останалите, отколкото я бе грижа за него. Тя гледаше как Дейн се оттегля отново в сенките, миг преди да се наведе и да вдигне кутията, която тя бе захвърлила настрани.

Вървейки с Джонас, тя обърна гръб на Дейн, оставяйки последната връзка с миналото й да се скъса. Джонас искаше Дейн и знаеше, че мъжът е там. Но бе избрал да спаси Ланс. Сега Ланс бе най-важен.

— Давай. Давай. — Джонас почти я хвърли в хеликоптера, докато тя се препъваше и крещеше, опитвайки се да се добере до Ланс.

— Дръж го, Хармъни — извика Елиана, грабвайки ръцете й и поставяйки ги на главата му, докато я гледаше в очите. — Не го пускай. Говори му. Лошо е. Много лошо. Бори се за него, Хармъни.

Очите му бяха отворени, но замъглени, шокирани. Тя държеше главата му и плачеше, шепнейки му единствените думи, които знаеше, че имат най-голямо значение.

— Обичам те. Моля те, Ланс, не ме оставяй. Не искаш да те последвам, наистина не го искаш. Моля те, моля те, не ме оставяй.

Той трябваше да живее. Трябваше да живее заради нея, заради детето им, защото Хармъни знаеше, че без него за нея нямаше живот, нямаше любов, нямаше свобода.

Двадесет и четвърта глава

Полетът до Болдър отне няколко минути. Хармъни държеше главата на Ланс, докато Елиана работеше над раната на гърдите му, опитвайки да спре кръвта, докато даваше нареждания по свръзката, прикрепена към ухото й, към екипа хирурзи, които ги очакваха в болницата.

— Обичам те. Не ме изоставяй… — Хармъни шепнеше думите отново и отново, впила поглед в неговият.

Тя галеше косата му, все още чувствайки силата на невероятното му тялото, силата на мъжът, който бе той.

Господи, защо бе извършил подобна лудост?

— Кацаме, Ели — извика Джонас, когато хеликоптера почна да се спуска надолу. — Хирурзите те очакват и имат подготвена операционна. Пригответе си.

— Не ме оставяй — прошепна отново тя, опитвайки се да прогони ужаса на изминалата нощ, който вледеняваше кръвта й. — Не ме оставяй, Ланс.

Той се вгледа в нея и погледа му се избистри за секунда, само за секунда.

— Обичам те… Хармъни.

Сълзите й капеха по-бързо, отколкото му отне да изрече думите. Тя не му вярваше. Поне не напълно. Толкова много кръв бе белязала душата й, че тя не вярваше, че наистина може да я обича. Не вярваше, че тя може да обича.

— Действайте. — Вратите се отвориха и чужди ръце отново се протегнаха към нея, откъсвайки я от Ланс за втори път.

— Да вървим. — Джонас бе там, помагайки й да слезе от хеликоптера, когато се препъна отново, опитвайки се да настигне Ланс без особено голям късмет.

— Водят го директно в операционната — извика Джонас в ухото й. — Най-добрите хирурзи в града бяха повикани, в мига, в който кацнахме в гората. Имаме трима от най-добрите травматологични хирурзи в страната плюс Ели.

Едната му ръка се обви около раменете й, а другата държеше ръката й, докато я водеше към входа на площадката за кацане над болницата.

Тя трепереше. Хармъни можеше да почувства тръпките, разтърсващи тялото й, можеше да чуе ръмженето, излизащо от гърлото й, но не можеше да ги спре.

— Той не избяга — прошепна тя. — Умолявах го да бяга…

— Щяхте да се озовете в капан — сопна й се той. — Имаше мъже, които се качваха в планината зад вас. Алонзо е бил много повече от подготвен за това, Хармъни. Нима наистина вярваше, че никой не знае какво точно си взела от онези лаборатории? Защо, по дяволите, си мислиш, че Съвета и Койотите постоянно са по петите ти?

Ланс сигурно е знаел, че има още мъже, които са се качвали към планината, ветровете трябва да са му казали. Защо бе постъпил така? Нямаше никакъв смисъл. Можеха да избягат, да изпратят Дейн, или, за бога, дори Джонас да прибере проклетата информация, която толкова много искаха. Имаше толкова много опции, които да изберат, вместо тази.

— Казах му да не ходим. — Тя трепереше, когато стигнаха до асансьора. — Исках да се обадим на Дейн. Той трябваше да се обади на Дейн.

— Да, да избягате щеше да е страхотна идея — изсумтя той вбесено. — По дяволите, опитах се да ти спася проклетия задник, а ти продължаваш да бягаш.

— Да ме спасиш? — Тя се отскубна от него. — Наричаш пазаренето за живота на приятелите ми, спасяване?

— Той е шибаният пръв Лъв, твърдоглаво момиченце. — Острите му кучешки зъби проблеснаха срещу нея. — Трябва да го намеря, нямам друг избор. А ти си толкова шибано твърдоглава, че никога нямаше да се спазариш с мен.

Тя се отдръпна, сякаш я бе ударил.

— Дадох ти живота си — изплака тя. Какво значение имаше гордостта й, в този момент? Вече нищо нямаше значение. — Откраднах тази информация, убих учените и Породите, за да спася твоя живот.

Преди да осъзнае какво върши, тя вдигна ръка и плесницата й удари шокираното му объркано лице.

— Тя нареди да те убият — изкрещя тя. — Нареди го и те щяха да изпълнят заповедите й. Излъгали са те. Предадоха те. Аз ги убих, за да те спася, копеле.

Джонас отстъпи назад.

— Щяха да намерят начин да ме предупредят.

Смехът й бе груб, жесток. Господи, колко го мразеше в този момент. Мразеше всеки миг, в който бе бягала, всеки куршум, който бе поела, и всяка нощ, която бе прекарала навън в студа — сама, само защото обичаше брат си.