— Или?

— Но мога и да го пощадя и да насоча усилията си към теб. Знаеш какво ще означава това. Ти или Леви. Избирай.

Да, знаеше какво би означавало това. Беше неин ред. Виждаше приближаването му. Навлажни устни.

— Аз.

Той въздъхна.

— Да, така си и помислих. Знаех, че ще го пощадиш. А сега искам да знаеш, че много ще съжалявам за онова, което трябва да ти сторя.

Тя поклати глава.

— Не ми вярваш? Ще го докажа. Ще ти дам двайсет и четири часа, преди да започна. — Наведе глава и я целуна леко. — Знаеш ли, че мъченията за жените започват с изнасилване? Изглежда, че сексуалното насилие е върховното унижение. Но трябва да бъде достатъчно брутално, за да причини болка. За мен ще е трудно да бъда достатъчно брутален, затова ще те дам на Шафир Али, водача на моите приятели бандитите. Той много ми помогна и има нужда от награда. И няма проблем с бруталността. Разбрах, че е пребил съпругата си до смърт, защото не проявявала достатъчно ентусиазъм в любовния акт. Вероятно ще иска да те сподели с приятелите си по-късно, но утре вечер ще се посвети изцяло на теб. Защото ще те заведа в палатката му точно по това време. — Целуна я отново и се изправи. — През следващите двайсет и четири часа можеш да мислиш за това, какво ще стори Шафир с теб. Ще отида да кажа на Леви, че няма да страда повече.

Емили го загледа как излиза от колибата. Мислеше, че агонията на Джоел е накарала душата й да загрубее и я е направила безчувствена, мислеше, че не би могла да изпита страх, но грешеше. Паниката се надигна в нея.

Господи, позволи ми да се измъкна оттук. Или поне ми дай сили да не се пречупя пред болката и да дам това последно удовлетворение на Стонтън.

От колибата на Джоел проехтя изстрел.

Не!

Тялото й се изви в дъга, като че ли куршумът бе пронизал нея.

Ще кажа на Леви, че няма да страда повече.

Трябваше да се досети.

Мили Боже, трябваше да се досети.

Глава 3

— Време е. — Стонтън я дръпна за ръката и я изправи на крака. — Той е готов за теб. А ти готова ли си за него?

Емили не отговори.

— Откривам, че не ми се иска да те давам в ръцете му. Искам само аз да ти причинявам болка. — Стонтън я наметна с якето си. — Не трябва да измръзваш. Задава се нова буря. — Тя се обърна рязко с лице към него. — Още веднъж. Къде е чукът на Зелов?

Тя поклати глава.

— О, Емили, опитах. — Сведе глава и устните му погалиха нейните.

Тя заби зъби в долната си устна.

— Кучи син! — Той я удари с юмрук и я просна на земята. Устната й се разкъса и започна да кърви.

— Малка дивачка! Ще си платиш за това.

— Поне ще плащам аз, а не Джоел — каза тя разгорещено. — Струваше си.

— Ще направя така, че да съжаляваш. — Изправи я рязко на крака и я бутна към вратата. — Иска ми се да започна веднага, но трябва да спазим уговорката.

Снегът щипеше лицето й. Не виждаше нищо на крачка пред себе си, а Стонтън я дърпаше силно за ръката. Прекосиха бързо краткото разстояние, което делеше колибата от лагера на бандитите.

Той дръпна платнището на палатка, чиято задна половина бе защитена от огромни скали.

— Ето я и нея, Шафир. — Бутна я вътре. — Не я убивай. Всичко друго е разрешено. — Докосна устните си. — Дори желателно.

— Ухапала те е? — Бандитът се усмихна и се изправи. Шафир Али бе огромен, с гъста черна брада и рунтави вежди. — Имах по-добро мнение за теб, Стонтън. Ще трябва да те науча как да изискваш от нея добро поведение. Още утре сутринта ще е готова да целува краката ти.

— Това вече ще бъде забавно. Очаквам го с нетърпение. — Извърна се. — Хайде, поработи върху нея. — Излезе от палатката и спусна платнището.

— Много ти е ядосан — каза Шафир. — Мога да го разбера. Не бива да губим контрол над жените. Ако беше моя, щях да те държа гола и вързана с вериги, докато не се научиш на подчинение. Може би, ако свърша добра работа довечера, той ще ми позволи да те задържа известно време. — Тръгна към нея. — Хайде, ухапи ме, удари ме. Ще ти покажа как един мъж трябва да се държи с курвите, които не си знаят мястото. — Постави ръце на раменете й. — Страхуваш ли се от мен? Защото трябва.

Миришеше на пот и кожа, а хватката му бе такава, че сякаш искаше да строши костите й.

Не му обръщай внимание. Бори се с него. Опитай се да избягаш. Може би тази бе последната й надежда. Щом Стонтън дойдеше за нея на сутринта, шансовете й за бягство щяха да са практически нулеви.

— Кажи ми, че го искаш — каза той. — Кажи ми, че искаш да те чукам. — Тя не отговори и той стисна рамото й още по-силно. — Помоли ме да го направя.

Тя го ритна с коляно в слабините. Той изсумтя от болка, тя се отскубна и затича към входа на палатката. Той я настигна и я удари с опакото на ръката си. Тя падна на утъпканата пръст, което представляваше подът на палатката. Той я удари отново. Толкова силно, че й се зави свят и очите й се премрежиха от болка. Почти не го виждаше, когато я обърна по гръб и се надвеси над нея.

— Бягаш от мен? — Извади ножа си от калъфа, препасан през кръста му. — Трябва да се погрижа да не го направиш отново. — Заби ножа в левия й прасец.

Болката я разкъса и тя изпищя пронизително.

— Точно така — каза той, издърпа ножа и го заби в земята до тях. — На Стонтън ще му хареса да чуе писъците ти. Ще държа ножа наблизо, в случай че отново ми се прииска да те пронижа. — Разтвори яката й и разкъса блузата й. — Може би гърдите ти… — Наведе глава и лицето му се зачерви. — Ухапала си Стонтън така, че си му пуснала кръв. Мислиш ли, че ще е доволен, ако захапя това хубаво зърно до кръв?

Ножът, забит в земята, беше в обсега й.

Чакай. Това му харесваше. Искаше да я нарани. Трябваше да се престори, че изпитва болка. Трябваше да му покаже, че е безпомощна. Да отвлече вниманието му.

Болката разкъса зърното й, когато той заби зъби в него. Стонът, който нададе, не беше преструвка.

Той вдигна глава и облиза кръвта от гръдта й. Очите му блестяха от удоволствие.

— А сега другата.

Заби зъбите си дълбоко. Тя извика и изви гръб в дъга.

Ръката й се сключи около дръжката на ножа. Заби го здраво в ребрата му.

Той издаде звук на ранен бик и вдигна рязко глава. Тя успя да се отскубне и да се изправи на крака.

Трябваше да избяга от палатката. От него.

Но забитият в плътта му нож не можеше да го спре. Беше се изправил на колене и протягаше ръка към автомата си, който бе подпрян на стената на палатката.

— Кучка! Ще те напълня с…

Главата му се изви рязко, когато една ръка стисна врата му отзад. Само едно движение и вратът му беше счупен.

Емили гледаше втренчено, неспособна да помръдне, изумена. Всичко се бе случило прекалено бързо. Съзнанието й не бе успяло да го регистрира. Не бе видяла мъжа, преди да извърши убийството. Високи скули, тънки устни и изострено изражение. Тъмни дрехи, тъмна коса и тъмни очи, които блестяха на светлината на свещите.

Ангелът на смъртта.

— Вземи автомата и мунициите, които успееш да намериш. — Непознатият издърпа трупа на Шариф Али до стената и го покри с одеяло. — Ще се върна за теб след минута.

— Чакай. Кой си ти?

— Джон Гарет. ЦРУ ме изпратиха да ви измъкна двамата с Леви.

Свобода за нея, но не и за Джоел.

— Много закъсня. Джоел е мъртъв — каза тъжно.

— Разбрах го днес, когато кацнах и се свързах с хората си. — Отиде до задния край на палатката и понечи да се промуши през разреза, който беше направил. — Закопчей се и вземи оръжието.

Тя побърза да закопчее блузата и сакото си и се изправи. Едва не припадна, когато непоносима болка проряза прасеца й. Бе така изумена от хода на събитията, че бе забравила за раната си. Но нямаше да може да я забрави повторно. Пулсираща болка. Нави крачолите на панталоните си. Беше грозна рана, но кръвта бе оскъдна. Ножът бе разрязал най-дебелата част на прасеца й. Нямаше време да се превърже сега. Прекоси палатката с куцукане и взе автомата АК-47. Имаше муниции в кутията до леглото. Взе и тях.

— Вече можем да излезем. — Гарет се беше върнал. Носеше раница и карабина. — Добре е, че си с ботуши. Това ще помогне. — Бръкна в джоба си и извади ръкавици и вълнена шапка. — Сложи ги. Шапката също е много важна. Топлината на тялото бяга през главата.

— Знам. — Нахлупи шапката ниско над ушите си. — Израснала съм в гората.

— Добре. Но гората не е така дива като този тук терен. Ще прехвърлим скалите зад палатката и ще поемем по пътеката, която води до рудната мина близо до планината.

Тя сложи ръкавиците на ръцете си.

— Вилнее снежна буря. Разполагаш ли с транспорт?

— Не. Няма такъв наблизо. Ако имах транспорт, нямаше да мога да стигна дотук. Щяха да узнаят и да те отведат. Да вървим.

Тя тръгна към него, но после спря.

— Първо трябва да свърша нещо.

Той смръщи вежди от нетърпение.

— Какво?

Тя вдигна трепереща ръка към главата си. Беше й трудно да мисли.

— Има един мъж. Стонтън. Трябва да го убия.