Седна и започна да се храни.



— Хубаво местенце — каза Фъргъсън и огледа просторната дневна, чиято западна стена бе заета изцяло от високи прозорци с изглед към морето. — Но не така огромно и разкошно, каквото мислех, че ще избереш, като се има предвид сегашното ти богатство.

— Имаш предвид доходите ми, които не одобряваш особено, нали? — усмихна се Гарет. — Много си тактичен. Забавно е. Искаш ли питие?

— Не. — Фъргъсън изпита леко раздразнение, докато гледаше как Гарет си налива уиски. Това не бе потящият се и освирепял мъж, когото помнеше от последната им среща. Копелето бе така дяволски уверено и у дома си в тази къща, която вероятно струваше колкото Фъргъсън щеше да получи за цял живот. Завиждаше ли? Защо не? Гарет имаше всичко. Беше облечен семпло — дънки и бял плетен пуловер, но ги носеше с небрежна елегантност. Беше в края на трийсетте, висок и мускулест и се движеше с пъргавината, която Фъргъсън добре помнеше. Тъмнокестенявата му коса бе ниско подстригана, а тъмните му очи доминираха на лицето, което привличаше вниманието. И, по дяволите, той бе по-опасен от всеки мъж на света. Понякога плашеше дори Фъргъсън.

— Компанията можеше да ти попречи да се установиш тук, нали знаеш. Трябваше само да подшушнем няколко думи в подходящите уши. Престъпниците не са добре дошли в Англия. А ти все пак си контрабандист и наемен убиец.

— Така ли? — Поклати глава. — Аз съм в пенсия, Фъргъсън. И ако се опитваш да ме изнудваш, като ме заплашваш с правителството на Нейно величество, откажи се. Пет пари не давам.

Казваше истината.

— Не те заплашвам.

Гарет се усмихна.

— Не и ако няма да извлечеш полза чрез заплахи. Не се справяш добре, Фъргъсън. Ставам нетърпелив. Давай направо на въпроса.

Фъргъсън извади папка от дипломатическото си куфарче.

— Емили Хъдсън, Джоел Леви. Отвлечени преди две седмици от бандити в Хинду Куш. Трябва да си ги върнем.

— И?

— Имам нужда от помощ.

— Да, така е. Ще имаш късмет, ако са още живи.

— Дяволите да те вземат, направихме всичко, което можахме… — Замълча. — Ти познаваш района, имаш и връзки. Питах се дали няма да успеем да те убедим да използваш тези връзки, за да получиш информация за бандитите.

— Така е по-добре. На въпроса и почти учтиво. — Гарет отпи от уискито си. — Не са били отвлечени от бандити.

Фъргъсън замръзна.

— Какво?

— По някое време в акцията са взели участие и бандити, но са били отвлечени от чужденци.

— Убийствата са извършени с АК-47 руско производство, каквото използват бандитите в района. Отпечатъците от стъпки до камиона са от ботуши, каквито използват в едно село в планината.

— Отвличане на вниманието.

— Кой, тогава?

Гарет поклати глава.

— Не са бандити. Не са и талибани. Нито Ал Кайда. Никой от Средния изток. Може би са англичани, ирландци или европейци… Не знам.

— Тогава кой знае, по дяволите?

Гарет сви рамене.

— Казах ви всичко, което успях да открия. Мога да продължа опитите си да намеря повече информация, но ще отнеме време. А вие нямате такова.

— Но щеше да разбереш повече, ако беше на мястото?

— Може би. — Беше свел замислен поглед към питието си. — Вероятно да.

На Фъргъсън му се искаше да удуши копелето.

— Можеш ли да ги откриеш?

— Да, така мисля.

— Тогава отиди и ни ги доведи! — процеди Фъргъсън през стиснати зъби.

Гарет се облегна назад.

— Заповядваш ли ми?

— Изглежда, че свалихме ръкавиците. — Гарет бе присвил очи и не сваляше поглед от лицето на Фъргъсън. — Нямаше да промениш държанието си, ако не беше решил, че си спечелил. Не можеш да ме изнудваш, не можеш и да ме подкупиш. Вече не можеш да се добереш до мен. Какво ти остава?

— Джак Дардън — каза Фъргъсън. — Той работи за теб през последните шест години, а сте приятели отдавна. Нямаш много приятели, нали?

— Имам достатъчно. Накъде води този разговор?

— Теб не можем дори да докоснем, но Дардън е оставил следи, по които бихме могли да поработим. Очевидно е поискал да бъде независим и е извършил някоя и друга контрабанда, след като си се пенсионирал. Разполагаме с информация, която ще му причини проблеми с гръцкото и руското правителство.

— Доказателства?

Фъргъсън кимна.

— Писмени показания, снимки. Достатъчни, за да го тикнем зад решетките за много години. Искаш ли да видиш папката?

Гарет поклати бавно глава.

— Не мисля, че би блъфирал при тези обстоятелства.

— Не блъфирам. Отиди в Афганистан и измъкни Хъдсън и Леви.

— И ще унищожиш досието на Дардън и доказателствата?

Фъргъсън кимна.

— Дардън не е важен за нас.

— Освен като инструмент за постигане на целта. За теб всички сме инструменти. Чудех се какво ли ще измислиш, за да обърнеш равновесието в твоя полза.

Тонът на Гарет бе лишен от всякаква интонация и Фъргъсън бе завладян от потискащото чувство, че се е провалил. Гарет щеше да го прати по дяволите. Може би Дардън не му бе толкова добър приятел, все пак. Не долавяше нито гнева, нито ожесточението, характерни за Гарет.

— Не се съмнявай, че ще го направя, Гарет.

— Вероятно. — Гарет довърши питието си и се изправи. — Ще ти кажа какво да направиш, Фъргъсън. Ще изтеглиш от района морските тюлени и силите на ООН, които могат да ме напълнят с куршуми. Ще се погрижиш всички да научат, че съм от добрите момчета… Поне в този случай. Хората ти не трябва дори да приближават района, освен ако не викам за помощ. А когато извикам, най-добре е да се отзовеш. Случаят не трябва да се превръща във втора Колумбия.

— Тогава нямах избор. Трябваше да се откажа от теб. Но ти успя да се измъкнеш. Ще се заемеш ли със задачата?

Гарет не му отговори.

— Довиждане, Фъргъсън.

Фъргъсън повтори.

— Ще се заемеш ли?

Гарет излезе на верандата и започна да търси номер в мобилния си телефон.

— Ще замина за Афганистан още тази вечер. Когато пристигна там, искам да ми се обади банкерът ми от Швейцария и да ме увери, че е получил папката и доказателствата, касаещи Дардън.

— Не и докато не свършиш работата.

— Няма дори пръста си да мръдна, докато не изпратиш досието в банката. Ще изпратя Дардън в банката, за да съм сигурен, че си изпълнил условието. Увери се, че си изпратил всичко.

— А какво, ако не го направя?

Гарет го гледаше втренчено право в очите.

— Ще те преследвам. Знаеш колко съм добър. Изпращал си ме на достатъчно мисии.

Фъргъсън побърза да извърне поглед.

— Сделката е може би прекалено добра за теб. — Изправи се. — Дори не знам дали ще успееш да ги откриеш.

— Ще ги открия. Разполагам с няколко следи.

Фъргъсън ококори очи.

— Излъга ме. Какви следи?

— Няма да кажа нищо нито на теб, нито на военните. Една грешна стъпка, и ще ги убият. По дяволите, самият аз ще имам късмет, ако успея да се измъкна невредим. Трябва да действам бързо. Направих резервация за Кабул още тази сутрин, веднага щом се събудих.

— Ти, кучи сине! Решил си да отидеш, а не ми спести нищо от този разговор.

Гарет сви рамене.

— Беше ми интересно какво ще използваш, за да ме заставиш да отида. — Тръгна към вратата. — Реших, че мога и да получа нещо от ситуацията, освен възможността да ме накълцат и да разпръснат частите ми из цялата планина.



— Трябва да поговорим, Емили.

Тя отвори очи и видя, че Стонтън е коленичил до нея.

— Няма никаква полза да говоря с теб. Ти не ме чуваш.

— Тогава ще говоря аз. Всъщност ще ти задавам въпроси, ти ще трябва само да ми отговаряш.

— Не знам къде е.

— Не такъв беше въпросът. — Погали я нежно по бузата. — Много се привързах към теб през тези седмици. Не мисля, че някога съм изпитвал нещо толкова… интимно. Ти си смела и прекрасна жена.

Тя потрепери от допира му, но не помръдна. През последните няколко дни той я докосваше при всяка възможност и я галеше почти с любов. Тя не обръщаше внимание. Щеше да пострада, ако окажеше съпротива.

Стонтън въздъхна.

— Да, ще се разстроя, ако ми се наложи да те нараня.

— Лъжец.

— Но ще го направя — каза той тихо. — Избягвах го, като се концентрирах върху Леви, но ти просто не ми помагаш.

— Не мога да ти помогна.

— Може би скоро ще започна да ти вярвам, но работодателят ми няма да бъде доволен. Освен ако не го убедя, че съм направил всичко възможно. — Проследи с пръст очертанията на горната й устна. — Трябва да направим избор.

— Какъв избор?

— Сигурен съм, забелязала си, че Леви не отговаря на… стимулирането. Той умира, Емили.

— Да.

— Което ще изключи възможността да ми кажеш, каквото искам да знам, за да спра страданията му. Няма да имам извинение. — Пръстите му погалиха нежно шията й. — Затова реших да оставя избора на теб. Мога да му причинявам болка още няколко дни. Мога. Много съм добър.