— Сигурен съм, че имаш причина, но нямаме време. Да вървим.

— Ти не разбираш. Не може да му позволим да живее. Трябва да го убия.

Той изруга.

— Няма да рискувам живота си, нито пък твоя, само защото копнееш за отмъщение. Ще го получиш по-късно.

— Вилнее буря. Той мисли, че в момента онази отрепка ме изнасилва и измъчва. Няма да очаква нападението. Ако не го убия сега, може и да се измъкне.

— Не. — Гарет прекоси палатката и застана пред нея. — Чуй ме. — Взря се в очите й и каза тихо: — Не мислиш трезво. Ранена си и си в шок. Няма да стане. Не сега. Ако се наложи, ще те просна в безсъзнание и ще те изнеса на ръце оттук.

Щеше да го направи. Усещаше, че е способен на насилие. Беше го видяла да убива човек.

Ангелът на смъртта.

— Май знаеш всичко за убийствата — каза тя, обзета от неспокойствие. — Ако дойда с теб сега, ще ми помогнеш ли по-късно да го открия и убия?

Гарет дълго я гледа.

— Сигурно си преживяла истински ад тук.

— Ще ми помогнеш ли?

Той сви рамене.

— Защо не? — Тръгна към прореза на палатката. — А сега, можем ли вече да оставим известно разстояние между нас и тези копелета? Искам да сме се отдалечили достатъчно в следващите шест часа, които остават до избухването на Cd4.

— Експлозиви?

— Поставих достатъчно взривни материали в палатките и превозните средства, за да предотвратя преследването.

— И в колибите ли?

— Не. Не можах да се доближа достатъчно. — Изкриви устни. — Значи не можеш да разчиташ, че Стонтън ще бъде взривен. Съжалявам.

— И би трябвало. — Закуцука към него. — Никой не заслужава повече от него да умре.

— Какво се е случило с крака ти?

Тя кимна по посока на мъртвия.

— На Шафир не му хареса, че се опитах да избягам от него. И ме прободе в прасеца за наказание. Не видя ли?

— Не. Дойдох, когато ти заби ножа в него. Ще можеш ли да вървиш?

— Не е толкова зле. Мога да вървя.

Той хвърли поглед на бандита.

— Кучи син!

— Да. — Тя срещна погледа на Гарет. — Но е нищо в сравнение със Стонтън.

Той изучава известно време лицето й, преди да извърне поглед.

— В такъв случай, може би е добре, че Стонтън скоро също ще бъде мъртвец. — И изчезна през процепа на палатката.

Да, Гарет можеше да й помогне. Последните му думи бяха произнесени тихо, но заплахата не би могла да бъде по-очевидна.

Ангелът на смъртта…



Емили и Гарет бяха само на няколко метра отвъд скалите, когато сред обилно падащия сняг се появи фигурата на мъж.

— Изведе ли я?

— Да. Казах ти да изчезваш оттук, Кариф. Нататък мога да се справя и сам.

— Не бъди такъв егоист. — Мъжът се усмихна и тъмните му очи заблестяха. — Забавлявам се за първи път, откакто ти напусна моята планина. Започвах вече да скучая.

— Изчезвай, по дяволите! Прибери се у дома си и дръж устата си затворена.

— Както кажеш. Исках само да се уверя, че си е струвало да рискувам живота си. — Кимна на Емили. — Той ще те отведе у дома ти. Имай му доверие.

Не изчака отговор, а се обърна и само след миг бе обгърнат от плътната пелена на снега. Тя гледаше втренчено след него.

— Но той е афганистанец. Можеш ли да му имаш доверие?

— По дяволите, да. Точно Кариф откри къде те държат. Но му казах да си отиде у дома и да си държи устата затворена. Племената тук не обичат някой от техните да си има работа с външни хора. Точно затова и ЦРУ не са успели да те открият. — Гледаше право напред. — Хайде. Губим ценно време.

— Окей? — извика Гарет през рамо към нея.

Тя едва го виждаше на пътеката пред себе си.

— Да. — Това бе лъжа. Снегът щипеше болезнено бузите й, тя трепереше от студ. Вървяха от часове и изтощението вече парализираше крайниците й. — Колко остава?

— Още десет минути и ще стигнем до мястото, където съм скрил джипа — каза Гарет. — Продължавай да вървиш.

Продължавай да вървиш, помисли си тя, вкочанена от студа. Лесно е да се каже. Щеше да има късмет, ако успееше да се задържи права. Имаше само една добра новина в нещастието — вече не усещаше болката в прасеца. А може би това не беше добре? Може би краката й бяха толкова измръзнали, че бяха станали безчувствени?

— Имаш ли нужда от помощ? — извика Гарет през рамо.

Да. Но ако Гарет бъдеше принуден да й помогне, щяха да се забавят.

— Не. — Наведе шава, за да попречи на снега да я заслепи, и продължи да върви. — Нека по-скоро стигнем до проклетия джип.

— Извикай, ако промениш решението си. Не искам да се наложи да се върна и да те вдигна от земята.

— Няма. Млъкни. Трудно се диша в този вятър, какво остава да се говори.

Той замълча.

— Съжалявам. Ще се опитам да не бъда така многословен. — Снегът отново го обгърна и го направи невидим. — Следващото, което ще чуеш, е, че сме стигнали.

Като че ли някога ще кажеш нещо подобно, помисли си Емили. Беше казал десет минути, но на нея й се сториха като десет часа.

Продължавай да вървиш.

Не падай.

Скоро ще свърши.

Не виждаше нищо. Сняг. Вятър. Лед.

Не падай.

— Хайде. — Гарет неочаквано се озова до нея и я прихвана през кръста. — Стигнахме. Още само няколко крачки.

Видя очертанията на джипа. Съвсем близо. Слава Богу.

Той отвори вратата на джипа и й помогна да седне.

— Ще се стоплиш веднага щом запаля мотора. — Заобиколи и скочи на шофьорската седалка. — Дръж се.

Топлина? Идеята й се струваше невероятна в този момент. Господи, искаше й се да спре да трепери.

— Къде ще ме заведеш?

При първия опит да запали двигателя той се задави. Гарет опита отново и този път успя.

— Далече от тази планина. В подножието й ни чака мой приятел с хеликоптер.

— Как е летял в това време?

— Трудно. Но бурята не е така силна на юг. Няма да е толкова зле, щом веднъж слезем от планината. Доберем ли се до долината, ще стигнем и до Кабул. — Протегна се и взе одеяло от задната седалка. — Загърни се. Ще ти помогне, докато не заработи парното отопление. — Смръщи вежди. — Престани да трепериш, по дяволите.

— Не бъди глупав. Не мислиш, че щях да престана, ако можех? — Загърна се плътно с одеялото. Едва го усещаше. Беше слаба преграда за студа. — Мислиш ли, че вече са по петите ни?

— Не. Експлозивът още не се е задействал. Минаха малко повече от четири часа. Би трябвало да имаме време да стигнем до хеликоптера. Ще бъде наистина лош късмет, ако някой нахълта в палатката на Шафир, а като се има предвид, че всички са знаели за намеренията му към теб, съмнявам се това да се случи.

— Четири часа. Стори ми се по-дълго… — Облегна се назад. — Много съм… уморена.

— Не можеш да спиш! — каза той остро. — Аз трябва да шофирам и няма да мога непрекъснато да проверявам дали не си изпаднала в хипотермия.

— Няма да заспя.

— Дяволски си права! Няма! Говори ми. Говори ми, без да спираш.

— Какво искаш да ти кажа?

— Няма значение. Разкажи ми за семейството си. Баща ти е бил много известен фотограф, нали така?

— А ти откъде знаеш?

— Известна си. Медиите те превърнаха в знаменитост, нещо като лице на ООН. Когато се върнеш в цивилизацията, папараците ще се избият, за да стигнат до теб.

Не й беше хрумвало, че може да се изправи срещу кошмара на популярността.

— Не — прошепна. — В момента не мога да се справя с подобно нещо.

— Не мисли за това. Исках да обостря сетивата ти, да те събудя, това е всичко. Разкажи ми за баща си.

— Всъщност не искаш да знаеш.

— Говори ми.

— Той беше прекрасен човек. Бяхме най-добри приятели. Беше като омагьосан от древността и античните предмети и ме вземаше със себе си навсякъде по света, където го изпращаха да прави снимки.

— Харесваше ли ти?

— Да. Но най-много ми харесваха снимките на дивата природа за „Нешънъл Джиографик“. Тогава бяхме съвсем сами. Прекарахме седмици из горите, дебнехме и чакахме, докато не направеше наистина най-добрата снимка.

— Звучи страхотно. А майка ти?

— Тя се развела с него, когато съм била на две. И умряла четири години след това.

— Баща ти още ли е жив?

— Загина в автомобилна катастрофа, когато бях в колежа. Ужасна нощ. Разкъсваща сърцето и душата нощ.

— Той все още ти липсва.

— Разбира се, че ми липсва. Много го обичах. И винаги ще ми липсва. Не забравяш хората, които си обичал просто защото вече не са с теб. И ти вероятно го знаеш.

— Така ли?

Тя разтри слепоочията си.

— Всъщност не знам. Не знам нищо за теб.

— Не се и налага да знаеш нещо за мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че в този момент си в безопасност с мен. — Сви рамене. — Останалото може да дойде и по-късно. Стопли ли се вече?