Докато се хранеха, на масата цареше неловко мълчание. Зийк се обаждаше само ако искаше да му подадат нещо. Госпожа Гросек не продума и дума. Хана се ограничаваше само до разговор, засягащ сервирането на храната.

Бък беше забол нос в чинията си. Колкото по-малко гледаше към Хана, толкова по-добре.

Той беше двадесет и три годишен мъж, който нямаше голям опит с жените. Но дори и да беше недорасло момче в пубертета, пак щеше да е наясно, че Хана е много красива жена и щеше да се чувства привлечен от нея. А той не искаше да изпитва нищо към нея. Искаше само ранчото й. Щеше да му е по-лесно, ако се концентрира върху омразата, която изпитваше към баща й.

Никак не му беше лесно да го направи, когато тя седеше точно до него и дори само леко да завърти глава, можеше да я види. Много бързо разбра, че да не харесваш и да не вярваш на една жена е едно, но да си безразличен към прелестите й, е съвсем различно.

Осъзна също, че досега не бе вечерял с красиво момиче или поне не толкова красиво момиче. Цялата упоритост в характера на Хана избледняваше в сенките, които хвърляше газената лампа. Нежността и мекотата, които излъчваше, го безпокояха.

В гласа й липсваше авторитетът, който Изабел внушаваше или пък младежката жизнерадост на Дрю. Тя имаше нисък тембър, който звучеше като мъркане, докато позабравения немски акцент се бореше с упоритите американски гласни. Това беше най-екзотичният звук, който някога бе чувал и нямаше нищо общо с тексаския провлечен говор.

Изглеждаше крехка, невинна и прекрасна. Не носеше грим, нито пък червеше устните си. Кожата й беше мека. Представяше си каква би била при допир.

Бък се отърси от мислите си с тиха ругатня. Държеше се точно както когато беше роб на баща й. Но сега всичко беше различно. Не трябваше да забравя за какво беше дошъл тук.

Зийк се нахрани и бутна стола си назад.

— Ще се погрижа за конете. — Той стана и излезе от стаята.

— И ти ли ще отидеш при конете? — попита Хана, определено ядосана от грубото отношение на Зийк.

— Не, трябва да ти разкажа какво открих днес. А после трябва да обсъдим писменото споразумение.

Четвърта глава

Хана беше нервна. Цял следобед се беше притеснявала какви точно претенции ще има Бък. Начинът, по който се бе държал с майка й, я изненада толкова много, че почти бе забравила за тревогите си. Когато той тръгна към килера, тя се приготви да се втурне между него и майка си и да я предпази от неговата жестокост. Но той се държа толкова мило и внимателно, като истински джентълмен.

Хана не познаваше тази Изабел, но не можеше да не изпита уважение към всяка жена, която може да накара един мъж да слага масата, да й държи стола, докато сяда и да остане прав, докато дамите се настанят. Никой от мъжете не би си го и помислил или направил, дори и да му се налагаше. Щяха да са доволни, да бъдат оставени сами на масата, докато жените им сервираха, а те обсъждаха теми, твърде сложни според тях за женския ум.

Но Бък, който я гледаше сега, нямаше нищо общо с мъжа, който се държа толкова галантно с майка й. Беше същият мъж, който пристигна тази сутрин и поиска половината от ранчото й.

— И какво откри? — попита тя.

Страхуваше се от това, което щеше да й каже, но трябваше да знае.

— По-добре седни.

— Мога да те слушам, докато разчиствам. Не мога да оставя масата така.

А и щеше да й е по-лесно, ако не й се налагаше да го гледа в очите. Баща й беше този, който го беше пребивал, но сега цялата му омраза беше насочена към нея.

— Добре. Първо, господин Мерик беше прав за оборудването. В обора няма нищо. Нито седла, нито юзди, нито сбруи. Това, което имаш, е едно помещение за работниците и вътре два от най-ужасните дюшека, които съм виждал.

— Татко казваше, че няма смисъл да хаби пари за дюшеци за хора, които са свикнали да спят под открито небе.

— Няма нужда да ми казваш какво мислеше баща ти за хората, които работеха за него.

Тя потрепери, като се сети как се беше държал баща й с Бък, но и се ядоса, защото той не спираше да й го припомня непрекъснато.

— Продължавай! — тя продължи да разтребва масата, докато майка й почистваше чиниите от храната и ги слагаше в горещата вода.

— Оборът е в добро състояние, но нямаш фургон. Нямаш дори талига. Е, това едва ли е от значение, след като нямаш нито кон, нито пък хамут, та да я ползваш.

Защо ли работниците биха откраднали фургона, талигата или амунициите? Вероятно като един вид отмъщение за отношението на баща й към тях.

— Нямаш ездитни коне, но вероятно може да има някакви, които са пуснати на свобода. Зийк и аз видяхме няколко, докато яздехме насам, но не можахме да ги приближим достатъчно, за да видим клеймото.

— Имахме повече от дузина коне, — каза госпожа Гросек. — Чух съпругът ми да го казва на един от хората си.

И Хана и Бък изненадано вдигнаха глава към нея.

— Е, вече не са тук, — каза Бък. — Огражденията за конете и кочините се нуждаят от поправка, но оградите около градината и курника са в чудесно състояние.

— Мама и аз ги проверяваме всеки ден, — каза Хана.

Бък не реагира. Вероятно не й повярва. Или по-скоро не вярваше, че жени могат да поправят огради.

— Най-лошата новина е за кравите, — продължи Бък. — Съседът ти каза, че баща ти е имал около три хиляди глави. Така ли е наистина?

— Предполагам.

Срамуваше се да си признае, че баща й никога не бе й казвал. Той не смяташе, че това е нещо, което една жена трябва да знае.

— Евънс каза, че едва ли ще открия и половината, и е прав. Още по-лошо е, че не видях много крави или малките им. А би трябвало да има поне седемстотин крави. Аз не видях и седемдесет, които да са в състояние да родят малки.

Хана се опита да потуши страха, който я завладяваше. Дори и да успееше да изплати дълговете, нямаше да остане нищо. От какво щяха да живеят с майка й? Виждаше как шансът й да бъде свободна, й се изплъзва.

Изведнъж се сети за още нещо. Как би могла да знае дали Бък казва истината? Вероятно самият той планираше да открадне добитъка, за който казваше, че е изчезнал, да го продаде и накрая да прибере парите за себе си. След това щеше да успее да купи ранчото, което тя щеше да бъде принудена да продаде.

Идеален план. Почти всеки мъж би се опитал да го осъществи и да надхитри две беззащитни жени. И тогава се сети как се бе отнесъл към майка й. Това не беше поведението на един крадец и лъжец.

— Какво мислиш, че е станало? — попита я Бък.

Хана се обърна с лице към него.

— Татко никога не е говорил с мен за ранчото. Ти имаш ли някакво обяснение?

Беше убедена, че има. Имаше вид на човек, който трябваше да направи сериозен избор и явно претегляше възможностите.

— Работниците ви вероятно са взели няколко от добичетата. Голяма част, вероятно, са се пръснали през зимата. Но това не обяснява липсата на кравите и малките им. Мисля, че някой ги краде.

— Но кой?

— Не знам.

— И какво ще направиш?

— Ще ги върна обратно, разбира се.

— Как?

— По възможност с хитрост. Но, ако се наложи — с оръжие.

Не можеше да повярва, че говори сериозно. Хората от Утопия заклеймяваха употребата на оръжие. Но не и когато ставаше въпрос за лов.

— Познаваш ли Уолтър Евънс? — попита я Бък.

— Ами, дойде да пие кафе веднъж, но това толкова вбеси татко, че повече не се появи.

Хана забеляза, че майка й се скова. Не се изненада. Тогава баща й я удари, и с дни не спря да й крещи и натяква, че е забавлявала разни мъже.

— Той би ли откраднал добитъка?

— Не мисля. Ти как смяташ, мамо?

Сара Гросек поклати глава, без да се обръща.

— Ами съседите ти на запад?

— Готвачът на Лиймън Джилет купува яйца и масло от нас. Другите не ги познавам.

— Той би ли откраднал от вас?

— Не. Той се опитва да ме накара да се омъжа за него, още откакто татко умря.

— Но това може да обясни защо го прави. Опитва се да те принуди да се предадеш.

На Хана не й се вярваше, но Бък изглеждаше ядосан и някак убеден в това. Вероятно е очаквал да получи повече от това партньорство. Само за секунда тя се запита дали не се опитва да получи и нея. Ако се оженят, той ще получи цялото ранчо. Не, прекалено много я мразеше. Тя не очакваше това да я разстрои, но беше така. Никой досега не я беше мразил. Дори и баща й. Това усещане не й хареса.

А тя би могла да го хареса, ако й дадеше шанс. Баща й не й позволяваше да ходи на гости или да има приятели. Работниците също се бяха държали настрана. Ако не броеше майка си, Хана винаги е била сама.

Колко хубаво би било да има с кого да си поговори за нещата, които я безпокояха, да има някого, на когото да се довери. Толкова много неща искаше да узнае, да каже, да научи… Чудеше се дали другите хора изпитваха същото като нея, таяха същите надежди и имаха същите съмнения. Майка й винаги е била чудесен събеседник, но на Хана й се искаше да си има приятел на нейната възраст.

Съмняваше се, че Бък някога ще й бъде приятел. Той я мразеше и искаше ранчото й. А може и да беше планирал да открадне добитъка й. Това едва ли щеше да ги превърне в приятели.

— По-добре да се залавяме с това споразумение. Сигурен ли си, че още го искаш? — попита тя Бък.

— Да поделяш отговорността по имота не е същото, като да наемеш работници — каза той. — Искам да знам точно къде ми е мястото в това партньорство. Очаквам същото и от теб.

— И аз мисля така.

Тя избърса ръцете си, отвори едно чекмедже и извади лист и писалка. Сложи ги на масата и попита:

— Ти ли ще пишеш или аз?

— Ти — той побутна хартията към нея. — Трябва да изброим всичко, което ще делим като собственост. Това включва къщата, всички постройки и огражденията за конете, всички крави, на които има клеймото на баща ти „Тъмблинг Ти“, и всички коне, които открием. А също и земята, която се води на името на баща ти. А, включи също и земята на името на Джейк Максуел.