Бък не искаше Хана да се омъжва. Не искаше да си има работа и със съпруг, защото ако той решеше да продаде имота, Бък щеше да изгуби шанса си да получи ранчото.

Но той осъзна, че не искаше Хана да се омъжва точно за Еймъс Мерик и това го безпокоеше. Нейният егоизъм би трябвало да го е излекувал от всякаква загриженост за нея. Запознал се беше с Еймъс в офиса на баща му — млад, наперен, суетен. Бък не би го препоръчал на никоя жена, камо ли пък на Хана.

— Баща й не знаеше нищо за отглеждането на добитък и беше наел хора, обаче и те нищо не разбираха — каза Евънс. — За това добитъка се скиташе из цялата околност. Няколко добичета все още са из земите ми.

Бък усети как мускулите му се напрягат.

— Ако решите да останете, сте добре дошли — продължи Евънс. — Ако искате, може да се присъедините към мен за пролетното събиране и преброяване на животните. Но от сега ви казвам, че няма да откриете нито крави, нито малките им на моя земя.

— Защо? — Бък май се досещаше, но искаше Евънс да потвърди подозренията му. Но Евънс очевидно нямаше такова намерение.

— Миналата зима беше доста сурова — каза Евънс. — Животните на Гросек може да са стигнали до Пекос до сега.

Бък си помисли, че няма да е необходимо да ги търси толкова далеч.

— Какво има на запад от тук?

— Пет или шест ранчо. Предполагам, че скоро ще се отправите натам. Винаги е полезно да опознаеш съседите си.

— Кога започвате преброяването?

— След около месец.

— По принцип заедно ли го правите?

— Понякога, ако подозираме, че доста са се смесили, изпращаме съобщение, че имаме нужда от помощ да се приберат заблудените.

— Ще имате ли нещо против, ако ние поискаме съдействие?

— И двамата сте добре дошли на преброяването, ако искате.

— А другите ще имат ли нещо против?

— Ще трябва да ги питате — каза Евънс. — Никога не си позволявам да говоря от името на други хора. Аз самият мога да си навлека достатъчно неприятности.

— Особено ако си женен — каза Бък.

— Вдовец съм и сам се грижа за дъщеря си — каза Евънс и лицето му леко помръкна. — Жена ми почина от холера преди няколко години.

— Съжалявам! — каза Бък.

— Не се тревожи за това. Но това място ще ти създаде доста тревоги. — Евънс дръпна юздите и подкара коня си.

— Какво, според теб, искаше да каже? — попита Зийк, когато Евънс си тръгна.

— Не знам — отвърна Бък. — Но мисля, че намекна, че един от съседите ни има нещо общо с изчезването на добитъка.



Бък нямаше желание да напуска стаята си. Каза си, че няма нищо необикновено в това да вечеря за първи път с Хана и майка й. Помисли си, че след няколко дни съвместните им обеди и вечери ще са станали нещо толкова обичайно, че дори нямаше да забелязва кой още е на масата. И въпреки всичко не си вярваше. Никой мъж не би пренебрегнал Хана Гросек, дори и да имаше повод да я мрази.

Чувстваше се неспокоен. Смени ризата си. Винаги го правеше, преди да седне на масата на Изабел, но си беше обещал да не се съобразява с тази глупост, когато се сдобие със собствен дом. Обаче ето го отново с измито лице и чиста риза.

Вероятно беше напрегнат, защото още не бяха подписали споразумението. Не беше много обнадежден за това място, както когато за първи път прочете обявата, но все още беше твърдо решен да го има. Просто работата щеше да е повече. Важно беше това споразумение да бъде колкото се може повече в негова полза.

И тогава това щеше да е неговата стая в неговата къща, в собственото му ранчо.

Бък никога не бе имал собствена стая, но тази перспектива не му донесе очакваното удовлетворение. Дори мисълта, че Натаниъл Гросек бе построил тази стая специално за синовете си, не го изпълни със задоволство. Ако човек наистина можеше да се обърне в гроба, то Гросек със сигурност го правеше точно в този момент.

Той отвори вратата и излезе от стаята.

Влезе в голямата кухня, затоплена от огромната желязна печка, която заемаше единият ъгъл на стаята. Тапети на цветя и дъбова ламперия покриваха стените. Едната част на стаята беше заета от дълъг работен плот, а другата от масата за хранене. Зад печката, в спретната редица на стената, висяха тенджери и тигани, подредени по големина. Зад стъклената витрина на шкафа се виждаше декориран в синьо порцеланов сервиз. Виждаха се и редици от рафтове, пълни с дузини кутии, чувалчета и консерви храна. Снежнобели пердета покриваха прозорците, които гледаха към хамбара.

Миризмата на кафе се смесваше с аромата на топъл хляб и печено пиле. Масата бе постлана с бяла покривка и бе подредена с чаши и прибори за двама. Заприлича му толкова много на кухнята на Изабел, че почти изпита носталгия по нейния дом.

Хана и майка й сновяха между печката и работната маса.

— Защо сте сложили масата само за двама? — каза той.

Хана се извърна от печката, а майка й понесе една затворена тенекиена кутия към килера.

— Майка ми и аз ще ядем по-късно.

Бък не можеше да се съгласи с това.

— Ще вечеряме всички заедно.

— По-добре не.

Бък не знаеше защо Хана не иска да вечеря с него — вероятно мислеше, че е под достойнството й да седне на една маса с такъв като него — но беше убеден, че госпожа Гросек е изплашена до смърт. Той много добре я разбираше. През по-голямата част от живота си той също се бе страхувал. Страх от избухливостта на майка си, от пиянските пристъпи на баща си, от камшика и юмруците на господаря си. Той много добре познаваше това ужасно усещане да се чувстваш безпомощен и да не знаеш дали протегната ръка ще те нахрани или ще те удари. Нито пък беше забравил чувството на отчаяние, което съпътстваше страха. И се беше заклел никога да не причинява подобна болка на друго човешко същество. Нямаше намерение да престъпи клетвата си точно с госпожа Гросек.

Той отвори стъклената витрина.

— Какво правиш? — настоя да разбере Хана.

— Взимам чинии и за вас двете.

— Казах ти, мама и аз ще ядем после.

— Често ще ни се налага да говорим за ранчото. Вероятно няма да се виждаме по друго време, освен на вечеря.

Той намери каквото търсеше и подреди масата. Годините в „Броукън Съркъл“ си казваха думата. Имаше достатъчно опит да се справи бързо с това.

— Време е за вечеря — каза той на госпожа Гросек.

Тя го гледаше откъм вратата на килера и местеше погледа си ту към него, ту към Хана. Не беше сигурен дали все още се страхува, или просто беше решила да запази дистанция. Нямаше му доверие. Също както и Хана.

— Сложих прибори и за вас.

Бък си отдъхна като видя, че тя не се сви от страх, но и не помръдна от мястото си. Зийк влезе в кухнята, но застана до вратата с поглед, вперен в тях.

— Хана, тъкмо щеше да вадиш хляба от печката! Изабел — жената, която осинови мен и Зийк — винаги казваше, че хлябът трябва да се яде, докато е горещ. Ще ми позволите ли да ви заведа до масата? — той протегна ръка, но госпожа Гросек не помръдна.

— Изабел е израснала в заможен дом в Савана. Тя казва, че всяка дама трябва да бъде придружавана до масата. Не мога да кажа, че съм джентълмен, но за мен ще бъде чест да ви придружа до масата.

Госпожа Гросек все още не помръдваше от мястото си.

— Вие сте господарката на къщата, госпожо. Изабел ще ми извие врата, ако разбере, че съм седнал на масата, преди да сте се настанила вие. Тя е много строга за тези неща. Честно казано, това понякога наистина вбесява Джейк, но тя винаги постига това, което иска.

Бък хвана госпожа Гросек за ръката. Беше толкова крехка и мека на пипане. Не можеше да разбере откъде имаше сили да върши толкова тежка работа. Той леко я дръпна. Госпожа Гросек му позволи да я изведе от килера. Бък я поведе към масата и я настани на стола й. Зийк все още стоеше до вратата. Хана се отдели от печката, където досега стоеше като замръзнала.

— Сега ли ще искате кафето си, госпожо, или по-късно? — обърна се Бък към госпожа Гросек.

— Сега — тя говореше толкова тихо, че Бък едва я чу.

— Аз ще го донеса, веднага щом сервирам останалата храна — каза Хана, докато слагаше панера с хляб на масата.

— Аз ще го донеса — каза Бък. Той взе кафеника от печката, донесе го на масата и наля кафе в чашата на госпожа Гросек. — Искате ли още нещо към кафето?

— Тя го обича с две бучки захар — обади се Хана, докато слагаше чиния, пълна с печено пиле пред Зийк.

— Попитах майка ти — каза Бък. — Тя сама може да ми отговори.

— Две бучки — каза госпожа Гросек и гласът й прозвуча по-високо.

Бък пусна две бучки захар в чашата й.

— Опитайте дали е добре?

Госпожа Гросек взе лъжичката, разбърка кафето и отпи.

— Добре е — кимна му.

— Чудесно — той се обърна към Хана. — С какво още да помогна?

Тя го погледна невярващо, мислейки, че се шегува с нея.

— Джейк осинови единадесет сираци като мен — обясни Бък. — Изабел каза, че няма нищо против да готви, но останалото беше наша грижа. Научихме се да слагаме масата, да сервираме храната, да почистваме след това и да мием чиниите.

— Ами, тогава донеси граха! — каза Хана. — Хвани го с една кърпа да не се изгориш! Тенджерата е гореща.

Тя сложи в средата една купа с ябълков сос и погледна към Зийк, който си стоеше кротко на масата и не предлагаше да й помогне.

— Ами той?

— Той помагаше на Изабел, но на теб няма да помогне.

— Защо?

— Вашият съсед Рупърт Рейсън го е пребивал и държал окован с вериги в плевнята си. Трябваше да разрежа веригата с трион, за да го измъкна. Можеш да разчиташ на него, ако си в опасност, но не очаквай да се държи добре с теб.

И двете жени пребледняха. Бък не разбра дали заради споменаването на името на Рупърт, или факта, че е оковавал с вериги Зийк в плевнята си. Ако питаха него и едното, и другото бяха напълно достатъчни.

— Нещо друго?

Хана се стресна, като чу гласа му.

— Не, вече можем да започнем да се храним.