– Благодаря ти, че позволи на Бей да остане у вас тази нощ – каза Сидни и хвана Клеър под ръка.

Тази вечер Сидни сияеше с морскосиня рокля с мъниста, каквато някоя дребна, разглезена домакиня би облякла на коктейл през шейсетте години. Беше прибрала косата си на френски кок, синята й наметка се беше смъкнала от едното рамо и се развяваше зад нея. Клеър имаше лъскава, късо подстригана коса и носеше червена рокля с флорален мотив, която беше на сестра й. Беше й я дала, защото й беше къса. Клеър отдавна се бе примирила, че няма финия кокал и сините очи като повечето жени от семейство Уейвърли. Тя беше висока, тъмноока и с пищно тяло, гени, които вероятно бе наследила от баща си, когото не познаваше.

–Знаеш, че няма проблем. Признателна съм, че наглежда Марая тази вечер – отвърна Клеър. Отдавна имаше нужда да си почине една вечер навън, но въпреки това мислите й отново се връщаха към нещата, за които трябваше да се погрижи вкъщи, към страничните неща, които нямаха нищо общо с приготвянето на бонбоните: да провери имейлите, да разпечата етикети, да разопакова кутии, да проследи поръчки.

– Нямам търпение да прекарам малко време насаме с Хенри – намигна й Сидни.

Клеър погледна през рамо към съпрузите им, които вървяха зад тях. Зачуди се дали Хенри знае какво му готви Сидни. Вероятно не. Напоследък сестра й беше доста потайна.

– Може би довечера най-накрая ще... – Сидни не довърши изречението. Клеър знаеше какво щеше да каже.

Желанието на сестра й да има още деца се появяваше и изчезваше периодично, но никога не напълно. Отне й известно време, може би пет години, откакто Сидни се завърна в Баскъм и се омъжи за Хенри – и животът й потръгна, преди Сидни най-накрая да повярва, да осъзнае, че се е върнала завинаги. А след като го осъзна, дойде желанието за повече стабилност, повече устойчивост, повече неща, които да я задържат тук, сякаш се страхуваше, че може да си тръгне отново и този път да не се върне, точно както направи майка им.

– Може би довечера – съгласи се Клеър. – Между другото, много ми харесва червената ти коса.

– Благодаря. Изглежда не мога да се сдържа напоследък. Просто я поглеждам и тя става по-червена.

– Ще трябва да кажеш на Хенри какво правиш – прошепна й Клеър. – Скоро ще се досети какво означават червената коса и нощите, които прекарвате сами напоследък. И ще го заболи, че не си му казала.

Тайните бяха присъщи на семейство Уейвърли. Мъжете, които си избираха, никога не очакваха да знаят всичко. Съпругът на Клеър, Тейлър, се справяше с това благодарение на безграничното си търпение, както и на добродушното си недоверие към странните неща. Хенри обаче беше по-различен. Беше роден в Баскъм. А и беше Хопкинс. Всички мъже от семейство Хопкинс се раждаха със стари души. Благонадеждността беше в природата му.

– Знам. Ще го направя – прошепна в отговор Сидни. Щом стигнаха до паркинга, тя смени темата: – Няма да позволиш на Бей да работи утре, нали? На нейната възраст в събота трябва да се забавлява.

– Не се тревожи. Ще я изгоня от кухнята – увери я Клеър, макар че не разбираше нежеланието на сестра си Бей да прекарва прекалено много време в къщата на Уейвърли. Не я попита. Да си майка е достатъчно трудно и без да те съди някой, който не знае цялата история. А майчинството на сестрите беше необикновено като самите тях. Собствената им майка ги беше зарязала тук, имената на бащите им отдавна бяха забравени и за тях се беше грижила баба им Мери, която страдаше от агорафобия. Със собствените си деца Клеър и Сидни бяха навлезли в непозната територия и не знаеха какъв е правилният подход. Дори фактът, че Сидни иска отново да стане майка, я правеше много смела в очите на Клеър.

– И от задния двор – добави Сидни.

– И от задния двор.

Сидни поклати глава.

– Обзалагам се на милион долара, че сега тя е там с онова дърво.

– Ще спечелиш облога.

– Бей е добре, нали?

– Мисля, че е добре – отвърна Клеър. – Не иска да бъде популярна. Просто иска да бъде себе си.

–Не ходи на срещи, не излиза с приятели, нищо. Говорила ли е с теб за някого, когото харесва?

Клеър се поколеба. Не искаше да крие това от сестра си, но Бей сама трябваше да сподели тайната си.

– Споменавала е едно момче веднъж или два пъти. Но трябва ти да я попиташ.

– Няма да имаш този проблем с Марая, когато стане на петнайсет – каза Сидни. – Тя е толкова общителна. Това дете е одрало кожата на баща си.

– Знам.

– Някога имала ли си чувството, че дъщерите ни са разменени при раждането, въпреки че ги делят шест години? – пошегува се Сидни. За Клеър това означаваше: „Някога имала ли си чувството, че детето ти изобщо не прилича на теб?“

– Постоянно.

Марая не се интересуваше от готварство. И тя като Тейлър изглежда не забелязваше, когато вратите се отваряха сами или мистериозно залепваха за рамките си в къщата. Когато излизаше да си играе, винаги отиваше в предния двор, а не в градината, макар че дървото я обичаше и изглеждаше наскърбено, че не му обръща внимание. То мрачно замеряше с ябълки прозореца на стаята й през летните нощи. А сега се беше появила и тази нова най-добра приятелка, Ем. За пет дни тя беше станала всичко за Марая. Ем й казваше какви книги да чете, какви игри да играе, да си мие зъбите преди лягане и винаги да носи розово. Това влудяваше Клеър. В представите й Ем беше побъркана малка балерина, която мирише на дъвка и яде всички детски менюта в „Макдоналдс“.

Ала Клеър знаеше, че неправилно насочва раздразнението си. Защото Клеър нямаше време да се запознае с Ем. Не знаеше нищо за родителите й. Тейлър вероятно знаеше. През последните няколко месеца Клеър беше толкова заета с „Бонбоните на Уейвърли“, че съпругът й бе поел повечето родителски задължения. Тейлър знаеше повечето подробности, които преди бяха известни на Клеър. Домашни работи, родителски срещи и имената на всички майки на децата от уроците по балет и гимнастика.

Баба Мери винаги имаше време за ежедневните занимания на внучките си. Помнеше училищните им програми. Поръчваше тетрадки, моливи, нови обувки и пуловери за двете сестри. Всичко биваше доставяно (когато магазините в центъра все още правеха доставки). Готвеше и се грижеше за градината, поддържаше тайния си бизнес и все пак се беше погрижила да отгледа децата.

Клеър винаги беше смятала, че причината бизнесът на баба Мери да не се разрасне и тя да не спечели повече пари от специалната си храна, е болезнената й затвореност. Сега се чудеше дали не бе скрила любопитните си рецепти от повечето хора не заради самите рецепти, а защото така щеше да унищожи загадъчността на техния създател. Баба Мери беше взела под внимание и влиянието, което един разрастващ се бизнес щеше да окаже върху грижите за внучките й.

Което караше Клеър да се чувства още по-зле.

Ала все пак не можеше да спре. Беше вложила толкова много усилия да се прочуе и успехът я беше превърнал в подобие на сврака, която събира малки лъскани неща. Толкова много неща трябваше да се подобрят. Щеше ли изобщо някога да е достатъчно? Да се откаже сега, особено при толкова съмнения, щеше да е като признание, че дарбата й е измислица, убеждение, зависимо от това колко добре го пласира.

– Хей, добре ли си? – попита Сидни, когато стигнаха до пикапа на Хенри на паркинга и Клеър изведнъж се умълча.

– Извинявай. Добре съм – усмихна се тя. – Знаеш ли за какво си помислих снощи за първи път от много време насам? За хляб със смокини и пипер. Когато се събудих тази сутрин, можех да се закълна, че го надушвам.

Сестра й си пое дълбоко въздух, сякаш и тя почти го надушваше.

– Обичам хляб със смокини и пипер. Баба Мери го правеше само на рождените ни дни. Помня как все повтаряше: „Смокините са сладки, а пиперът е лют. Точно като вас двете.“ Обаче така и не ни каза коя е смокинята и коя – пиперът.

– Очевидно аз бях смокинята – отвърна Клеър.

– Нищо подобно! Аз бях смокинята, а ти – пиперът.

– Липсва ми хлябът със смокини и пипер – въздъхна Клеър.

– Бонбоните са те изтощили. Имаш нужда от почивка. – Сидни я прегърна, после се качи в пикапа с Хенри.

– До скоро.

Тейлър прегърна Клеър, докато вървяха към неговата кола няколко места встрани. Тейлър се поколеба дали да влезе в колата и жена му го огледа. Къдравата му коса се нуждаеше от подстригване, а любимата му хавайска риза почти светеше в неоново под сакото му.

– Какво има? – попита тя, защото той понякога правеше точно така – просто спираше и се замисляше. Харесваше този негов навик. Той пък се изумяваше от способността й да се концентрира. За него Клеър не беше вълшебница. Това, което готвеше, също не му въздействаше. Преди години, когато се караха, тя му сервираше яхния с цветчета от резане, защото баба Мери твърдеше, че цветчетата от резане помагат да спечелиш всеки спор, но при него явно не действаше.

Тейлър посочи зад себе си.

– Просто чакам Хенри да запали пикапа. Мислиш ли, че нещо не е наред? Говореше, че трябва да зазимим пикапа. Нямам представа какво искаше да каже. Може би не го е направил както трябва.

Клеър погледна пикапа на Хенри. Прозорците започваха да се изпотяват, а отвътре се носеше бледа лилава светлина.

– Всичко е наред.

– Я почакай – каза Тейлър. – Да не би да правят това, което си мисля, че правят?

– Воайор – укори го Клеър, докато влизаше в колата.

– Престани да зяпаш.

Съпругът й седна зад волана и се ухили.

– Можем да се посъстезаваме с тях.

– Ами ако ни спипа някой от студентите ти? По-добре не. Стига – запротестира тя, когато той посегна към нея. – Хайде да се прибираме.

Той помисли малко, после кимна.

– Добре, да се прибираме. – Запали колата. – Обаче имам планове за нас, като се приберем.

– О, не – усмихна се Клеър. – Планове.

Покрай пътя, който водеше извън колежа, имаше дървета, чиито листа бяха толкова яркожълти, че искряха като огньове, сякаш покрай пътя имаше огромни факли. Клеър облегна глава на седалката, докато Тейлър караше с ръка на коляното й. Къщите в квартала бяха украсени за Хелоуин. Тиквени фенери проблесваха на верандите и навсякъде се носеха вихри от червени и жълти листа. Не беше любимото й време от годината, но определено беше красиво. През есента всичко сякаш покафеняваше и се приличаше, докато стане толкова крехко, че да се отдели от кокала.