– Здравейте, господин Залер. Пропуснахте чая – обади се Андрю от рецепцията. Беше дебел мъж, но движенията му бяха бавни и някак птичи, лактите му винаги бяха долепени до тялото, а стъпките му бяха шумни. Съдейки по позата му на стола зад бюрото с ръце, положени върху закръгления му корем, Ръсел предположи, че Андрю е излапал остатъците от следобедния чай.

Ръсел все още не беше плащал, дори не беше представил личната си карта, но Ан очевидно се беше справила с това. Брат й нямаше представа. Андрю Ейнсли обаче беше заинтригуван от Ръсел. Сигурно се чудеше дали не е някакъв богаташ. По време на закуската го беше засипал с въпроси, вероятно обмисляйки дали заслужава снимка на стената. Ръсел му беше разказал историята, която най-често пробутваше – че е пенсиониран бизнесмен от Бът, Монтана, който е на почивка.

Ако някога го попиташе какъв е бил бизнесът му, щеше да отговори, че е притежавал завод за производство на щифтове за перфорирани табла. След това интересът на повечето хора секваше.

– Изгубих представа за времето, докато разглеждах прекрасния ви квартал – отвърна Ръсел. – Има една къща, която е доста необикновена. Онази жълтата с кулата, на ниския хълм.

– Къщата на семейство Уейвърли – каза Андрю и махна презрително с ръка. – Първата къща, която са построили в квартала. Тази странноприемница, домът на семейство Ейнсли, е построена от прадядо ми само седем години по-късно. Къщата ни все още притежава оригиналните си...

– Уейвърли – прекъсна го Ръсел. – Името ми звучи познато.

Другият мъж се намръщи.

– Да, ами те са странни птици. Не са много общителни. – Телефонът иззвъня и той се наклони напред, за да го вдигне, като неволно изсумтя.

Ръсел забеляза, че Ан му прави знак, сочейки към кухнята. Тя събра последните чинии и чаши и той я последва през тъмната спретната столова към малката кухня. Насред помещението имаше голям дъбов плот, осеян с трохи и брашно, където жената очевидно беше приготвяла храната за следобедния чай.

Стомахът му изкъркори. Сутринта Ан се беше погрижила да му осигури голяма порция бъркани яйца, бекон и боровинки, но оттогава не беше хапвал нищо.

Богатата закуска беше в резултат от събитията предната нощ. Когато реши, че всички са заспали, Ръсел се промъкна долу, като преди това беше запомнил къде проскърцват стълбите и старите дъски на пода. Влезе в кухнята за храна, но Ан беше там и пушеше в тъмното до прозореца, който беше открехнала, за да излиза димът.

Когато той влезе, тя се пресегна и включи лампата.

Понеже такива неща се случваха – а той винаги предвиждаше всяка възможност – беше скрил старата си, скъсана пижама под тежкия копринен халат с индийски десен и златист колан с пискюли по краищата. Придаваше му елегантен и старомоден вид. Беше използвал халата в ролята си на Великия Бандити, след като истинският Бандити беше починал при загадъчни обстоятелства. Вероятно беше пийнал повечко и си беше ударил главата в камък на онова поле в Северозападен Арканзас. Или пък камъкът е бил хвърлен от неизвестен нападател. Истинският Бандити имаше много врагове сред хората, които работеха на панаирите. Ръсел бе едно от многото момчета, които той приемаше в караваната си в безлунните нощи, за да прави неща, за които никой не говореше.

След като Ръсел влезе в кухнята предната нощ, Ан го нагости със салата, сирене и бира. В замяна той я удостои с историята как като момче видял една сергия за люта наденица да пламва. Миризмата на печена наденица привлякла всяка дива котка и всяко улично куче в града към централната алея на панаира. Събрали се стотици животни, толкова много, сякаш газиш през пясъци. В града не знаели какво да правят. Ръсел довери на Ан как хрумнала гениалната идея да оградят алеята и да я превърнат в приют за животни. И до днес, рече й той, деца на всякаква възраст посещават приюта, за да хвърлят пръчки на кучетата и да се порадват на котките.

Не беше истина, разбира се. Е, част от историята беше. Беше видял как избухва будката за лютива наденица, но вината беше негова, защото разля мазнина, когато се опита да открадне наденица.

Ан изглежда не се интересуваше дали е истина или не. Тя вероятно отдавна се бе отказала да очаква истината.

Днес следобед, когато Ръсел я последва в кухнята, тя се усмихваше, докато слагаше розовите, ръчно рисувани чаени чаши и чинийки в мивката.

– Запазих ви малко сандвичи и сладкиши – каза му, избърса ръце в джинсите си и се пресегна под плота, за да извади чиния, покрита със салфетка. – Иначе Андрю изяжда всичко, което остане.

Тя махна салфетката с жест на опитна асистентка на магьосник. В чинията имаше няколко триъгълни сандвича без корички, кифлички и петифури. Ако не друго, Ан поне беше добра в кухнята.

– Благодаря ви, Ан – каза Ръсел, докато вземаше чинията с лек поклон, сякаш му беше направила изключително важен жест.

Хареса й.

– Елате с мен – подкани го тя и отвори вратата на кухнята, закрита с дантелено перде. Поведе го около къщата, далеч от прозорците, към малка ниша, оформена от помпата на нагревателя и дървена решетка за рози. Там имаше два евтини пластмасови стола.

– Преди залез навън още е достатъчно топло и донякъде спокойно. Андрю никога не ме търси тук.

Ръсел седна. Ан взе другия стол, който очевидно беше ново попълнение в скришното й местенце. Явно не канеше много хора тук. Той предположи, че следва да се чувства поласкан, ала за целта трябва да имаш сърце.

– Чух да питате за семейство Уейвърли – каза тя, докато вадеше кутия цигари и запалка изпод една преобърната саксия.

– Да – отвърна кратко Ръсел.

– Андрю не обича да говори за тях. Смята, че къщата им се радва на прекалено внимание. А пък Клеър Уейвърли е нещо като местна знаменитост, особено след като писаха за нея в списание. Андрю от години се опитва да го постигне. За тях винаги казва: „Не можеш да се състезаваш със странността. Странното винаги печели“ – обясни му жената, докато палеше цигара. – Обаче аз мога да ви кажа всичко, което искате да знаете за тях.

– Замълча и издиша кълбо дим. – Но първо вие ми разкажете някоя от вашите истории.

Ръсел се облегна и лапна една петифура.

– Когато бях на дванайсет, спасих цял град от разорение. Бях в Неро, Небраска, вървях по главната алея на панаира и просто се мотаех, когато видях полицаи да гонят човек, помъкнал голяма торба с пари. Току-що ги беше откраднал от градската банка, а това бяха всички пари, които имаха. Докато тичаше, след него летяха банкноти. Повечето хора на панаира се разтичаха и се опитваха да хванат парите. Но не и аз. Аз си хапвах захарен памук, но го изпуснах на земята и хукнах към едно стрелбище. Грабнах някаква пушка. Знаех, че е повредена, за да не могат хората да спечелят, затова се прицелих високо, уцелих крадеца в коляното и той се просна на земята. В града организираха парад в моя чест, а собственикът на панаира се погрижи да получавам безплатен захарен памук всеки ден в продължение на една година.

– Тази е добра – усмихна се Ан и си дръпна отново от цигарата. – Почти си вярвате.

– Засягате ме. Бих ли излъгал?

Жената изсумтя и той й се усмихна в отговор.

Истинската история беше друга. Един ден сър Уолтър Трот подгони с прът един от служителите, когото заварил в караваната си, защото разбрал, че краде от него. Служителят тичаше като луд, разбутвайки хора и събаряйки всичко по пътя си. Ръсел се възползва от положението, за да открадне десетина фунии захарен памук. Скри се зад стрелбището и ги изяде всичките. Прилоша му, но и досега смяташе това за един от най-хубавите дни от детството си.

Не знаеше защо просто не каза истината на Ан. С нищо нямаше да му навреди.

Ала истинските истории са някак по-трудни за разказване.

Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри последни си тръгнаха от галерията на колежа. Изложбата тази вечер беше на същите студенти по изкуства, които тази година бяха спечелили честта да направят скулптурата в парка в центъра на Баскъм, онази наполовина заровена глава на основателя на колежа „Ориън“. Всички изложени студентски скулптури тази вечер бяха на една и съща тема: лицето на Хорас Дж. Ориън, наполовина скрито от букет цветя; ръката на Хорас Дж. Ориън, подаваща се от книга; Хорас Дж. Ориън оплетен в дълга женска коса предполагаема препратка към факта, че при основаването си колежът „Ориън“ е бил девически.

Хорас Дж. Ориън бил много прогресивен. Бил женствено създание с писклив глас и гладко избръснат, преместил се в Баскъм в началото на двайсети век със загадъчен приятел, когото наричал просто „моя любим“.

Борец за правата на жените, той използвал по-голямата част от спестяванията си, за да основе колеж за жени в малко затънтено градче в Северна Каролина, убежище за жени от целия свят, които искат да учат. Години по-късно, след смъртта му, един изключително изумен собственик на погребално бюро открил, че Хорс Дж. Ориън всъщност е жена на име Етел Кора Хъмфрис. Семейството й било сурово и силно мразело жените. Тя пък била решена родствената линия да приключи с нея, но първо искала да направи колкото може повече добрини за жените. И както установяват много студентски курсови работи през годините, единственият начин да го постигне бил да живее като мъж.

След като светлините в галерията най-сетне угаснаха и горкият Хорас можеше да си почине, Клеър, Тейлър, Сидни и Хенри прекосиха кампуса на колежа с неговите тухлени кули и стенописи. В колежа не се държеше много на спорта, затова учениците прекарваха петък вечер на игрището с кошници за пикник, пълни с последните експерименти на студентите по кулинария, или чертаеха звездни карти с телескопите си, взети от университета.

Сестрите вървяха напред, а Тейлър и Хенри ги следваха. Почти нищо не свързваше високия дългурест преподавател по изкуства и по-ниския мускулест фермер, освен съпругите им, но това им стигаше. Понякога една голяма връзка е много по-силна от дузина малки. Те често се срещаха само двамата. Хенри отиваше при Тейлър в колежа за обяд или пък Тейлър ходеше до фермата след работа. Когато Клеър питаше за какво си говорят, съпругът й винаги отговаряше: „Мъжки работи.“ Искаше й се да вярва, че става дума за електрически самобръсначки, гъбички по краката и може би голф. Обаче беше почти сигурна, че „мъжки работи“ означава „за теб и Сидни“.