– Не – отговори Джош. – Не ме бива в тези неща. Само ще погледам.

Всички се опитваха да се държат нормално, демонстрираха уважение към Джош и все пак се стараеха да не обидят Бей, за да не избяга и да ги зареже насред работата. Имаха нужда от нея. Всички гимназии в окръга бяха поканени на събитието – трябваше да бъде нещо специално, трябваше да бъде най-доброто, за да се хвалят пред съперниците си.

Ала Бей никога нямаше да го направи – никога нямаше да избяга от себе си.

Беше толкова мъчително и странно, че всички, най-вече Бей, си отдъхнаха, когато приключиха и си тръгнаха, а Джош остави след себе си диря от сажди, които ветрецът издуха.

Трета глава

Бей крачеше към къщата на леля си в спускащия се мрак, понеже тъкмо беше изпуснала последния автобус заради срещата. Днес не й се тичаше, както обикновено, когато нямаше търпение да стигне до къщата на Уейвърли. Вървеше бавно, гледаше залязващото слънце и си мислеше за Джош, а листата по тротоара шумяха под краката й. Когато си се представяше с него, виждаше сняг, затова може би тази зима нещо щеше да се случи. Сигурно трябваше да бъде търпелива. Отдавна беше разбрала, че понякога е нужно време нещата да се подредят, затова се бе научила да чака. Само да го нямаше този копнеж, който понякога усещаше като болка. Никой не я беше предупредил, че ще бъде така. Цяло чудо бе, че хората изобщо се влюбват.

– Здравей отново.

Тъкмо беше стигнала до къщата на семейство Уейвърли. Спря на тротоара и се обърна. Отсреща видя възрастния мъж със сивия костюм, когото беше срещнала предния ден в парка в центъра на града. Сега не носеше куфар.

Бей се усмихна изненадано.

– Виждам, че сте открили Пендланд Стрийт.

– Открих я. Благодаря ти.

– На гости ли сте на някого?

– Всъщност да – отвърна той.

Момичето за миг се разсея от светлините по случай Хелоуин, които примигваха в двора на госпожа Краноуски зад него – оранжеви лампички, оплетени в чемширените й храсти, и парцаливи светещи в тъмното призраци, които висяха от високия клен. Украсата очевидно беше стояла складирана някъде, защото Бей надушваше миризмата на нафталин дори от отсрещния тротоар. Възрастният териер на госпожа Краноуски, Едуард, беше на прозореца отпред и неистово лаеше по непознатия.

Когато Бей извърна очи към мъжа – бяха минали само няколко секунди, от него нямаше и следа.

Едуард престана да лае, объркан също като нея.

Бей сключи тъмните си вежди и бавно се отдръпна назад, после хукна към къщата. Стрелна се нагоре по мокрия склон, забърза към входната врата и на влизане погледна през рамо в очакване мъжът да я е проследил.

Първата слана тази година щеше да падне на Хелоуин и това правеше нещата още по-странни.

В къщата на семейство Уейвърли беше ден на бонбоните от рози и ароматът им се разнасяше, макар че кухнята вече беше затворена. Ухаеше така, сякаш някъде в стените има тайна градина.

Етикетите на всички буркани с бонбони от рози гласяха:

Розите ни носят спомен за отминала любов, опитай и ще си разбрал за кого си някога мечтал.

Бей си пое дълбоко въздух и раменете й се отпуснаха. Обаче отново се напрегна, когато леля й се появи на стълбите. Беше по халат и очевидно се приготвяше да излиза.

– Бей? – попита Клеър. – Какво има?

Момичето се отдръпна от входната врата.

– А, нищо. Просто видях възрастния мъж, когото срещнах и вчера. Попита ме къде се намира Пендланд Стрийт.

– Улицата е известна.

– Просто ми се стори странен. Носеше лъскав сив костюм, като на търговски пътник може би.

– Здрасти, Бей! – провикна се Марая, докато тичаше надолу по стълбите покрай Клеър. Имаше кафяви очи и къдрава кестенява коса като баща си. Косата й беше разпиляна, сякаш някой нежно прокарваше пръсти през нея дори когато Марая кротуваше.

– Здрасти, хлапе – отвърна Бей и я прегърна. – Имам да пиша домашни. А ти?

– И аз.

– Хайде да ги напишем заедно в дневната.

Докато Бей влизаше в дневната с раничката си, за малко да не забележи физиономията на Клеър, която издаваше, че може би човекът със сребристия костюм не й е непознат.

Сидни пристигна малко след като момичетата се бяха настанили на пода в дневната с домашните си. Тъкмо беше свършила работа и изглеждаше красива както винаги. Неизменният сладникав аромат на лак за коса се носеше около нея, сякаш беше обгърната от лека мъгла. Косата й изглеждаше малко по-червена в сравнение със сутринта. Промяната ставаше все по-забележима. Сидни бавно, но сигурно се превръщаше в червенокоска.

Подобни неща се случваха с нея всяка година около първата слана – неочаквана промяна в прическата или странна смяна на цвета на косата. Тази година промяната беше по-изразена. Безпокойството й беше по-силно. С всяка от тях беше така – сякаш искаха нещо, но се бояха, че не могат да го имат.

Сидни попита как е минал денят в училище, а Бей й отговори лаконично. Майка й се предаде и се качи да помогне на Клеър с прическата. Ако не бяха уменията на Сидни, всички щяха да имат птичи гнезда на главите си.

След това се появи Хенри. Той седна в дневната при момичетата и зачака, русата му коса все още беше мокра. От него се носеше аромат на сапун „Айриш Спринг“. Хенри беше добър човек, който работеше здраво и обичаше безусловно. Той притежаваше сила, мощна като гравитацията в живота на Бей и майка й. Хенри бе осиновил Бей и беше единственият баща, когото тя всъщност познаваше. Беше загубила биологичния си баща преди години. Помнеше го смътно и съществуването му се ронеше в ума й като стара хартия. Майка й винаги се опитваше да оправи нещата, но и тя не говореше за него по същата причина, по която насърчаваше Бей да излиза по-често и да общува повече, да бъде по-малко Уейвърли. Опитваше се да компенсира неща, случили се не по нейна вина. Понякога на Бей й се искаше да я прегърне и да я увери, че всичко е наред. Обаче така щеше да осуети опитите си да не споделя с майка си – толкова сериозни опити, че понякога смайваха и нея самата.

След като възрастните излязоха, Бей стопли замразена вечеря (ужасен навик в семейство Уейвърли напоследък) в микровълновата фурна и двете с Марая хапнаха и си поговориха. Марая говореше предимно за новата си най-добра приятелка Ем. Бяха се запознали тази седмица, но Ем вече беше целият свят на момиченцето. Марая беше съвсем нормално дете, което носи шини, ноктите му са мръсни, а очите му искрят. В такова семейство това беше любопитно явление. Понякога Бей си мислеше, че би трябвало Марая да е дете на Сидни, а самата тя да е дъщеря на Клеър. Щеше да е по-логично. Всички щяха да са много по-щастливи така. Майка й щеше да има нормална дъщеря и нямаше да се тревожи, че някой ще се подиграва на детето й, а Клеър щеше да има някой като нея, който приема, че е необикновен, чиято самоличност се гради на това.

Когато Марая заспа в дневната късно вечерта. Бей остави настрана книгата си. Камината се запали сама. Подобно на старица къщата мразеше студа. Бей премести краката на Марая от скута си и взе спортното си горнище от облегалката на старото канапе. Мина през кухнята, излезе през задната врата и прекоси алеята към вратата на градината. Откри ключа, скрит сред лианите на орловите нокти, влезе и затвори вратата след себе си. Мястото бе оградено отвсякъде. Почти триметровата ограда, обрасла с орлови нокти, беше дебела като стена. Дървото спеше, затова нищо друго в градината не цъфтеше, дори розовите храсти, които заради горещото лято в града още бяха осеяни с розови и пурпурни туфи.

Лампите със слънчеви батерии по земята блестяха с постоянна жълта светлина, очертавайки пътеките чак до задната част на градината, където се намираше ябълковото дърво.

Дървото беше ниско, едва достигаше горната част на оградата, но клоните му бяха дълги и широки, почти като лиани. То имаше присъствие, характер и влияние над всички Уейвърли, живели в тази къща. Според легендата, която се носеше из Баскъм, ако изядеш ябълка от дървото на Уейвърли, ще осъзнаеш кое е най-значимото събитие в живота ти. Веднъж Клеър обясни на Бей, че ако някой иска да види най-значимото събитие в живота си, значи не се концентрира върху всекидневно случващото се, затова Клеър държеше вратата заключена и върховете на оградата остри, та никой да не влиза. А що се отнася до самите Уейвърли, никой от тях не обичаше ябълки – колко удобно! – затова никога не се изкушаваха да си хапнат. Хората в града казваха: „Семейство Уейвърли знаят къде да намерят истината, но не могат да я смелят.“

Бей стигна до дървото, докосна наклонения му ствол, завъртулките и издатините по кората, които приличаха на загадъчна карта на непознати места. Излегна се върху кафявата трева и погледна нагоре през голите клони към луната в небето, която приличаше на черно-бяла курабийка.

Бей обичаше да идва тук, за да размишлява. Правеше го още от петгодишна, откакто пристигна за първи път в града, и разбра –просто разбра– че си е у дома. Едно момиче и нейното дърво. Тук, в градината, винаги се чувстваше по-добре.

Мислеше колко й се иска Джош Матисън да я обича така, както татко й обича майка й, а чичо й обича леля й. Сестрите Уейвърли се бяха омъжили за толкова непоколебими и нормални мъже, колкото те бяха непостоянни и особени. Съпрузите им ги обичаха, както астрономите обичат звездите, обичаха стаеното обещание и съзнаваха, че в тях винаги ще има нещо загадъчно.

– Иска ми се да можеш да ми кажеш какво да правя, дръвче.

Стори й се, че вижда слабо раздвижване в клоните, лекичко потрепване, както очите потрепват под клепачите, когато сънуваш.

Може би и на дървото му се искаше.

Ръсел Залер закъсня за следобедния чай в странноприемницата на Пендланд Стрийт, но го направи нарочно. Най-добре беше да не го виждат прекалено много хора, а пък гостите на странноприемницата така или иначе не бяха местни. Не можеха да му кажат нищо полезно относно онова, което го интересуваше.

Андрю, собственикът и брат на Ан Ейнсли, беше на рецепцията, когато Ръсел се върна от разходката си. Ан разчистваше съдовете от столовата след чая. Усмихна му се, когато го видя. Зъбите й бяха криви и жълти, но без притеснение винаги се усмихваше и ги показваше.