По-късно същата вечер Ръсел заведе Лорълай в караваната си. Тя се усмихна, когато й показа фотоапарата, който беше откраднал от бармана. Лорълай остана при него през трите седмици, докато пътуващият цирк беше в града, а кротичкото й момиченце спеше в ъгъла. Ръсел често забравяше за присъствието му. Двамата с Лорълай се забавляваха. Тя беше лукава и притежаваше впечатляващи умения. Беше много красива и очарователна, и можеше да накара всеки да се влюби в нея. Беше от онези неспокойни души, саможиви, бегълци от обществото, които панаирите привличаха. Можеше да остане и щеше веднага да се впише, обаче Ръсел знаеше, че не би го сторила. Тогава беше твърде млада, за да съзнава, че човек не може да избяга от демоните си.

В деня, когато пътуващият цирк отново пое на път, Лорълай изчезна заедно с кротката си дъщеря. Открадна неколкостотин долара от Ръсел, но му остави фотоапарата.

В известен смисъл не беше по-различна от многото жени, с които споделяше времето си във всеки град. Обаче в други отношения беше уникална.

Той помнеше как една нощ, когато се напиха в караваната му, тя му разказа за чудатото си семейство в Северна Каролина, за ябълковото дърво и за виденията, които получила, когато изяла една ябълка. Помнеше как се беше пресегнала и си беше взела ябълка от ниската му пластмасова масичка. Докосна я и по ябълката плъзна жилка бял скреж, който накрая я покри цялата. След това, му подхвърли ябълката със смях.

– Отхапи, предизвиквам те.

Помнеше как си помисли: „Каквото и да си съчиня, ще бъде нищо в сравнение с действителността.“

На следващата сутрин се бяха събудили махмурлии и тя не спомена повече за случилото се. Понякога Ръсел се питаше дали не е сънувал.

Чуваше гласове в коридора, мъкнене на багаж. Двойката от съседната стая слизаше долу, за да напусне хотела.

Ръсел прибра снимката, после вдигна куфара си и напусна стаята, за да се увери, че не е забравил нещо.

Замисли се за Ан Ейнсли и наистина му се искаше тя да го запомни с добро. В момента това му беше много важно. Може би поне веднъж в живота щеше да остави подире си нещо хубаво, няколко разговора и истории, които тя ще си спомня с усмивка – есента, когато Великия Бандити беше тук.

Извади сгънатата брошура за панаира, която тя му беше дала, и я остави върху леглото. След това Великия Бандити направи онова, което умееше най-добре.

Изчезна.

Четиринайсета глава

Преди часа на класния онзи петък сутринта Бей отиде до канцеларията в ротондата, за да остави бележка от майка си, в която тя потвърждаваше, че е осведомена за отсъствието на Бей от училище предния ден, за да не й пишат неизвинено отсъствие. Никой не обичаше да ходи в канцеларията. Миришеше на мръсни крака, а секретарката, госпожа Скат, се държеше недружелюбно и слагаше твърде много фон дьо тен на лицето си, който изглеждаше отблъскващо неестествено.

Бей тъкмо излезе от канцеларията, когато чу Фин да я вика:

– Здрасти, Бей!

Погледна нататък по коридора и го видя до едно отворено шкафче с раничката му в краката. Приближи се към него. Не знаеше, че шкафчето му е на този етаж. Но пък почти никой в училище не знаеше къде се намира шкафчето му, затова всички мъкнеха такива тежки ранички. Във всяка сграда шкафчетата отляво бяха боядисани в червено, тези отдясно – в черно – цветовете на училището. Но с годините червените шкафчета бяха избелели до женствено розово, затова момчетата не ги искаха и се сменяха с момичетата, които пък не харесваха черните, а накрая всички забравяха къде се намират шкафчетата им.

– Здрасти, Фин – каза тя с приятното усещане да го види извън обичайните места. Почти никога не го срещаше в училище. Не учеха еднакви предмети, дори обедното им междучасие не беше по едно и също време.

– Цяла седмица не си се мяркала на спирката – отбеляза той, затваряйки шкафчето си, което се оказа розово, защото явно не беше успял да придума никого за замяна. – Какво става? Носи се някакъв нелеп слух, че с Джош са ви пипнали на моравата в парка миналата сряда.

Тя се облегна на шкафчетата до него.

– Мама ме наказа, защото ме пипна да се прибирам с колата на Джош след танците. После излязох с него без нейно разрешение в сряда.

Фин я изгледа равнодушно.

С Джош Матисън?

– Не е каквото си мислиш.

Той сложи на рамо раничката си, която беше толкова обемиста, че Фин леко залитна. Сигурно беше и много и тежка.

– Ако те подведе, ще трябва да се разправя с мен.

Бей се засмя.

– Фин, ама ти сериозно ли?

– Да, сериозно.

Тя стана сериозна, докато се отдръпваше от шкафчетата.

– Не мисля, че ще се наложи. Май ти дължи благодарност за нещо. За някакво видео на танците на Хелоуин.

– Ти гледа ли го? – попита Фин.

– Не. Мама ми взе телефона, а сега и лаптопа. Заради сряда. Какво е това загадъчно видео?

– Нищо. – Фин се озърна. По бузите и врата му избиха розови петна.

Бей се обърна и видя Рива Алегзандър да се приближава по коридора. Беше от момичетата, които изглеждат добре леко пълнички, макар че щеше да го осъзнае, когато стане малко по-голяма. Днес на шала, който беше вързала на кръста си, имаше звънчета, които подрънкваха, докато вървеше. Завършващите обикновено си стояха в тяхната сграда, където бяха повечето им часове, затова присъствието й тук беше необичайно.

Вместо да ги подмине и да продължи нататък, тя спря пред тях.

– Здрасти, Фин. Прекъсвам ли нещо?

– Не – в миг изстреля той, с което предизвика усмивката на Бей.

– Гледах видеото. Исках само да ти дам това – подаде му сгънат лист. – Написах ти бележка.

– О, благодаря – пое той бележката.

Рива се отдалечи с гордо вдигната глава.

– Какво беше това? – попита Бей.

– Представа си нямам – отговори Фин. – На мен ли така ми се струва, или всичко наоколо е странно?

Звънецът за часа на класния удари и всички се пръснаха.

– Не ти се струва – отвърна Бей с усмивка, докато се отдалечаваше, и после хукна към класната стая преди последния звънец.

Първите автобуси тъкмо потеглиха и Бей седеше на познатите стълби пред училището онзи следобед, когато чу клаксон на автомобил. Погледна надолу и видя миникупъра на майка си пред училището.

Край с чакането на Джош. Не го беше виждала от сряда, когато семейството й се изсипа накуп на моравата, а това можеше да сплаши всеки, камо ли клетото осемнайсетгодишно момче, което не беше сторило нищо нередно. Бей нямаше как да се свърже с него, освен да се навърта край сградата на големите, не знаеше и как да го заговори в училище. Само два пъти беше влизала в сградата на горните класове. На първия си учебен ден, когато се изгуби и срещна Джош за пръв път, и после отново, когато отиде да му даде бележката.

Бей слезе бавно по стълбите и влезе в колата на майка си, без да продума. Майка й беше с престилката си, значи щяха да се връщат в салона.

– Клеър каза, че днес няма да прави бонбони, затова реших да те взема – каза Сидни, докато потегляше, и принуди друг шофьор да натисне клаксона, когато се стрелна пред него.

– О! – възкликна дъщерята и се почувства малко виновна, задето се цупи така. – Пък аз си помислих, че е свързано с Джош.

– Ще се заемем с Джош някой друг път.

– Как е леля Клеър? – попита Бей, мислейки за предния ден и за това колко сериозно Клеър се беше отнесла към въпроса за произхода си. Ако някой беше казал на момичето, че не е Уейвърли, щеше да му се изсмее. Никога не би го приела сериозно. Но това се дължеше на факта, че никога не я оставяха сама да разгадава нещата с помощта само на няколко жокера.

– Каза, че е решила въпроса – отговори майка й.

– Какво означава това?

– Не съм сигурна, но й вярвам.

Минаха покрай офисите и магазините на улицата на училището, после Сидни зави по отбивката за шосето към центъра на града, защото оттам беше по-пряко, отколкото през кварталите. Бей можеше да затвори очи и пак щеше да знае къде се намират. Познаваше мястото като петте си пръста.

– Сериозно ли говореше вчера, като каза, че искаш да се срещнеш с онзи човек, защото сигурно ще може да ти разкаже повече за майка ти? – попита Бей. – Дори да са лоши неща?

– Да – отговори Сидни. – Тя си остава загадка за мен. Обаче ми се струва, че е още по-голяма загадка за Клеър. Бих искала да знам, дори само заради сестра ми.

Момичето погледна през страничния прозорец и каза:

– Извинявай, че се държах така. Имам теб и татко, а това е повече, отколкото някога е имала Клеър. Знам, че си се върнала, за да мога да отрасна тук, макар да не ти се е искало. Никога не си ме изоставила, не си ме карала да мисля, че съм нещо различно от това, което съм. Никога няма да имам съмненията или въпросите, които ви мъчат вас с Клеър. Добре си се справила, нали? И ти, и Клеър. Добре сте се справили. – Бей се смути.

– О! – възкликна майка й и завъртя глава за миг, за да я погледне. – Благодаря ти.

– Няма защо..

– Обаче още си наказана.

Бей облегна глава на седалката и се усмихна.

Когато отидоха в салона, Бей се зае да обслужва телефоните, защото реши, че след като няма да има работа при Клеър, може да помага в салона след училище, докато майка й си намери нова рецепционистка.

Седеше на рецепцията и се опитваше да чете „Ромео и Жулиета“, обаче книгата се разпадаше. Мразеше да се разделя с нещата, но вече беше време да се откаже, да залепи корицата на тавана и да се заеме с нещо ново.

Пресегна се и пъхна книгата в раничката си. Тогава забеляза снимката, с която старецът се беше опитал да изнудва леля й Клеър. Бей я беше задържала.

Извади я и подробно я разгледа, после вдигна поглед, зарея го през прозореца и се замисли. Смрачаваше се и сенките по моравата се издължаваха. Главата на Хорас Ориън изглеждаше така, все едно той се кани да потъне в дълъг зимен сън.

Беше по това време на деня, когато тя за пръв път зърна стареца с куфара му на моравата, без никакво транспортно средство наблизо.