„Спри да се тревожиш“ – каза си тя. Просто сезонът я караше да се чувства така, изпълваше я със съмнения. Първата слана почти беше тук. Сигурна беше, че ако издържи дотогава без големи сътресения, всичко ще си дойде на мястото и ще бъде наред.

Тейлър зави по Пендланд Стрийт. Нейните завои, неравните тротоари и калните дворове неочаквано събудиха у Клеър спомена за баба й Мери – как водеше нея и Сидни до училище по тази улица в есенните сутрини. Когато остаря, Мери още повече се тревожеше и не обичаше да е далеч от къщи за дълго. Стискаше ръчичките на момичетата и се успокояваше, като им разказваше какво ще приготви за първата слана тази година – свински филенца с латинка, картофи с копър, тиквен хляб, кафе от цикория. И кексчета, разбира се, с различни глазури, защото какъв скреж ще бъде, ако няма глазура? Клеър обичаше всичко това, но Сидни слушаше единствено когато баба им описваше глазурата. Карамел, розова вода и фъстъци, шоколад с бадеми.

Клеър се облегна на седалката и се поотпусна от изпитото вино. Започна да се чуди какво да приготви за първата слана тази година, ако й остане време. Хляб със смокини и пипер, защото си мислеше за него. (Разбира се, че тя беше смокинята. Сидни със сигурност беше пиперът.) И лазаня с тиква, може би с цветя, намачкани в прясната паста, преди да я сготви. И...

Веднага се изправи, щом го видя отново. Беше се появил изневиделица. Този път не забеляза само сивия му костюм. Видя кожата, очите и леката усмивка на устните му. Стоеше край ъгъла в ръце в джобовете, сякаш се разхождаше бавно в лятна вечер.

Тейлър мина точно покрай него.

– Чакай. Видя ли това? – попита тя.

– Какво да съм видял?

Клеър погледна назад и него вече го нямаше, сякаш никога не е бил там.

Но ако го няма, как ще остави подире си този мирис като от задимен бар, който сега проникваше в колата?

Когато Тейлър паркира пред къщата, съпругата му бързо слезе. Застана на тротоара и огледа улицата, откъдето бяха дошли.

Тейлър слезе, заключи колата с дистанционното и отиде при жена си. Силуетът й се очертаваше на светлината на уличната лампа, а извивките му бяха като карта, която всеки път го отвеждаше на различно място, когато се опита да я разчете.

Застана зад нея, обгърна я с ръце и се наведе, за да облегне брадичка на рамото й. Ръцете й бяха студени, затова той ги разтърка.

– Какво виждаш? – попита я.

Тя отстъпи и се завъртя към него.

– Нищо – поклати глава. – Защо не влезеш да провери как са Марая и Бей? Май ще се поразходя из квартала.

Той объркано се усмихна.

– По това време? И с обувки на ток?

– Само за малко.

Той свали сакото си и го наметна на раменете й.

– Ще дойда с теб, за да те пазя. Онзи Едуард е хитрец. Може да се е измъкнал и сега да дебне някъде.

Клеър се засмя при споменаването на възрастния териер на госпожа Краноуски, който се разхождаше само на няколко метра в двора на къщата, колкото да си свърши работата. После веднага се шмугваше вътре, където стоеше на прозореца и лаеше по птици, буболечки и от време на време по някое заплашително листо.

Тя придърпа реверите на сакото на Тейлър, после отново се огледа надолу по тротоара.

– Не, прав си. Много е късно. И студено – каза, обърна се и се запъти към стълбите.

Тейлър я наблюдаваше как внимателно се качва по бетонните стълби с обувките си на ток и бедрата й се поклащат. В къщата беше тъмно, светеше само лампата на верандата, която сякаш проблесна весело, когато Клеър се приближи. Лампите явно можеха да изпитват радост.

Детството на Тейлър приличаше на това на Клеър. Родителите му бяха грънчари, които пушеха трева и все още поддържаха група за хора на изкуството в Кънектикът. Тяхната реалност също не се базираше на нищо, което хората смятат за нормално. Хранеха го със сандвичи със зеле, позволяваха му да рисува върху колата им, често се разхождаха голи, но за училищните снимки го обличаха с нелепи дрехи, например с тениски, на които пише „Грънчарите го правят на колела“.

Смущаваше се да си спомня повечето неща, но Клеър често му напомняше за по-добрите мигове в детството му, когато всичко му се струваше възможно. Не можеше да каже, че вече напълно е изгубил способността си да вярва, но с жена му му беше отредена ролята на разумния. Засмя се, когато се сети за това. Беше разхвърлян, често забравяше и преди да срещне Клеър, беше пътувал неуморно, преследвайки щастието, което тайничко мислеше за неуловимо. Беше приел да бъде преподавател в Баскъм, Северна Каролина, защото подобно на всяко друго решение, което беше взел, преди да срещне тихата Клеър онази вечер, когато тя организира празненството на Катедрата по изкуства в колежа „Ориън“, смяташе, че това е просто следващата стъпка. Очакваше скоро отново да се отправи нанякъде, разсеян и подведен с лекота като котка, погнала муха.

Тейлър бързо се отърси от мислите си, когато осъзна, че се взира в празното пространство. Видя, че Клеър се е качила на верандата. Изтича по стълбите, за да я настигне. Обаче тя беше прекрачила прага и вратата се затвори точно под носа му. Завъртя дръжката, но беше заключена. Извади ключа си и се опита да я отвори, но не успя. Не беше изненадан. Правеше го от години.

Почука на вратата и извика:

– Клеър, може ли да вляза?

Чу потропването на токчетата й по паркета, докато се връщаше към вратата, за да я отвори. Усмихна му се.

– Ако я помолиш учтиво, ще се отвори. Само трябва да й поговориш.

– Хм – отвърна той, прегърна я и я притисна към себе си. Затвори вратата с крак, докато я целуваше. – Така значи.

Не можеше нито да говори на вратата, нито да приеме дървото, което хвърля ябълки. Веднъж беше поставил система от връвчици и звънчета в градината като експеримент. Докато сигнализиращата системата беше там, в градината нямаше хвърлени ябълки, което Тейлър прие за доказателство, че дървото всъщност не прави нищо. Знаеше, че Клеър иска той да вярва на нейните обяснения, вместо да се опитва да ги разбере. Обаче независимо дали го съзнава или не, тя имаше нужда от човек, който да повярва в нея, а не във всичко останало в тази щура къща.

След няколко целувки жена му се отдръпна от него.

Качи се горе и провери как са момичетата. Аз ще дойда след малко.

– Къде отиваш? – попита той.

–В кухнята – отвърна. – Трябва да довърша някои неща.

Тъмните й очи бяха уморени. Когато я прегърна, усети напрежението в мускулите на гърба й. Напоследък въздухът около нея беше хладен, сякаш тя създаваше вакуум със своето нещастие. След време съпругата му щеше да му каже какво не е наред. Отдавна го беше разбрал. Поклати глава и я хвана за ръка.

–Не и тази вечер – поведе я той към стълбите. -Имам планове.

Четвърта глава

В този момент някъде в града възрастната Иванел Франклин внезапно се събуди. Взря се в мрака на стаята и се опита да проумее какво бе сънувала току-що. Монотонното бръмчене на кислородния й апарат се беше превърнало в бял шум за нея. Преди машината я притесняваше. Самото й съществуване я ядосваше, дразнеше се, че на тялото й – здраво, надеждно и добре поддържано повече от осемдесет години – преди две години изведнъж му хрумна да я предаде. Диагнозата беше сърдечна недостатъчност и без кислород дробовете й сякаш бяха смачкани с една от онези машини за смаляване във фантастичните филми, които обичаше да гледа с приятеля си Фред. С кислорода се чувстваше добре, макар че тръбичката под носа й, която се закачаше за ушите, беше адски неудобна и напукваше кожата около ноздрите й. Вече трябваше да приема кислород постоянно, дори когато излизаше. Фред носеше преносимата бутилка, когато излизаха от къщи. Изглеждаше като голяма тежка чанта. Той слагаше презрамката през рамо и казваше: „Това е медицинска мода.“ Гейовете са много забавни.

Иванел се изправи и спусна крака от леглото. Трябваше да даде нещо на някого. От време на време я обземаше това непреодолимо желание, което потушаваше само като даде на някого слива, мелничка за кафе или учебник по животновъдство. Не знаеше защо трябва да раздава тези неща, нито защо получателят има нужда от тях, но винаги го правеше, независимо дали на хората им харесва или не.

Това беше нейната дарба на жена от семейство Уейвърли.

Понякога й се искаше дарбата й да беше различна, талантът й да беше по-интересен или поне да можеше да си изкарва прехраната с него. Отдавна беше приела, че е нещото, което е длъжна да прави – трябваше да дава подаръци на свои познати, а понякога и на непознати, на хора, които среща на улицата. Не можеше да промени същността си, а дори да можеше, вече не искаше. Знаеше, че хората трудно се променят. Или цял живот се опитваш да го направиш, или да го приемаш. Изборът е твой.

Докато седеше в леглото, мислеше какво точно трябва да даде. Шпатула. Добре, имаше една. Нямаше нужда да излиза да купува. А на кого да я даде? Помисли малко, после поклати глава. Не, глупаво беше. Ала името продължаваше да се появява.

На братовчедка си Мери Уейвърли.

Която беше починала преди двайсет години.

Ха! Това беше нещо ново.

Иванел се измъкна от леглото и нахлузи чехлите си. Домашният кислороден апарат се намираше в спалнята. Беше нисък и квадратен като сънливо чудовище, което седи и бръмчи. За него беше прикачена много дълга тръба, така че Иванел да може да се разхожда из къщата. Трябваше да я навива, а после да я развива, докато върви, сякаш оставя следа подире си. Фред й каза, че вече не може да играе на криеница.

Иванел събра дългата прозрачна тръба и тръгна към кухнята.

Там прерови боядисаните си в зелено шкафове и най-накрая откри стара шпатула – твърда, със стара дървена дръжка. От години не я беше използвала. Като се замисли, май братовчедка й Мери й я беше дала.

Чу Фред да слиза от стълбата за тавана. Беше си направил хубав апартамент горе. Можеше да си позволи да живее сам, но тук му харесваше. Премести се при нея преди години, когато се раздели с приятеля си, и месеци наред ремонтира тавана – беше пренаредил и живота си. Връзката им беше малко странна, но Иванел трябваше да си признае, че й харесва той да е наоколо. Обаче колкото и да се нуждаеше от него, смяташе, че Фред има по-голяма нужда от нея.