Бренди напрегнато зачака да види дали той ще я прегърне на сбогуване.

Но баща й я отмина, без да я погледне.

Тя преглътна разочарованието си. Знаеше как. Правеше го години наред.

Мама се затича подире му с отчаяни викове:

— Нямам работа. Как ще издържам Бренди? Ще умрем от глад! — Настигна го, когато той отваряше вратата, стисна го за лакътя и се опита да го издърпа обратно.

Даже Бренди усети каква драма се разиграва.

Тихичко се затвори в спалнята си и ги остави да се оправят сами.

От напрежение коремът я болеше. Тя разсеяно го разтърка и се огледа в стаята. Мама я беше обзавела с мебели в бяло и златно и тапицерия в розово и златно. Като малка на Бренди й се струваше, че живее във фееричната къщичка на Барби и това страшно й харесваше.

Сега, като по-голяма, пак имаше чувството, че се намира във фееричната къщичка на Барби, но това вече не я устройваше. Ала не бе готова да нарани чувствата на майка си, затова собственоръчно добави няколко щриха. Прозорец със стъклопис в нюанси на синьото, които приличаха на тези в любимото й издание на „Хобит“. Зеления дракон с искрящи камъни вместо очи. Три черно-бели постера на една момчешка поп група. Но докато се взираше през стъклописа, прокарваше пръсти по люспите на дракона и гледаше певците, мъката в гърдите й — в сърцето й — не се разсея.

Бренди отвори прозореца и се загледа в раззеленилите се дървета. Нашвил беше красив през пролетта. Техният огромен двор бе оформен от професионален озеленител и гледката му обикновено вдъхваше на Бренди чувство за топлина и закрила. Днес не беше така. Днес всичко беше тръгнало с главата надолу.

Долу вратата се затръшна с такава сила, че цялата къща се разтресе.

Гърлото й се беше стегнало, затова тя вдиша дълбоко чистия въздух, отчаяна да сподави… не, не сълзите си. Нямаше да плаче.

Щеше да оправи тази бъркотия. С нещо трябваше да подобри положението.

Отиде до цветното си бюро, извади един тефтер, на който бе гравирано името й, и най-отгоре написа: „Имам за учене“. Тегли дебела черта под думите и добави:

Как да се грижа за майка си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да разбера какво е това „ипотека“.

3. Да измисля как ще плащаме сметките.

Откъсна списъка, внимателно го остави встрани и върху чистия лист написа:

Как да се грижа за себе си:

1. Да се науча да пиша чекове.

2. Да изкарам стипендия, за да ходя на университет.

3. Да играя бейзбол.

На последната точка се нацупи и задъвка химикалката. Нямаше да стане. Не я биваше за бейзболистка; Ким много се дразнеше, защото Бренди се навеждаше всеки път, щом топката полетеше към нея.

Бренди задраска „Да играя бейзбол“ и го замени с „Да стана адвокатка“.

Нямаше никаква представа от адвокатската професия — момиче, което всеки свободен миг е на балет, гимнастика или на курсове за мажоретки, научава удивително малко за истинския свят, особено когато баща му никога не разговаря с него за работата си. Обаче Бренди знаеше, че той изкарва много пари. Освен това искаше майка й да бъде красива, а тя да се държи очарователно, когато им гостуваха Чарлс Макграт и съпругата му, а господин Макграт бе важен чикагски адвокат.

Ето това искаше Бренди. Да бъде важна. Да разполага със силата да накара баща си да се държи прилично и със знанията си да изготви на майка си предбрачно споразумение.

Каквото и да беше това чудо.

Да се науча да изготвям предбрачни споразумения.

Две

Чикаго

След четиринайсет години

Ако функцията „Вижте кой ви търси“ на телефона й работеше, Бренди никога не би се обадила.

Но функцията не работеше, Бренди се обади и това напълно се вписа в духа на изминалата скапана седмица.

Не че обаждането бе кой знае каква изненада. Всеки с капка разум в главата би предвидил, че местенето от Нашвил в Чикаго посред зима ще бъде трудно, а Бренди се гордееше, че умът й сече.

Само дето беше избрала най-студената зима в Чикаго от век насам, тръбите в блока й замръзваха за пръв път, което означаваше, че хамалите не са имали какво да пият — не че това им бе попречило да използват тоалетната, където казанчето не работеше по липса на вода и вероятно нямаше да заработи още няколко седмици. При това го бяха използвали с типично мъжка разточителност, така че тя не смееше да седне на чинията — просто нямаше начин да е останало чисто място. Един хамалин даже я хвана да си говори сама, докато се опитваше да изтърка седалката с влажна кърпичка от чантата си, и кучият му син най-нагло се отдръпна, все едно тя бе луда.

Точно сега мнението й за мъжете бе под нулата, а реакцията на онзи хамалин само усилваше гнева й и чувството за изолация.

В този град не познаваше никого освен Алан и господин Макграт вече години наред го кичеше с почетната титла „чичо Чарлс“, но къде бяха те, докато тя натъпкваше целия си живот в двустаен апартамент?

По невероятна ирония камионът с новия й диван и кресло беше поднесъл по заледения път и се бе врязал в един празен сладоледен салон. Доставчиците юнашки натикаха мебелите в товарния асансьор — маневра, която накара Бренди да си закрие очите с ръка и да отправи молитва към боговете на вътрешното обзавеждане.

Молбите й сигурно бяха чути, защото мъжете поставиха дивана и креслото пред малката камина, сложиха помежду им отоманката и нагласиха където трябва холните масички.

Вероятно късметът й беше проработил. Диванът се оказа невредим. Цветовете и дамаската точно отговаряха на поръчката й. Идеално пасваха на апартамента, в който щяха да се нанесат с Алан след женитбата. Едва по-късно вечерта, когато престана да разопакова багажите, за да се отпусне в креслото, да изпружи крака на отоманката и истински да разгледа мебелите, установи, че диванът е по-нисък с четирийсет сантиметра.

Беше получила версията за любовници, а не масивния семеен диван, който си бе избрала.

Изкара тревожна нощ на набързо оправеното легло и сутринта веднага се обади на Ейми, продавачката в мебелния магазин.

Поне разговорът премина добре. Ейми я заля с извиненията си, но оставаше фактът, че Бренди трябва да изчака още шест седмици, докато пристигне действителната поръчка, и в продължение на няколко минути тя си мислеше, че това е най-голямата гадост, която й се е случила в тази ужасна, безкрайна седмица.

Докато не вдигна телефона, защото съвсем наивно реши, че е Алан, който ще й съобщи, че най-после се е наканил да дойде.

Оказа се обаче майка й.

— Е? Как мина пренасянето? — Както винаги Тифани звучеше като мажоретка, която повдига отборния дух преди мача на сезона.

Бренди зарея поглед към безкрайния парад от кашони. Празни кашони, струпани в безпорядък до стената. Смачкани кашони, наредени на купчина до вратата. Кашони, прекалено много кашони, олепени с тиксо и нашарени с черен маркер от последните две пренасяния. Колкото щеш кашони, нито помен от стереоуредба и отново пица за вечеря.

— Ами ден и половина само се разопаковам и не съм видяла Алан. Нито веднъж.

— Виж какво, скъпа, той е зает човек. Лекар е. — Южняшкият акцент на майка й звучеше нежно.

Бренди не разбра откъде въобще й хрумна да се оплаче. От изтощение и самота се поддаде на раздразнението и разкритикува своя годеник пред майка си:

— Не е лекар. Още стажува.

— Горкото момче. Гледах в едно предаване как болниците съсипват стажантите от работа. А ти ми го похвали, че бил блестящ. Спомняш ли си? Каза, че бил най-добрият в курса и всички очи били обърнати към него.

Бренди би искала поне веднъж майка й да застане на нейна страна. За каквото и да е.

— Не ми се е обаждал. И да ми е изпратил имейл, аз така или иначе нямам интернет до другата седмица.

— Дано ти не си му звъняла. Няма нищо по-неприятно от мрънкаща жена. — Тифани бе олицетворение на южняшката женственост от 50-те години.

— Да, мамо, ясно ми е, но ако си беше изпълнил обещанието, едва ли щях да му трия сол на главата. — Бренди прокара нокти по дамаската на дивана и брокатът се надигна на четири места. — Все пак ми се иска да напомня, че аз съм адвокатка, преместила се от прекрасен, тих, топъл град, за да бъде близо до годеника си. Ще започна първата си работа на пълен ден във водеща чикагска кантора и изобщо няма да имам време за почивка. Алан можеше поне да се обади, за да провери дали не съм замръзнала до багажника на дъмпстъра, докато си разтоварвам партакешите.

— За да задържи мъжа, жената винаги трябва да се раздава на сто и десет процента — рече Тифани с онзи благочестив тон, от който на Бренди й идеше да запищи.

— При теб какво се получи?

Шокираното ахване от другата страна на линията я накара да се овладее. Бренди обичаше майка си, но тя се оказа играчка в ръцете на баща й, която той заряза най-безцеремонно с измъчената си единайсетгодишна дъщеря заради двайсет и три годишната си секретарка и ново бебе — син, който гарантирано щеше да му даде каквото иска — огледален образ на младежкото му „аз“ във футболен екип.