— Какво има? — поиска да знае Ким.

— Чакай само да вляза. — Бренди отвори вратата на заложната къща, която нейният хазяин й препоръча като ползваща се с най-добро име в квартала. Топлината заля бузите й и тя простена радостно.

— Защо издаваш тези звуци? — Личеше си, че като треньорка Ким е свикнала да се разпорежда.

— Навън е студено. Вътре е топло. — През последните дванайсет часа Бренди беше изминала етапите на мъка, притеснение и ярост. Сега бе стигнала до момента, в който й бе приятно да съобщи новината на Ким, просто за да чуе реакцията й. — Каня се да заложа годежния си пръстен.

— Защо?

— Алан ме заряза.

— Лъжеш! Алан ли?!

Малкото помещение беше претъпкано с големи стоки, наредени покрай стените, и с малки стоки, изложени под стъкления щанд. Всяка вещ си имаше флуоресцентно етикетче, на което цената бе написана с черен вълшебен маркер. Бренди се усмихна на азиатеца зад касата и на двамата красавци, които се мотаеха край щанда с оръжията.

Беше й забавно.

Е, не беше особено приятно, че се налагала отиде на важно благотворително мероприятие… сама. Но си имаше план. О, да, имаше си план.

— Господин Нгуен? — обърна се тя към мъжа на касата.

— Да. — Собственикът беше нисък, със съвсем черна коса, тъмни очи и хубава златиста кожа.

Бренди постави черната кадифена кутийка на щанда.

— Ерик Лернер от блока, където живея, ме увери, че сте почтен и ще ми дадете добра цена.

— Важно е да имам клиенти. Благодарете на Ерик от мое име.

— И тъй, колко? — Тя побутна кутийката към него. В същото време каза по телефона: — Приятелката на Алан е бременна от него и двамата на бърза ръка са се венчали в Лас Вегас.

— А музикалното оформление е било на Елвис, така ли?

— Откъде да знам.

— Я чакай! — каза Ким. — Значи тоя мерзавец Алан е спал с момичето и е бил принуден да се ожени?

Сега пък Ким изненада Бренди.

— Не го ли харесваш?

— Нали знаеш, че докторите винаги имат един характерен маниер на говорене, който те кара да обръщаш внимание на всяка тяхна дума?

— Аха.

— От Алан щеше да излезе добър счетоводител.

Бренди шумно се разсмя.

Собственикът на заложната къща не беше много стар, може би имаше шейсет години, но трепереше като паралитик. Пръстите му едва поднесоха бижутерската лупа към окото и той огледа диаманта.

— Май не личи сърцето ти да е разбито — предпазливо подхвърли Ким.

— По-късно може и да ми проличи. Точно сега съм адски бясна. Ободрява ме това, че ще заложа диаманта си и на Алан ще му излезе солено да си го върне.

— Хм. Ясно. Добре.

Бренди усети, че Ким мисли над нещо, чийто смисъл й убягваше, но какво от това? Важното беше да си отмъсти. Независимо на какво ги учеха в курса по етика, отмъщението имаше страхотен вкус.

— Разкошен диамант в елегантен обков — изкоментира господин Нгуен.

— Лесно ще успеете да го препродадете — съгласи се Бренди.

В ухото й Ким я попита:

— Какво каза Тифани за Алан и новата му съпруга?

— Още не съм й казала.

— Да не кажеш на майка си! — не повярва Ким.

— Не мога. Ще има да ми натяква. „Нали ти казах, че трябва да угаждаш на мъжа. Нали ти казах, че неговата кариера е по-важна от твоята. Нали ти казах да бъдеш степфордска съпруга.“

— Според мен доста подценяваш майка си. — Както обикновено, когато обсъждаха Тифани, Ким звучеше зряло и уравновесено.

— Снощи, след като изобщо не ми се беше обаждал, откакто се пренесох, тя го защити. — Вчера това само я беше подразнило, но днес направо я вбесяваше.

— Снощи ти още си смятала да са омъжиш за него и Тифани отчаяно е искала всичко между вас да е на шест. Затова те е посъветвала както е могла.

— Щом казваш. — Не бе изключено Ким да е права. Вероятно беше права. Но Бренди беше в настроение да се заяжда.

— Ти говори ли с татко? — Тонът на Ким бе дълбоко подигравателен, както винаги, когато говореше за баща им.

— За Алан ли? Едва ли. — Гласът на Бренди преливаше от сарказъм.

— Да му честитиш рождения ден.

— Ужас! Отново забравих. — А Тифани я бе подсетила.

— Недей да се кориш. Стегнах се и му се обадих. Копелето даже не ми вдигна, затова оставих съобщение.

— Извадила си късмет.

— И аз така се убеждавам.

Господин Нгуен съзерцаваше диаманта в дълбок размисъл и почукваше с пръст брадичката си.

— Нося гаранционната карта — увери го Бренди. Половин нощ бе търсила картата, която удостоверяваше чистотата на диаманта. Азиатецът само й хвърли бегъл поглед.

— Добре, давам ви осем хиляди.

— Осем ли? — смая се Бренди. Алан беше платил десет хиляди; нарочно й беше показал касовата бележка. Всъщност беше изискал тя хубаво да погледне касовата бележка.

Задник!

Тъй като се наложи Тифани да разпродаде бижутата си, за да се издържат, Бренди натрупа опит със собствениците на заложни къщи. Те никога не даваха повече от четвърт от реалната стойност, а и тогава си придаваха вид, че ти правят много голяма услуга. И още: те никога, ама никога не бъркаха в оценката на бижуто.

Пазарлъкът с такива хора беше тънко изкуство и Бренди се беше подготвила. Но може би докато е залягала над учебниците по право, стойността на диамантите рязко е скочила. Тя не се поколеба:

— Хубаво. Осем хиляди. Имаме сделка.

— Добра сума — одобри Ким.

Господин Нгуен сложи пръстена в една кутийка, която пъхна в калъф.

— Хубавица като вас се нуждае от накити за вратлето и ушите. Вчера ми донесоха едни диамантени обици…

— Ако зависи от мен, докато съм жива, няма да погледна диамант — категорична беше Бренди.

— Коя си ти и какво си направила със сестра ми? — симулира ужас Ким.

— Я не ми се прави на интересна! — скастри я Бренди по телефона.

— Сапфири за красивите ви очи. — Господин Нгуен й се усмихна. Около устата си имаше бели линии и рождено петно на бузата си… или синина.

Бренди хвърли поглед на двамата младежи. Те се бяха преместили при компютърната техника. Разговаряха тихо и изглеждаха съсредоточени върху айподите на витрината. Не бяха близо до нея и като че ли не се интересуваха от сделката й, но и двамата бяха увили главите си с шаловете. Сякаш се опитваха да се маскират. Обзе я неловко чувство.

— Ким, я задръж малко… — Тя се приведе над щанда. — Сапфири биха ми подхождали идеално — каза високо, а приглушено добави: — Нуждаете ли се от помощ?

— Какво става? — попита я Ким.

— Нищо. — Бренди взе кутията и се обърна към господин Нгуен: — Тези младежи нали не ви притесняват?

— Непрекъснато се мотаят в квартала. Дойдоха да се постоплят и да проверят каква електроника имам. — Собственикът сви рамене. — Хакери са.

— Хакери ли? — Това не беше хубаво.

— Може би се изразих погрешно. Става въпрос за компютърни маниаци. — Азиатецът бутна капачето с пръст и то се отвори. Като видя какво има вътре, Бренди затаи дъх. Подпрени на бялата кадифена възглавничка, сапфирите искряха във великолепен оттенък на синьото.

— Ау! — Сигурно камъните и на двете обици бяха по един карат, с обков от жълто злато. Бренди забрави да се пазари, забрави да се прави на печена. — Разкош.

— Бренди, сериозно ти казвам, че ако не ми отговориш… — Ким звучеше ядосана.

— Прощавай. Заплеснах се. Просто сапфирите…

— Хубави ли са? — Ким обичаше бижута и се показа схватлива ученичка, когато Тифани ги учеше да различават истинските от фалшивите. — Хей, чакай! Няма да ме разсееш. Имали някакъв проблем в магазина?

Бренди отново погледна мъжете. Те сочеха една антична тиара и се смееха. Изглеждаха млади и безгрижни. Както се смееше, единият започна да кашля, сякаш беше болен от бронхит, а другият взе да го тупа по гърба. Бренди реши, че може да са се увили така в шаловете заради настинка или грип. Не се сещаше защо господин Нгуен ще отрече, ако има проблем.

А сапфирите привличаха погледа й като нажежени въглища.

— Всичко е наред. А сега нека видя тези камъни. — Бренди прие лупата, предложена й от собственика. Избърса я внимателно и я поднесе към окото си. — С цвета на метличини — замечтано констатира тя.

— Кашмирски — допълни господин Нгуен.

— Кашмирски — глухо повтори Ким. — Най-добрите.

— Единият има включение, частично закрито от обкова. Другият е с петънце. Според мен са истински.

— Истински са! Питайте, когото щете! Ползвам се с добро име. На никого не съм одрал кожата. — Собственикът очевидно се вълнуваше. — Хиляда!

— На парче ли? — попита Бренди, удивена, че цената е толкова ниска.

— За комплекта!

Сапфирите имаха дефекти, характерни единствено за истинските камъни. Бяха с цвета на метличини, най-желаният оттенък. Азиатецът искаше само хиляда долара, а собствениците на заложни къщи бяха известни както с това, че купуват евтино, така и че продават скъпо.

Ким споделяше подозренията й.