— Като се видя с Алан, ще му обясня, че трябва да е по-отзивчив към нуждите ми. — Бренди си наложи шеговит тон. — Не мога хем да съм достатъчно разумна, за да преценя, че е прекалено натоварен и сигурно е забравил, че се местя тази седмица, хем да горя от такава страст по него, че да не мога без присъствието му.

— Е… щом казваш. Но през първите години на брака ни, щом се озовяхме в леглото с баща ти, избухвахме в пламъци…

Бренди отдръпна слушалката от ухото си.

— О… мамо, не ми разправяй това!

— На този ранен етап връзката ви не бива да е толкова куртоазна. — Тифани се разведри. — Затова ти трябва нова рокля!

Бренди въздъхна мрачно.

— Ще отделя време да помисля. — Около три секунди.

— И непременно да си изрусиш косата. Че с това твое мише кафяво…

— Русо-кафяво. — Бренди разтърка между пръстите си цъфналите краища. Ако ги видеше, Тифани щеше да припадне.

— Да бе, русо-кафяво. Да се изрусиш!

Мобилният й избипка. Слава богу.

— Тифани, трябва да превключа. Ало?

— Бренди, ти ли си? Алан е.

— Да, Алан, познавам гласа ти. Чакай да затворя на мама — рече тя и ласкаво добави: — Алан, обещай ми, че няма да затвориш.

— Няма — унило промърмори той.

Страхотно. Само това й липсваше — един от онези разговори. Но не можеше да рискува той да затвори и по-късно да се оправдае с някакъв спешен случай. Беше го правил преди, а сега действително се налагаше да разговарят.

Превключи обратно на майка си.

— За вълка говорим, а той в кошарата. Сега трябва да обсъдя нещо с Алан, мамо, а после ще ти се обадя. — Когато не бе толкова уморена и можеше да контролира раздразнението си по-добре.

Прекъсна Тифани по средата на излиянията й за довиждане и се обърна към Алан:

— Къде се губиш? Притесних се. — Това звучеше по-добре от: „Ядосана съм ти“.

— В Лас Вегас съм. — Иначе равният му масачузетски акцент трептеше от някаква силна емоция.

— Лас Вегас! — Ама че глупачка беше! Нищо не подозираше. — Да не би някой да се е разболял? Какво се е случило?

— Разболял? Толкова ли не схващаш? — Алан направо крещеше. Дотук с неговата сдържаност.

— Аз…

— Гаджето ми е бременно. Току-що се ожених. И вината е изцяло твоя.

Три

Бренди немощно стискаше телефона и гледаше опулено апартамента, за чийто наем и обзавеждане бе похарчила луди пари, само за да бъде близо до Алан. Опита се да смели думите му.

Тя беше умна. Беше адвокатка. Думите бяха нейно оръжие, неин инструмент. Но не можеше да схване какво й каза той. Тук имаше някаква грешка.

— Алан, да не си пиян?

— Малко. Да не мислиш, че ми беше лесно да ти се обадя на трезва глава?

Лесно! На кого му беше лесно?

— Нещо не разбирам. Ти… имаш гадже?

— Сега ми е жена. Казвам ти, че това изобщо нямаше да се случи, ако се беше преместила в Чикаго заедно с мен.

Бренди съвсем се обърка.

— Мен ме приеха да уча право във „Вандербилт“, а теб приеха в Чикаго. Как да дойда с теб и едновременно да завърша?

— По дяволите, ще бъда лекар. Да не мислиш, че нямаше да мога да те издържам?

— Мисля, че тук не става дума за подобно нещо. Държах да бъда удовлетворена от това, което работя. Ти нали ме разбираше? — Вцепенението й отминаваше. Алан беше женен. Женен.

— Дрън-дрън.

— Спал си с друга жена. — Беше женен и щеше да има дете. Алан. Мъжът, който винаги си слагаше презерватив и настояваше тя да използва едновременно контрацептивна пяна.

— Не се ограничавах със спането… — Той снижи тон, сякаш не желае да го подслушат. — Слушай, и аз не умирах от желание да се женя, обаче тя е бременна. Трябва да се оженим, иначе ще съм кръгъл идиот.

— Ти вече си — захапа го тя.

Очевидно коментарът й не му хареса. Тонът му стана по-язвителен и той продължи с гнусните си обвинения:

— Още нещо. Ако не беше такава студенокръвна риба, нямаше да бъда лесна плячка.

Да, вцепенението отшумяваше и темпераментът й започваше да се надига.

— Я стига! Не съм виновна, че ти не можеш да си държиш ципа на панталона закопчан!

— За твое сведение мога!

— Ще перифразирам думите си. Отказвам да поема вината. — Бренди впи пръсти в слушалката, все едно това бе гушата на Алан.

— А-а-лан-н — чу се гласът на жена, доволна, че е постигнала своето.

— Това тя ли е? — попита Бренди.

— Да. Това е Фоун. — Алан не звучеше по-щастлив от Бренди. Само че тази констатация изобщо не я грееше.

— А-а-лан-н, да не забравиш… — Кучката сигурно бе затиснала с ръка слушалката, защото Бренди чу само някакво мърморене.

После Алан внезапно заряза имитацията на отритнат любовник и заговори с типичния си тон — като доктор, който дава съвети как да отслабнем.

Защо преди не го беше осъзнала? Защо не си бе дала сметка, че не е бил прекалено уморен да правят любов, а не е искал… получавал е удоволствие другаде.

— Бренди, върни ми пръстена.

— Пръстен?

— Стажант съм. Не мога да си позволя друг диамантен пръстен, затова си искам този, който ти дадох. — Когато тя не отговори, той нетърпеливо добави: — Годежния пръстен.

Бренди погледна безименния си пръст. Беше свалила пръстена, за да предпази диаманта, докато разопакова багажа. Защото олицетворяваше старателно планиране, логични житейски решения, истинска любов и разни други глупости.

Ръката й се сви в юмрук.

— А-а-лан-н — извика тя в доста прилична имитация на Фоун, — това не е твоят пръстен. А моят. Приеми от мен един малък юридически съвет. В подобна ситуация владението представлява деветдесет процента от собствеността.

Тя прекъсна връзката. Прекъсна я тихо, без намек за надигналия се гняв, но все пак я прекъсна.

Телефонът започна да звъни. И да звъни. И да звъни. Трябваше да намери телефонния си секретар и да го включи. Освен това трябваше да поговори с някого.

Отвори аптечката и се втренчи в рафта, където диамантеният пръстен лежеше в черната си кадифена кутийка. Закрилян и обичан. Бренди разбираше от диаманти — и как иначе с майка като Тифани — и бе наясно, че пръстенът доста си го бива. Алан бе настоял да вземе заем, за да купи достоен диамант в достоен обков. Овален еднокаратов чисто бял диамант, искрящ със сините оттенъци на древно небе и с жълтите отблясъци на зазорило слънце. Платиненият обков бе самата елегантност.

Навремето Бренди си мислеше, че Алан знае колко много тя жадува този пръстен. Сега се питаше дали това не е просто символ на добрия му вкус. Защото определено не беше символ на здравия му разум.

Изведнъж непрестанното звънене я вбеси, тя вдигна, отряза Алан и отново отвори линията. Пръстът й се поколеба над номера на Тифани.

Но ако тази вечер й признаеше какво е станало, щеше да излезе, че майка й е права. Според Тифани никой мъж не се интересувал от разумни, интелигентни, организирани адвокатки, в състояние сами да се издържат и да градят кариера. Според Тифани всеки мъж мечтаел за лъскава съпруга, която да разчита на неговото одобрение. Всъщност копелето Мъж искало Мерилин Монро в червена рокля от коприна.

Бренди яростно натисна автоматичното набиране. Преброи колко пъти телефонът иззвъня и чу гласа на сестра си: „В момента съм заета и не мога да ви се обадя…“. Разбира се. Ким беше треньорка и в четвъртък вечер в „Смит“ сигурно играеха. Волейбол, софтбол или нещо друго, което завършваше на „бол“.

— Моля те, Ким, звънни ми при първа възможност. — Бренди се поколеба дали да добави още нещо. — Трябва да поговорим — измъдри тя накрая и затвори.

Трепна ли гласът й? Дано не. Ким щеше да реши, че е плакала, а никога не й е било толкова малко до плач. Паренето в стомаха й се дължеше на смесица от ярост, унижение и… пак унижение.

Измъкна пръстена от кутийката и го метна в тоалетната, все едно беше боклук.

За щастие капакът беше свален и пръстенът отскочи и се затъркаля по плочките.

Да, луда беше, но не чак толкова, че да изхвърли съвършен диамант в канализацията.

А дори да беше уцелила чинията, не можеше да дръпне водата. Тръбите бяха замръзнали.

Погледът й проследи искрящия, славен символ на нейното романтично безразсъдство до ъгъла на ваната. Тя го вдигна, сви шепа… и се усмихна коварно. Ако беше видял тази усмивка, Алан щеше да се изпоти.

Сто пъти по-добре беше да използва пръстена, за да го удари на живот.

* * *

Докато Бренди вървеше покрай сградите в опит да се скрие от пронизващия чикагски вятър, телефонът й иззвъня пронизително няколко пъти. Би предпочела да не отговаря — трябваше да си свали ръкавицата, да бръкне в плътното си черно палто и да избута нагоре вълнената си шапка, за да сложи телефона до ухото си — дейности, които гарантирано щяха да превърнат намръзналата й плът в ледена шушулка.

Обаче рингтонът беше на Ким, а след цяла нощ, прекарана в будуване, Бренди имаше нужда да поговори с някого. След цяла минута бясно ровичкане най-сетне успя да извади телефона и да отвори капачето му.