— По дяволите, за малко да забравя. Уили каза да ти сложим това.

Бръкна в джоба си и тя настръхна, когато видя какво извади оттам.

— О, не. Не мисля…

— Налага се, сладурче. То е част от работата.

И той уви дебела розова панделка около врата й. Джейн вдигна ръка към гърлото си и усети как стомахът й се сви, когато пръстите й докоснаха гладките сатенени дипли.

— Предпочитам да не го нося…

— Съжалявам. — Футболистът завърза панделката. — Ти си подарък, Роуз Бъд. Подарък за рождения му ден от момчетата.



Мелвин Томпсън, Уили Джаръл и Крис Плъмър, тримата играчи от нападателната линия на „Старс“, гледаха как Кал Бонър вдига стика за последния си удар. Бяха превърнали просторния, но почти празен хол на Бомбардировача в импровизирано голф игрище и сега двамата с Уили играеха за по сто долара на дупка. Бонър вече бе спечелил четири стотачки.

— Е, кого би оправил? — обърна се Уили към Крис, докато Кал вкарваше топката в петата „дупка“ — голяма чаша за кафе от „Дънкин Донътс“. — Госпожа Брейди или госпожа Партридж?

— Това е лесно. — Крис също беше голям фен на „Ник ет Найт“10. — Госпожа Брейди.

— И аз. Човече, наистина беше секси.

Беше ред на Уили и Бомбардировача се отдръпна, за да може десният му гард да си опита късмета със същата чаша.

— Чух, че двамата с Грег са го направили наистина.

Топката се търкулна отдясно.

— Сериозно? Ти знаеше ли го, Кал?

Бонър отпи глътка скоч, докато гледаше как приятелят му не успява и с втория удар.

— Дори не знам за какво, по дяволите, говорите.

— Госпожа Брейди от „Семейство Брейди“ — обясни Мелвин. — И госпожа Партридж от „Семейство Партридж“11. Ако можеше да изчу… — Той спря тъкмо навреме. — Ако можеше да оправиш една от тях, коя би си избрал?

Нападателите се бяха хванали на бас кой ще издържи най-дълго, преди да изрече любимата си вулгарност.

Кал не участваше в облога, защото не беше съгласен да се откаже от свободата на словото си, а останалите нямаха нищо против, защото бяха наясно, че той вероятно би спечелил. Макар по време на мач да ругаеше като хамалин, когато свалеше екипа, сякаш губеше цветистия си речник.

— Предполагам, че ще трябва да помисля.

Бомбардировача пресуши чашата си, взе стика, тъй като Уили най-сетне беше вкарал топката и се зае да прецени следващия удар, който изискваше топката да направи остър ляв завой, за да влезе в една кофичка от заведение за бързо хранене „KFC“. Кал не започваше никаква игра, дори и голф в хола си, без намерението да я спечели. Този състезателен дух го беше довел от Салвейшън, Северна Каролина до Мичиганския университет, където воденият от него футболен отбор на университета „Уулвъринс“ две поредни години печели титлата в шампионата „Бег Тен“, преди капитанът му да отиде в Националната лига и да се превърне в един от най-добрите й куотърбекове.

Крис довърши бирата си.

— Ето ви още един. Кого бихте оправили — мадамата от „Красавицата и звяра“ или Покахонтас?

— Покахонтас — отвърна Мелвин.

— Аха. Определено Пок — съгласи се Уили.

— Знам аз кого бих искал да изчу… да оправя — заяви Крис. — Бренда Стар12. Мамка му, страшно е секси.

Кал не можа да сдържи усмивката си. Господи, обичаше ги тези копелета. Седмица след седмица те си залагаха задниците, за да го защитят. Напоследък здравата ги тормозеше и знаеше, че изобщо не им харесва, но тази година отборът имаше шанс да стигне до финала за Суперкупата — събитие, което той отчаяно искаше. Това беше най-отвратителната година в живота му. Брат му Гейбриъл беше изгубил в автомобилна злополука съпругата си Чери и единственото си дете Джейми — двама души, които Бомбардировача дълбоко бе обичал.

Оттогава нямаше желание за абсолютно нищо, освен да играе футбол.

Съчетавайки уменията си на голф игрището с тези на билярдната маса, той изпълни следващия удар така, че топката отскочи от шкафа с телевизора и се приземи на сантиметри от кофичката за еднократна употреба.

— Ей, не е честно — възпротиви се Уили. — Не каза, че топката може да рикошира.

— Не съм казал и че не може.

Мелвин си погледна часовника и напълни чашата му с отлежал скъп скоч.

За разлика от съотборниците си, Кал рядко се напиваше, но днес имаше рожден ден, беше в скапано настроение и затова се опитваше да направи изключение. За съжаление, имаше железен стомах, което затрудняваше нещата.

Усмихна се, като си спомни предишния си рожден ден. Кели, бившата му приятелка, бе организирала голямо парти изненада, но понеже никак не я биваше по детайлите, той беше пристигнал преди гостите. Помисли си, че навярно тя би трябвало да му липсва повече, но изпитваше най-вече срам, когато се сетеше за нея, защото го беше зарязала заради двайсет и три годишен китарист, който й бе предложил венчален пръстен. Все пак се надяваше да е щастлива. Беше мило момиче, въпреки че направо го изкарваше от нерви.

В природата му беше да крещи. Не влагаше нищо в това, просто така общуваше. Ала всеки път щом креснеше на Кели, тя избухваше в сълзи, вместо да му се опълчи. Това го караше да се чувства истински грубиян, което означаваше, че когато бе с нея, никога не можеше да се отпусне напълно и да бъде самият себе си.

Открай време имаше този проблем с гаджетата си. Изпитваше естествено привличане към добрите момичета, към онези, които ги беше грижа за другите, а не само за себе си. За съжаление, такива момичета обикновено бяха мекушави и го оставяха да прави с тях, каквото си поиска.

Много от по-агресивните мадами — онези, които биха били в състояние да му се опълчат — се оказваха златотърсачки. Не че имаше нещо против една жена да си гледа интереса, стига да не го криеше.

Фийби Кейлбоу, собственичката на „Старс“ и неговата номинация за най-страхотна жена на света — освен в случаите, когато не му беше трън в задника — твърдеше, че не би имал подобни проблеми, ако престане да излиза с толкова млади момичета, но тя не разбираше. Футболът беше игра за млади мъже. Той беше млад, мамка му! И тъй като можеше да има която си поиска, защо му бе да избира някоя отчаяна трийсетгодишна жена, която вече бе започнала да загнива, вместо някоя красива, все още свежа мадама? Отказваше да мисли за себе си другояче, освен като за мъж в разцвета на силите си, особено сега, когато Кевин Тъкър му дишаше във врата. Кал се зарече, че по-скоро би се продънил в ада, отколкото да позволи на кучия син да му измъкне мястото на титуляр.

Допи скоча си и почувства наченките на слабо замайване. Явно най-сетне бе тръгнал в посоката, където искаше да се озове — там, където нямаше да помни смъртта на двамата души, които обичаше, където щеше да забрави Кевин Тъкър, фактът, че остарява и че сякаш е минала цяла вечност, откакто бе имал желание да вкара в леглото си някоя от онези свежи, нетърпеливи да му угодят мацки, с които излизаше. В този миг забеляза, че Крис си поглежда часовника — за трети път през последните петнайсет минути.

— Бързаш ли за някъде, Крис?

— Какво? Ъъъ, не. — Двамата с Мелвин се спогледаха. — Не, просто се чудех колко е часът.

— Три минути по-късно от последния път, когато провери.

Кал взе стика и се отправи към трапезарията, която имаше мраморен под, прескъп кристален полилей и никакви мебели. Какъв беше смисълът? Обичаше нещата да са прости и лежерни, а и определено не възнамеряваше да дава официални вечери.

Когато искаше да почерпи приятелите си, наемаше частен самолет и ги откарваше в Скотсдейл13.

Освен това не си падаше по събирането на ненужни вещи, тъй като да живее твърде дълго на едно и също място го изнервяше, а колкото по-малко неща притежаваше, толкова по-лесно бе да се премести. Беше страхотен играч, защото животът му не бе претрупан с непотребни неща. Никакъв постоянен дом, никакви постоянни жени, нищо, което да го накара да се чувства стар и изхабен от употреба. Нищо, което да го притъпи.

Звънецът на входната врата издрънча и Уили вдигна рязко глава.

— Трябва да са пиците, които поръчах.

Тримата му приятели се втурнаха към вратата и Кал ги проследи с развеселен поглед. През цялата нощ усещаше, че са намислили нещо и явно най-сетне бе на път да разбере какво.



Джейн стоеше в просторното преддверие на мезонета на Кал Бонър. С розовата панделка около врата си тя беше празнично опакован и специално доставен подарък.

Сърцето й биеше толкова учестено, че направо се чудеше как мъжете не виждат кожата й да се движи под дълбокото деколте на костюма. Освен това беше леко замаяна, не съвсем на себе си и предполагаше, че хапчетата на Джоди бяха започнали да действат.

Джуниър с гъсеничноподобната вежда пое палтото й и тихичко я представи на тримата мъже, които можеха да бъдат единствено футболисти.

Онзи, който се казваше Крис, беше бял, преждевременно оплешивяващ и имаше най-масивния врат, който бе виждала някога. Мелвин бе негър и очилата с тънки метални рамки му придаваха леко интелектуален вид, контрастиращ с огромното му тяло. Уили имаше кожа с цвят на кафе, която подчертаваше чифт големи, убийствени очи.

Джуниър довърши представянето и махна с палец към нея.

— Джоди се е справила чудесно, нали? Казвах ви, че няма да ни разочарова.