Малко над метър и осемдесет, той беше по-висок от някои от другите куотърбекове. Освен това беше бърз, умен и имаше телепатичното умение да разчита тактиката на противниковата защита, която притежават само най-добрите играчи. Славата му бе почти толкова голяма, колкото и тази на легендарния Джо Монтана и това, че Джоди май никога нямаше да окачи тениската с номер осемнайсет в дрешника си, бе нещо, което тя не можеше да преглътне.

— Кал, миналата седмица отборът ти допусна четири търноувъра3 срещу „Пейтриътс“. Какво ще направите срещу „Билс“4, за да не допуснете да се повтори?

Дори за Пол Фенеман това беше тъп въпрос и Джоди зачака да види как ще реагира Бомбардировача.

Той се почеса по главата, сякаш го бяха попитали нещо сложно, върху което трябваше да помисли. Не търпеше хора, които не уважаваше, и в ситуации като тази имаше склонността да подчертава селяндурските си корени.

Сложи единия си крак върху стъпенката на мотора и си придаде замислен вид.

— Ами, Пол, ще трябва да задържим топката. Понеже самият ти не си играч, може и да не го знаеш, ама всеки път, когато оставим другия отбор да ни отнеме топката, означава, че тя вече не е у нас. А туй не е начинът да спечелим точки.

Джоди се изкикоти. Трябваше да му го признае — отлично си го бе върнал на Пол.

Само че журналистът не обичаше да го правят на глупак.

— Чувам, че Раскин е страшно доволен от представянето на Кевин Тъкър по време на тренировките. Ти скоро ще навършиш трийсет и шест, което те прави старец в спорт за млади мъже. Тревожиш ли се, че Тъкър може да те измести от титулярното място?

За частица от секундата лицето на Бомбардировача застина, но после той сви рамене.

— По дяволите, Пол, това момче още не е готово да влезе в гроба.

— Само да можех да открия някой като него — прошепна Джейн. — Той би бил идеален.

Джоди погледна към нея и видя, че очите й са приковани в телевизора.

— За какво говориш?

Професорката махна към екрана.

— Този мъж. Футболистът. Той е здрав, физически привлекателен и не особено умен. Точно това, което търся.

— За Бомбардировача ли говориш?

— Така ли се казва? Нищо не разбирам от футбол.

— Това е Кал Бонър. Титулярният куотърбек на „Чикаго Старс“.

— Точно така. Виждала съм негови снимки по вестниците. Защо не мога да срещна мъж като него? Някой, който не прелива от ум.

— Който не прелива от ум?

— Не кой знае колко интелигентен. Глуповат.

— Глуповат? Бомбардировача? — Джоди отвори уста, за да й обясни, че той е най-интелигентният, хитър, талантлив, да не споменаваме пък гаден, куотърбек в цялата лига, когато нещо сякаш я удари по главата и едва не й се зави свят. Беше й дошла най-щурата идея на света, толкова луда, че самата тя не можеше да повярва.

Отпусна се върху възглавниците на дивана. Мили боже! Намери дистанционното и изключи звука на телевизора.

— Сериозно ли говориш? Би избрала някой като Кал Бонър за баща на бебето си?

— Разбира се… при положение че преди това видя медицинската му история. Обикновен мъж като него би бил идеален — сила, издръжливост и нисък коефициент на интелигентност… И на всичкото отгоре изглежда добре.

Мислите на Джоди препуснаха в три различни посоки едновременно.

— Ами ако… — Преглътна с усилие, мъчейки се да не позволи вниманието й да бъде отвлечено от образа на Кевин Тъкър, застанал пред нея чисто гол. — Ами ако мога да го уредя?

— За какво говориш?

— Ако мога да уредя да легнеш с Кал Бонър?

— Шегуваш ли се?

Джоди отново преглътна и кимна.

— Но аз не го познавам.

— Няма да е необходимо.

— Боя се, че не разбирам.

Гостенката й разказа бавно историята, като тук-таме пропускаше по нещо — като например колко всъщност си го биваше Бомбардировача — но за останалата част, в общи линии, беше честна. Обясни за подаръка за рождения ден и за типа жена, който момчетата търсеха. След това заяви, че според нея с малко козметични подобрения съседката й би могла да свърши работа.

Джейн пребледня така, че почти заприлича на малкото момиченце от онзи стар вампирски филм с Брад Пит5.

— Да не… да не искаш да кажеш, че според теб трябва да се престоря на проститутка?

— На страшно изискана компаньонка, защото Бомбардировача не се занимава с обикновени проститутки.

Доктор Джейн стана от креслото и започна да кръстосва стаята. Джоди почти виждаше как огромният й мозък работи като калкулатор, събирайки това и онова, натискайки копчетата за плюс и минус. По лицето й се изписа обнадеждено изражение, а после тя се облегна немощно на полицата над камината.

— Медицинската история… — От гърдите й се откъсна дълбока, нещастна въздишка. — За миг си помислих, че може би наистина е осъществимо, но трябва да знам медицинската му история. Футболистите използват стероиди, нали така? А рискът от венерически заболявания и СПИН?

— Бомбардировача не докосва наркотици, не си ляга с всяка срещната и точно затова момчетата намислиха този план. Скъса с последната си приятелка миналата зима и оттогава май не е бил с друга.

— Въпреки всичко трябва да знам медицинската му история.

Джоди реши, че Джуниър и Уили все щяха да придумат някоя секретарка да им даде тази информация.

— До вторник, най-късно сряда, ще имам копие от медицинския му картон.

— Не знам какво да кажа…

— Рожденият му ден е след десет дни — изтъкна Джоди. — Предполагам всичко се свежда до това, дали ти стиска да го направиш, или не.

2

Какво беше направила? Стомахът на Джейн Дарлингтън се сви още повече, докато отиваше към дамската тоалетна в „Зебрите“. Джоди Пулански я бе довела тук, за да се срещне с футболиста, който тази вечер щеше да я откара в луксозния апартамент на Кал Бонър.

Без да обръща внимание на жените, които си бъбреха до мивките, Джейн влезе в най-близката кабинка, заключи вратата и облегна буза на студената метална стена.

Наистина ли бяха минали едва десет дни, откакто Джоди се бе появила на прага й и бе преобърнала живота й с главата надолу? Какво й бе станало, та се бе съгласила на нещо такова? След години на методично мислене, какво я бе убедило да направи нещо толкова безразсъдно? Сега, когато вече бе твърде късно, си даде сметка, че бе допуснала елементарна грешка, забравяйки втория закон на термодинамиката: равновесието неминуемо води до безпорядък.

Може би беше някаква регресия. Като малка непрекъснато се забъркваше в разни истории. Майка й беше умряла няколко месеца след раждането й и тя бе отгледана от студен, резервиран баща, който сякаш й обръщаше внимание единствено когато тя свършеше някоя беля. Неговото отношение, съчетано с факта, че в училище й беше скучно, бе довело до поредица от номера, чиято кулминация беше, когато къщата на директора на началното й училище се оказа боядисана в яркорозово от един от местните предприемачи.

Споменът за това все още я изпълваше с удовлетворение. Директорът беше истински садист, който мразеше децата, и напълно си го беше заслужил. За щастие, инцидентът беше отворил очите на училищната управа и ги бе накарал да ускорят придвижването й през класовете, така че на Джейн вече не й оставаше време да върши бели. Беше се отдала на учението си, което ставаше все по-трудно, като в същото време се бе откъснала от връстниците си, за които беше някаква откачалка. И ако понякога си мислеше, че харесва непокорното дете повече от прекомерно сериозната жена учен, в която се беше превърнала, си казваше, че това е просто част от цената, която трябваше да плати, задето се е родила различна.

Ала ето че непокорното дете все още бе живо. Или пък това беше дело на съдбата. Въпреки че никога не беше отдавала значение на разни мистични поличби, да открие, че рожденият ден на Кал Бонър се пада точно когато шансът тя да забременее беше най-голям, бе прекалено знаменателен, за да го пренебрегне. Преди да се е разколебала, тя бе вдигнала телефона и се бе обадила на Джоди Пулански, за да й каже, че е съгласна. Утре по това време вече можеше да е бременна. Вярно, далечна възможност, но менструалният й цикъл открай време бе също толкова точен, колкото и останалата част от живота й, а и тя наистина го искаше. Някои хора можеха да решат, че постъпва егоистично, но копнежът й за дете не й се струваше егоистичен. Струваше й се правилен. Хората гледаха на Джейн като някой, заслужаващ респект. Страхопочитание. Възползваха се от ума й, но като че ли никой не търсеше онази част от нея, която тя най-силно се нуждаеше да сподели — способността си да обича. Баща й не я бе искал, нито пък Крейг.

Напоследък неведнъж си бе представяла как седи на бюрото в кабинета си, потънала в данните върху компютърния екран пред себе си — сложните изчисления, които един ден може би щяха да отключат тайните на вселената. И тогава някакъв шум нарушаваше концентрацията й — звукът на едно въображаемо дете, влязло в кабинета й.

Тя вдигаше глава. Погалваше една мека бузка.

— Мамо, може ли днес да пуснем хвърчилото ми?

В сценария, разиграващ се в главата й, Джейн се усмихваше и се извръщаше от компютъра, изоставяйки търсенето на тайните на вселената, за да изследва небесата по друг, много по-важен начин.