— А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?

— Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.

— Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.

— Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.

По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.

— Четиринайсет? Я стига!

— Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.

Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата, сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.

А и бе любопитна.

— Проблеми с гаджето ли имаш?

Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.

— Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.

Значи професорката не беше обратна.

— Доста време.

Тя най-сетне повдигна глава и въпреки че бузите й бяха влажни, челюстта й беше здраво стисната.

— Той току-що се ожени за двайсет и две годишна операторка по въвеждане на данни, на име Памела. Когато скъса с мен, ми каза: „Съжалявам, Джейн, но вече не ме възбуждаш“.

Като се имаше предвид сдържания характер на доктор Джейн, Джоди не можеше да каже, че го вини, но въпреки това думите му си оставаха адски гадни.

— Мъжете са задници.

— Това не е най-лошото. — Джейн сплете пръсти. — Най-лошото е, че бяхме заедно в продължение на шест години, а сега изобщо не ми липсва.

— Тогава защо си толкова съсипана?

Кафето бе готово и Джоди се изправи, за да напълни чашите.

— Не става дума за Крейг. Просто… Всъщност, не е нищо, наистина. Не би трябвало да се държа така. Не знам какво ми става.

— На трийсет и четири години си, а някой ти е подарил талон за смяна на автомобилно масло. Всеки би се сдухал.

Професорката потръпна.

— Знаеш ли, че това е къщата, в която израснах? След като татко почина, възнамерявах да я продам, но все не намирах време. — Гласът й зазвуча някак далечно, сякаш бе забравила за присъствието на гостенката си. — Работех върху ултрарелативистични сблъсквания на тежки йони и не исках да се разсейвам с нищо. Работата винаги е била най-важното в живота ми. И докато не навърших трийсет, това ми стигаше. Но оттогава рождените дни се нижат неусетно един след друг.

— И най-сетне си разбрала, че цялата тази физика не ти дава никакви вълнения в леглото нощем, нали?

Джейн се сепна, сякаш действително бе забравила за Джоди. След това сви рамене.

— Не е само това. Честно казано, смятам, че сексът е нещо доста надценено. — Тя сведе неловко поглед към ръцете си. — По-скоро става въпрос за усещането за свързаност.

— Е, не можеш да бъдеш по-свързан с някого от това да се разгорещите в кревата.

— Да, при положение че наистина има страст. Лично аз… — Подсмръкна, изправи се и натъпка в джоба на панталона си смачканите кърпички, които образуваха лека издутина. — Когато говоря за връзка, имам предвид нещо по-трайно от секса.

— Нещо религиозно?

— Не точно, макар че и това е важно за мен. Семейство. Деца. Такива неща. — Тя отново изпъна рамене и отправи на Джоди онази отпращаща я усмивка. — Достатъчно съм бъбрила. Не трябва да ти натрапвам всичко това по този начин. Боя се, че ме хвана в лош момент.

— Схванах! Искаш дете!

Джейн бръкна в джоба си и извади кърпичките. Долната й устна потрепери, а лицето й се сгърчи, когато тя отново се отпусна в стола си.

— Вчера Крейг ми съобщи, че Памела е бременна. Не че… ревнувам или нещо такова. Честно казано, не ме е грижа за него толкова, че да ревнувам. Всъщност, не исках да се омъжа за него, нито за някой друг. Просто… — Гласът й заглъхна. — Просто…

— Просто искаш да имаш дете.

Професорката кимна отсечено и прехапа устни.

— От толкова отдавна искам дете. Вече съм на трийсет и четири, яйцеклетките ми остаряват с всяка изминала минута, но изглежда, че това никога няма да се случи.

Джоди хвърли поглед към кухненския часовник. Искаше да чуе остатъка от това, но студиото преди мача започваше.

— Имаш ли нещо против да пусна телевизора, докато довършваме разговора?

Джейн изглеждаше объркана, сякаш не бе съвсем сигурна какво е телевизор.

— Не, мисля, че нямам.

— Супер. — Гостенката си взе кафето и отиде в хола. Настани се на дивана, сложи чашата на масичката и изрови дистанционното изпод някакво страшно интелектуално списание. Тъкмо даваха реклама за бира, така че тя изключи звука. — Сериозно ли искаш бебе? Въпреки че не си женена?

Съседката й отново си беше сложила очилата. Бе седнала в меко кресло с волани около основата, а зад главата й висеше картината на мидата с голямата, влажна перла. Краката й бяха затворени, стъпалата — долепени едно до друго, глезените й се докосваха.

Имаше страхотни глезени, забеляза Джоди — тънки и добре оформени.

Гърбът й отново беше изпънат, сякаш някой беше завързал дъска за него.

— От доста време мисля за това. Дори не възнамерявам да се омъжвам — работата ми има прекалено голямо значение за мен — но искам дете повече от всичко на света. И смятам, че ще бъда добра майка. Явно днес си дадох сметка, че няма как да го постигна и това ме съкруши.

— Имам една-две приятелки, които са самотни майки. Не е лесно. Все пак, ти имаш далеч по-добре платена работа от тях, така че за теб не би било чак толкова трудно.

— Не парите са проблемът, а това, че не мога да измисля начин да го направя.

Джоди я зяпна. Като за умна жена, определено беше доста глупава.

— За мъж ли говориш?

Джейн кимна.

— В колежа трябва да има цял куп мъже. Нищо работа — каниш някого у вас, пускаш малко музика, даваш му една-две бири и го оправяш.

— О, не бива да е някой, когото познавам.

— Ами тогава го забърши в някой бар.

— Никога не бих могла да го направя. Трябва да познавам медицинската му история — тя понижи глас, — а и не знам как да сваля някого.

Джоди не можеше да си представи нищо по-лесно, но пък тя имаше доста повече неща, които работеха в нейна полза.

— Ами онези… банки за сперма?

— В никакъв случай. Твърде много от донорите са студенти по медицина.

— Е, и?

— Не искам бащата на детето ми да е интелигентен.

Джоди беше толкова слисана, че забрави да включи звука на телевизора, въпреки че рекламата за бира беше свършила и в момента интервюираха главния треньор на „Старс“, Честър „Дюк“ Раскин.

— Искаш бащата на детето ти да е глупав?

Професорката се усмихна.

— Знам, че звучи странно, но за едно дете е много трудно да бъде по-умно от всички около себе си, докато расте. Не може да пасне никъде, поради което никога не бих могла да имам дете от Крейг, нито дори да рискувам с банка за сперма. Трябва да имам предвид собствените си генетични заложби и да намеря мъж, който да компенсира за тях. Ала всички мъже, които познавам, са брилянтни.

„Ама че странна мадама“, реши Джоди.

— Смяташ, че понеже си страшно умна, трябва да си намериш някой глупак?

— Сигурна съм в това. Не мога да понеса мисълта детето ми да бъде принудено да преживее онова, през което преминах самата аз, докато растях. Дори сега… Всъщност, няма значение. Въпросът е, че колкото и да искам дете, не мога да мисля единствено за себе си.

Лицето, появило се на телевизионния екран в този миг, привлече вниманието на Джоди.

— О, мамка му, задръж за малко. Трябва да чуя това.

Тя сграбчи дистанционното и пусна звука.

Пол Фенеман, един от спортните журналисти на канала, вземаше интервю от Кал Бонър. Джоди знаеше извън всяко съмнение, че Бомбардировача яростно мрази Фенеман. На журналиста му се носеше славата, че задава тъпи въпроси, а куотърбекът изобщо не търпеше глупаци.

Интервюто беше записано на паркинга на тренировъчния център на „Старс“, разположен в покрайнините на Нейпървил, най-големия град в Дюпейдж.

Фенеман говореше пред камерата със страшно сериозен вид, сякаш се канеше да направи репортаж за някоя голяма война или нещо такова.

— Разговарям с Кал Бонър, куотърбека на „Чикаго Старс“.

Камерата се насочи към Кал и кожата на Джоди овлажня от смесица на похот и неприязън.

Мамка му, наистина беше секси, въпреки че годините му напредваха.

Стоеше пред огромен мотор „Харли“, облечен в дънки и впита черна тениска, която подчертаваше едни от най-страхотните гърди в отбора. Някои от момчетата бяха толкова напомпани, че изглеждаха така, сякаш всеки миг ще се пръснат, но този тип беше съвършен. Вратът му също си го биваше — мускулест, но не от онези дънери, които имаха повечето футболисти. Кестенявата му коса беше леко чуплива и той я носеше съвсем къса, за да не му се налага да се занимава с нея. Такъв си беше Бомбардировача. Нямаше никакво търпение с неща, които смяташе за маловажни.