Мъжете помърмориха малко, но в крайна сметка обещаха да се погрижат Тъкър да изпълни своята част, ако Джоди им намери подходяща жена за рождения ден на Кал.

В „Зебрите“ влязоха двама нови посетители и като хостеса на бара Джоди се изправи, за да ги посрещне. Докато отиваше към вратата, тя прехвърляше наум познатите си, мъчейки се безуспешно да открие някоя, която да става. Имаше цял куп приятелки, но нито една от тях не би могла да мине за изискана.



Два дни по-късно Джоди все още си блъскаше главата над проблема, докато се тътреше с тежък махмурлук из кухнята в къщата на родителите си в предградията на Глен Елин, Илинойс. Временно живееше при семейството си, докато изплати дълговете по кредитната си карта. Беше събота по обяд, родителите й бяха отпътували за уикенда, а тя трябваше да ходи на работа чак в пет, което бе добре, защото имаше нужда от време, за да се възстанови от снощното купонясване.

Отвори кухненския шкаф и откри единствено кутия безкофеиново кафе. Мамка му. Навън беше заледено, пък и главата я болеше твърде много, за да шофира, но ако до началото на мача не погълнеше поне литър кофеин, изобщо нямаше да може да се наслади на играта.

Нищо не вървеше както трябва. Този следобед „Старс“ гостуваха в Бъфало, така че играчите нямаше да се появят в „Зебрите“ след мача. А когато най-сетне ги видеше, как щеше да им поднесе новината, че не е успяла да им намери подаръка за рождения ден? Една от причините футболистите на „Старс“ да й обръщат толкова внимание бе, че тя винаги съумяваше да им набави жени.

Джоди се загледа през кухненския прозорец и видя, че осветлението в къщата на професорката е запалено. Така Джоди наричаше доктор Джейн Дарлингтън, съседката на родителите й. Тя не беше лекар, а имаше докторска степен по физика. Майката на Джоди непрекъснато повтаряше колко прекрасен човек била, защото откакто се нанесла до тях преди около две години, все им помагала с пощата и разни други неща. Може би щеше да услужи на Джоди с малко кафе?

Джоди пооправи набързо грима си, директно нахлузи чифт тесни черни дънки и тениската на Уили Джаръл без бельо, след което обу ботушите си от „Фрай“. Грабна една пластмасова кутия и се отправи към съседната къща.

Въпреки прехвърчащия сняг не си бе взела яке и докато доктор Джейн отвори входната врата, тя вече зъзнеше.

— Здрасти.

Професорката стоеше от другата страна на мрежестата вътрешна врата и се взираше в нея през старомодните си очила с големи стъкла и рогови рамки.

— Аз съм Джоди, дъщерята на семейство Пулански. От съседната къща.

Дори и след като й се представи, Джейн не я покани да влезе.

— Виж, тук навън е адски студено. Може ли да вляза?

Професорката най-сетне отвори мрежестата врата.

— Извинявай. Не те познах.

Джоди прекрачи прага и начаса разбра защо доктор Джейн не бързаше да я покани вътре. Очите й зад големите стъкла бяха насълзени, а носът й бе зачервен. Освен ако махмурлукът на Джоди не бе още по-тежък, отколкото считаше, очевидно беше прекъснала професорката, докато си изплаква високообразованите очи.

Тя бе висока, навярно около метър и седемдесет и Джоди трябваше да погледне нагоре, докато й подаваше розовата пластмасова кутия.

— Мога ли да си изпрося няколко лъжички кафе? У нас има само безкофеиново, а на мен ми трябва нещо по-силно.

Доктор Джейн пое кутията, но като че ли го направи някак неохотно. Джоди не смяташе, че е стисната, вероятно не бе в настроение за компания.

— Да, ще… ъъъ… ти донеса малко.

Обърна се и тръгна към кухнята, като очевидно очакваше гостенката да я изчака, където си беше. Само че Джоди имаше да убие половин час, докато започне студиото преди мача, а и беше достатъчно любопитна, за да я последва.

Прекосиха хола, който на пръв поглед изглеждаше доста скучен: бели стени, удобни мебели, отегчителни на вид книги навсякъде. Джоди тъкмо се канеше да продължи напред, когато вниманието й беше привлечено от музейни репродукции, поставени в рамки и окачени по стените. Всичките бяха дело на жена на име Джорджия О’Кийф2 и макар да знаеше, че има мръсно подсъзнание, Джоди не смяташе, че то обяснява защо всяко от нарисуваните цветя й приличаше на женски полов орган.

Представляваха цветя с дълбоки, тъмни сърцевини. Цветя, чиито венчелистчета надвисваха над влажни, загадъчни недра. Имаше… по дяволите. Мидена черупка, в която почиваше малка, влажна перла, при чийто вид дори човек с най-непорочния ум би се сепнал. Запита се дали професорката не е обратна. Защо иначе би искала да гледа вагини от цветя всеки път щом влезе в хола си?

Последва я в кухнята, която беше издържана в блед лавандулов оттенък. На прозореца имаше красиви завеси с десен на цветя — обикновени цветя, не от онези порнографските от картините в хола.

Всичко в кухнята беше симпатично и жизнерадостно, с изключение на собственичката й, която имаше по-достолепен вид и от Господ.

Доктор Джейн бе от онези спретнати, строго облечени жени. Ушитият й по мярка панталон беше на ситно, черно-кафяво каре, а мекият й бежов пуловер със сигурност бе от кашмир. Въпреки ръста си, имаше дребни кости, стройни крака и тънка талия. Джоди би могла да й завиди за фигурата, стига професорката да имаше гърди… или поне нещо, което би могло да мине за такива.

Косата й стигаше до линията на челюстта — светлоруса с ленени, платинени и златисти кичури, които нямаше как да не бъдат естествени. Беше оформена в една от онези консервативни прически, които Джоди за нищо на света не би си направила — сресана назад, за да открие лицето й, и придържана с тясна лента от кафяво кадифе.

Съседката й се обърна лекичко, така че сега Джоди я виждаше по-добре. Колко жалко, че носеше тези големи, зубърски очила. Те криеха доста приятни зелени очи. Челото беше хубаво, носът също ставаше — нито прекалено голям, нито твърде малък. Устата й можеше да се нарече интересна — горната устна беше тънка, а долната — пълна. И освен това имаше страхотна кожа. Ала като че ли не се поддържаше особено. Джоди би добавила много повече грим. Общо взето, професорката беше хубава жена, но имаше малко строг вид, особено с тези зачервени очи.

Джейн сложи капака на кутията и я подаде на гостенката си, която тъкмо се канеше да я поеме, когато погледът й падна върху смачканата опаковъчна хартия на кухненската маса и малката купчинка подаръци до нея.

— Какъв е поводът?

— Нищо особено. Имам рожден ден.

Гласът й бе някак странно дрезгав и Джоди чак сега забеляза кърпичките, които жената стискаше в ръката си.

— Ей, сериозно ли? Честит рожден ден.

— Благодаря.

Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.

Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.

— Кофти.

За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.

— Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.

А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.

Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.

— Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.

— Съжалявам. Не трябва… — Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.

— Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.

Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.

— Е, на колко ставаш?

— Трийсет и четири.

Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.

— Още по-кофти.

— Извинявай, че се държа така. — Тя попи носа си с една кърпичка. — Обикновено не съм толкова емоционална.

Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.

— Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?

— Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.

Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита:

— От кого са подаръците?

Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.

— От колегите ми.

— Имаш предвид хората, с които работиш?

— Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.

Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.