Кейс изстена тихо и се опита да седне. Тя веднага коленичи до него, притискайки раменете му назад. Той я отмести настрани, сякаш беше сламка. Седна, разтърси глава, опитвайки се да си спомни. Тя сложи ръка на главата му и започна да му шепне успокоително, както правеше с ранените си ястреби.

— Кейс, Кейс, чуваш ли ме?

Очите му бавно се отвориха и я погледнаха.

Странна комбинация от сиво-синьо-зелено. Може би по-скоро бледозелено. Ясни като зимен ден и толкова дълбоки. Но по-студени.

— Сара? — гласът му дращеше. — Сара Кенеди?

— Да, това съм аз. Легни, Кейс.

Тя отново натисна раменете му.

— Какво се случи? — попита той глухо.

— Ранен си. Ют те открил и те доведе тук.

— Калпепърови?

— Реджиналд и Куинси.

— Трябва да стана — промълви той. — Те ще ме проследят.

— Съмнявам се. От това, което казва Ют, излиза, че единственото място, където ще отидат, е адът.

Кейс премига и разтърка очите си. Лявата му ръка направи движение, сякаш да извади пистолет. Но пръстите му не откриха нищо, освен гола кожа.

— Пистолетът — каза дрезгаво той. — Къде е?

— Легни. Не би могъл да надвиеш и пиле в това състояние.

Кейс отблъсна Сара и се опита да стане, но изпита остра болка. Сподави един стон и се отпусна отново в леглото.

— Трябва да стана.

— Ще ти донеса револвера, ако лежиш мирно — бързо каза тя. — Моля те, Кейс. Ако се движиш, ще започнеш отново да кървиш и ще умреш!

Тревогата в гласа на Сара сякаш му подейства. Остави се отново да го завие. После я видя със замъглените си от болката очи как става и отива за револвера му.

Както винаги, Сара беше облечена с мъжки дрехи. Полите и фустите само й пречеха, когато се катереше по каменните каньони в търсене на съкровището, когато се грижеше за болни животни или когато яздеше някой от мустангите, които Конър и Ют бяха хванали.

— Мъжки дрехи — каза провлечено Кейс.

— Какво?

— Панталони.

Тя се изчерви силно.

— Аз… ъъъ… ами…

Лицето й пребледня, когато си спомни как изглеждаше Кейс, когато го съблече. Дори целият в кръв и полумъртъв, той успя да накара сърцето й да ускори биенето си.

„Глупачка — скара се тя на себе си. — Само защото те е целунал толкова сладко не означава, че няма да те нарани, за да си достави удоволствие.

В края на краищата, той е мъж.

Голям мъж.“

— Ще ти донеса ризата веднага щом я почистя от кръвта — каза тя. — Но не бива да я обличаш, нито панталоните, още известно време. Триенето ще пречи на раните ти да заздравеят.

Той изглеждаше объркан.

— Говорех за твоите дрехи, не за моите — каза колебливо той.

— Добре — отвърна тя. — Защото в момента нямаш никакви дрехи.

Той се опита да каже нещо, но съзнанието му отново се замъгли. Затвори очи, стисна зъби, стараейки се да не припадне.

Но знаеше, че в тази борба не би могъл да бъде победител.

Той се остави Сара да го бутне назад върху постелята. Когато тя се наведе, за да подпъхне завивките под раменете му, една от плитките й падна напред и погали бузата му като коприна.

— Рози — промълви Кейс.

— Какво?

Той отвори очи. Взря се в нейните, които бяха сиви като сребро — състрадателни, тревожни и възхитени едновременно.

— Рози и слънце — каза глухо той. — Аз те целунах.

— Да — прошепна тя. — Ти ме целуна.

— Това е най-глупавото нещо… което някога съм правил.

— Какво?

Не получи отговор. Кейс беше изпаднал в безсъзнание.

Глава 4

Сара седеше до леглото, в което неспокойно спеше Кейс. Освен за да се погрижи за ранения ястреб, през последните три дни тя почти не беше напускала мястото си.

— Ем… — каза той дрезгаво. — Емили.

От болката в гласа му Сара потръпна.

Не знаеше коя е Емили. Знаеше само, че Кейс я обича. Казваше и други имена — Тед и Белинда, Хънтър и Морган — но когато произнасяше името Емили, в гласа му звучеше силна болка.

— Кейс — каза тя с оня глас, с който говореше на изплашените животни. — Ти си в безопасност, Кейс. Ето, изпий това. То ще облекчи треската и болката.

Тя продължаваше да нарежда успокоителни думи, когато надигна главата му и поднесе чашата към устните му.

Той преглътна, без да се противи. Някак си знаеше, че напевният глас и хладните ръце искат да му помогнат.

— Рози — каза дрезгаво той и въздъхна.

Усмивката на Сара беше тъжна, както бяха тъжни и сивите й очи, загледани в зачервеното му лице. Беше се грижила за много ранени създания през живота си, но никога не беше споделяла болката им по този начин.

— Спи — промълви тя. — Спи. И не сънувай, Кейс. Сънищата ти… са много болезнени.

След няколко минути той въздъхна и отново се върна в полумрака. Но сега беше по-спокоен.

Тя дори не смееше да си поеме дълбоко въздух, за да не му пречи. Треската му беше намаляла в сравнение с предния ден, раните му не бяха инфектирани, но все още беше зле.

С бавни, безшумни движения тя отиде до фенера, запали го и прегледа крилото на ястреба. На птицата не й харесваше да я докосват, но както и Кейс, вече не се бореше. Нежните й ръце и спокойният й глас бяха успокоили ястреба достатъчно, за да не се налага да й слага качулката, за да не се плаши.

— Заздравява добре — промълви тя. — Ще се рееш отново в небесата, мой диви приятелю. Съвсем скоро.

Сара остави фенера близо до леглото на Кейс. Седна отново до него, взе малко вълна и започнала преде.

Вратата се отвори и затвори бързо. Без да е нужно да поглежда, Сара знаеше, че това е брат й. Познаваше го по стъпките.

— Как е той? — попита Конър.

— По-добре. Треската му намаля.

— Казах ти, че ще се справи.

Тя се усмихна измъчено.

— Изглеждаш изморена — продължи брат й. — Защо не поспиш малко? Аз ще го наглеждам.

Тя поклати глава.

Конър отвори уста да спори, но само сви рамене и не каза нищо повече. Лола беше права — никой нямаше леката ръка на Сара. Винаги успяваше да убеди всяко живо същество — от ястреба до мустанга — че е в безопасност при нея.

— Нещо ново? — попита тя.

— Нито следа от Калпепърови, ако това имаш предвид.

— Ют сигурно е прикрил следите на Кейс по-добре, отколкото си мислеше.

— Може би. А може би те просто изчакват.

— И какво изчакват?

— Откъде да знам. Не съм Калпепър. Има ли още боб?

— Преди малко яде.

— Това беше преди няколко часа.

— Преди един час.

— Гладен съм.

— Дояж боба, измий тенджерата и сложи… още боб да се накисва — прекъсна я той, повтаряйки познатите думи. — Ти какво, да не мислиш, че още съм в пелени? Знам как се готви боб.

— Наистина ли? И нима мислиш, че се готви в мръсни тенджери? Затова ли трябваше да мия тенджерата и да започна да готвя днешния обяд посред нощ?

Устата на Конър се изкриви.

Сара съжали за острите си думи в момента, в който излязоха от устата й. Тя въздъхна, чудейки се как въобще родителите успяват да не избухват. В един момент Конър се държеше разумно като възрастен човек, а в следващия ставаше по-лош и от двегодишно хлапе.

А тя отчаяно искаше да може да му се доверява.

Това не е честно спрямо Конър, напомни си тя. Той е още дете.

— Съжалявам — каза на глас. — Не си спал половината нощ.

Без да казва нищо, той изсипа боба в една чиния. Знаеше, че не е постъпил добре. Трябваше да сложи боба, дори и да не може да си отвори очите. Но просто беше забравил.

— Друг път няма да забравям — промърмори той.

— Всичко е наред.

— По дяволите, не е!

— Недей да псуваш.

— И защо не? Какво значение има? Няма да отида в никое прекрасно училище на изток!

— Ще отидеш. Веднага щом намеря съкровището.

— Никога няма да го намериш. И освен това, не искам да ходя на училище.

— Ще намеря среброто — настоя тя. — И ти ще ходиш на училище.

Конър усети познатата нотка в гласа на сестра си и промени темата. Всеки път, когато станеше въпрос за образованието му, започваха да спорят. И колкото по-голям ставаше, толкова по-ожесточени ставаха споровете.

Не искаше да наранява сестра си, но нямаше никакво намерение да се връща на изток и да я оставя сама да се грижи за себе си. Тя никога не би признала, че има нужда от него, но наистина имаше.

Той излезе, за да измие тенджерата в потока.

Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на вретеното. Сара работеше бързо, като се опитваше да не мисли за бъдещето.

Това беше невъзможно.

Конър расте прекалено бързо.

Въпреки че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя се страхуваше, че няма да успее да намери съкровището навреме, за да избави брат си от безсмисления живот, който по-голямата част от западняците водеха.

А сега трябваше да се тревожи и за тези Калпепърови и за бандата на Муди.

Тя прехапа долната си устна, но продължи да преде.

Трябваше да прекарва времето си в непрекъснато озъртане, така че ще намери съкровището само ако се спъне в него.

Следващия път реши да търси на север и на запад от ранчото. Бандитите не ходят много-много в тази посока. Нямат причина да ходят. В повечето от каньоните там няма вода, няма трева, няма дивеч.

Нито пък сребро. Поне засега.

Но ще има.

Трябва да има.

Въпреки нерадостните й мисли, вретеното не спираше да се върти. Ръцете на Конър вече стърчаха от последното палто, което му изтъка Лола. А нямаха пари за ново.

Предене и тъкане, предене и тъкане. Господи, защо животът не е толкова прост?

Но не беше. От друга страна, от преденето и тъкането поне имаше някаква полза. А единственият резултат от търсенето на съкровище беше, че износваше мокасините си по-бързо, отколкото Ют успяваше да й направи нови.

Конър се върна и в стаята и заедно с него влезе и вълна студен въздух. Въпреки че още не беше валял сняг, през нощта ставаше много студено.