— Може би едно от тези мулета е на Аб — каза замислено Кейс. — Може би ще отрежа главата на змията и ще оставя тялото да се гърчи, докато умре само.

Може би…

Устата му се сви в жестока линия под наболата брада. В продължение на още няколко минути Кейс преценява предимствата и опасността от влизане в селището.

Ако Аб е там, Кейс щеше да бъде разпознат, но не като един от „тексасците“, които преследват Калпепърови.

Аб ще види в него стрелеца, нает в Рубинените планини от наскоро починалия Гейлорд Калпепър. Калпепърови се опитаха да си направят лагер, като заграбят фермите „Бий Бар“ и „Ладър Ес“ от законните им собственици.

Но не сполучиха.

Това, което Кейс не знаеше, бе дали някой се бе досетил, че тогава той помогна на фермерите.

Ако Аб знаеше, щеше да го застреля на място.

Има само един начин да разбере, реши в крайна сметка той.

Извади бавно револвера си, завъртя цилиндъра, за да го провери още веднъж, и го върна в кобура. Извади още един цилиндър от джоба на сакото си, провери и него и после го прибра.

„Няма да е лошо, ако Хънтър е зад гърба ми, когато отида там“ — помисли си той.

После си спомни за Елиза, която обичаше Хънтър така, както малко мъже са обичани.

„По-добре, че Хънтър е в Рубинените планини. Ако аз не се върна, няма да почерня никоя жена и няма да оставя гладни сирачета.“

Яхна Крикет със същите пестеливи движения, с които правеше всичко. Ръстът му не правеше впечатление, докато не застанеше до други хора. А така беше просто още един тих конник, който се чувстваше на коня така, сякаш е роден върху него.

Както обикновено, той проучи територията на врага и отблизо. Избра една дълга пътека надолу по хълма, която заобикаляше селището.

Не очакваше да са оставили някой да наблюдава или пък да има засада. Но, от друга страна, това не би го изненадало. „Испанската църква“ не беше случайно място.

Първият човек, който видя, лежеше по корем близо до един храсталак. Беше или мъртвопиян, или мъртъв Беше трудно да се каже от триста метра разстояние, а Кейс не възнамеряваше да се приближава повече.

Крикет помръдна ушите си в посоката на човека, изпръхтя и предпочете да го заобиколи отдалеч.

— Не те обвинявам, момче — каза Кейс. — Подушвал съм скунксове, които миришат по-приятно.

Преди да влезе в бара, той направи един кръг около останалите животни, за да хвърли поглед на дамгите им.

„Съркъл Ей“ и „Рокинг Ем“.

Веднага разпозна дамгите. Бяха на ферми, близо до дома на Сара Кенеди. Всъщност не чак толкова близо. Да ги наречеш нейни съседи, би било наистина преувеличено.

Собствениците на „Съркъл Ей“ и „Рокинг Ем“ се бяха установили в богатата на вода по-висока част на планината. Имаше поне два дни път с кон от фермите им до каменната пустиня, която Хал Кенеди бе избрал за свой дом.

Останалите коне имаха дамги, които или бяха жигосани нескопосно, или бяха поправяни впоследствие, за да се заличи първоначалният белег.

Лъскавите дорести мулета въобще не бяха жигосани.

Под един навес бяха завързани още три коня. Единият беше оседлан. Останалите бяха натоварени.

Това бяха мустанги, но краката им бяха дълги, гърдите — широки и мускулести. Въпреки че очевидно за тях се грижеха добре, животните не бяха подковани. А и нямаше нужда. Всеки мустанг, чиито крака се разраняват от острите скали, не живее достатъчно, за да порасне.

„Добре са подбрани — помисли си Кейс, гледайки трите мустанга. — Някой наоколо познава конете.“

Когато се приближи, забеляза, че всичките мустанги имат една и съща дамга — „С-К“.

Това е дамгата на Сара Кенеди.

Интересно дали тя знае, че три от конете й се намират в това гнездо на престъпници.

Когато заобиколи трите коня, Кейс забеляза малко ручейче в горната част на дефилето. През есента и в началото на зимата бе валяло доста и в ручея все още имаше вода.

Въпреки че копитата на другите коне бяха оставили следите си в червеникавата почва покрай ручея, водата не беше мътна. Той остави Крикет да пие, но не много, тъй като можеше да се наложи да напуснат бързо това място, а не искаше конят да стане тромав от изпитата вода.

— Съжалявам, момче — каза той, когато дръпна Крикет от водата.

После завърза коня за един храсталак. Мястото, което избра, беше близо до входната врата на бара — ако това мръсно, раздърпано платно можеше да се нарече врата.

Знаеше, че най-опасният момент за него ще бъде, когато влезе в задимената тъмна кръчма, след като е бил заслепен от ярката слънчева светлина. Но не се поколеба. Просто се наведе и влезе в бара.

Един бърз поглед наоколо му даде да разбере, че вътре има по-малко хора, отколкото коне отвън. Това не му харесваше, но нищо не можеше да направи.

„Може би спят някъде из храсталаците“ — каза на себе си той.

Но не разчиташе на това. Избра си едно място на бара, откъдето можеше да наблюдава цялото помещение и единствената врата.

Никой не дойде да го обслужи.

Той обърна гръб на бара и се огледа наоколо.

Четирима мъже играеха карти. Двама бяха Калпепър, но Аб не беше тук. Въпреки че между всичките Калпепърови почти нямаше физическа разлика — бяха кривогледи, слаби, сламеноруси и зли — Кейс ги беше преследвал достатъчно дълго, за да може да ги разпознава.

„Куинси, Реджиналд, но не и Аб — помисли си той с погнуса. — Проклятие. Този старец никога не е наоколо, когато дойде време за умиране.“

Трябваше да поохлади раздразнението си, казвайки си, че Куинси и Реджиналд не са невинни девици. Бяха известни като бързи стрелци. Но въпреки че действаха светкавично с пистолетите, слуховете говореха, че и двамата предпочитат да изчакват плячката си от засада.

Куинси и Реджиналд бяха известни и с това, че стрелят в корема на всеки, който не им харесва, и после се обзалагат колко време ще живее нещастникът. Една от жертвите им бе живяла три седмици. Накрая залозите били за това, колко пъти ще извика човекът, преди да умре.

До огъня лежеше пети мъж и хъркаше. До него се беше опънало дръгливо куче.

Кейс огледа и самото помещение. Таванът му представляваше естествена каменна козирка, а трите стени бяха изплетени от ракита и покрити с платна. Четвъртата стена беше самата скала.

Нямаше комин за огъня и пушекът просто се стелеше из помещението и към него се присъединяваше и димът от цигарите и пурите. Ако вятърът духаше достатъчно силно, въздухът малко се прочистваше, но пък ставаше много студено.

— Някой да е виждал падрето? — попита Кейс непринудено.

— Няма защо да бързаш — обади се Куинси, без да вдига поглед от парцаливите си карти. — Ей го там — спи като Спящата красавица.

Кейс погледна към бармана и кучето.

— Това жена му ли е?

Един от мъжете се засмя. Посивялата му коса беше отрязана с нож до раменете като на индианец, а на челото му имаше лента, която придържаше косата му назад. Лентата не беше просто някакво парче плат, нито пък беше от кожа. Беше изтъкана с някакви шарки, които не бяха нито индиански, нито европейски.

Въпреки че нямаше много приличен вид, този човек не беше от бандата на Муди.

„Това е старият престъпник, когото наричат Ют“, помисли си Кейс. „Сигурно е дошъл, за да купи някои продукти за Сара.“

Или за себе си. Няма да е първият човек, откраднал от вдовица и едно хлапе.

Ют погледна към спящия мъж и кучето, засмя се отново и се обърна към Кейс. Очите му бързо се присвиха, като чели го преценяваше.

Дори и да беше така, Ют не каза нищо, нито пък направи нещо, за да привлече вниманието върху него.

— Ей, старец, отказваш ли се, или продължаваш? — озъби се Реджиналд към Ют.

Гласът му звучеше така, сякаш губи.

Ют взе една шепа сребърни монети от масата и ги пусна в джоба си. После се усмихна на Реджиналд с беззъбата си усмивка и му каза на испански, че майка му е курва, а сестра му ходи на четири крака.

Мъжът от лявата страна на Реджиналд се усмихна леко, но нито един от двамата Калпепърови не знаеше достатъчно испански, за да разбере обидата.

— Ей, не можеш така да ми вземаш парите, без да ми дадеш възможност да си ги върна! — каза Реджиналд.

— Ела отново при новолуние — отговори му Ют. — Но…

Каквото и да искаше да каже Реджиналд, то бе прекъснато, когато Ют ритна масата и скочи на краката си с бързина, учудваща за възрастта му.

Докато останалите играчи се осъзнаят, той вече беше прав, очаквайки това, което щеше да се случи. В ръката му имаше зареден пистолет. Пръстът му беше на спусъка.

— При новолуние — каза отново той.

Кейс се стараеше да не мърда. Държеше ръцете си на показ — вежливост, която не остана незабелязана. Ют му хвърли една от беззъбите си усмивки и излезе заднишком от помещението, преди двамата Калпепърови да са успели да му попречат.

— Ще застрелям в червата това копеле — каза Реджиналд.

— Но няма да го направиш днес — отговори Куинси. — Днес играем карти. Цепи, Бийвър.

Мъжът, наречен Бийвър, взе картите и цепи. Падрето изхърка.

Кейс отиде до огъня и ритна падрето в задника. Но той продължи да хърка.

— Човекът се наслаждава на собственото си уиски — каза Кейс, без да се обръща конкретно към някого.

— Насмуках се като въшка — каза Реджиналд. — Дай ми парите, Куинси.

— Ти последния път не ми плати.

— Голяма работа. Нали съм ти брат!

— Полубрат.

— Голяма работа.

Реджиналд се обърна с гръб към масата. Очите му се спряха на първото нещо, което застана пред погледа му. Кейс.

— Не съм ли те виждал? — попита Реджиналд.

— Бил съм тук-там.

— А къде си бил напоследък?

Бийвър погледна разтревожено към тях над картите си. Да попиташ някого откъде е, беше не само невъзпитано, беше опасно. Реджиналд може и да беше твърде раздразнен, за да не забележи колко самоуверен е непознатият, но Бийвър не беше.

Започна инстинктивно да се оглежда за място, където да се скрие, когато запищят куршумите. Нямаше намерение да помага на Реджиналд. Ако питаха него, имаше твърде много Калпепърови, които се навъртат наоколо. Един повече или по-малко нямаше кой знае какво значение.