Божичко… целият бе плувнал в пот. Рейчъл бе в ареста и това до голяма степен бе по вина на Кал, но той също беше виновен, тъй като бе побягнал оттам. В онзи момент единственото нещо, което му се искаше да направи, бе да се махне, да се скрие някъде. Беше постъпил като страхливец.

Трябваше да се добере до нея. Обърна се към вратата, но в следващия миг замръзна на мястото си, чувайки един познат глас откъм горната част на стълбището.

— Гейб?

Погледна нагоре и видя Чип, облечен в своята „Macho Man“ тениска и къси памучни панталонки. Кестенявата му коса бе разрошена, а сребърни вадички от сълзи проблясваха на бузите му.

— Гейб — прошепна детето. — Къде е мама?

Той почувства, че сърцето му ще се пръсне, но този път то нямаше да разпръсне злоба и злъч. Изкачи стълбите, вземайки ги по две наведнъж, и грабна детето в ръце.

— Всичко е наред, приятел. Ей сега отивам да я доведа.

Кафявите детски очи срещнаха неговите.

— Искам си мама.

— Знам, че я искаш, сине. Знам.

Усети как Чип потръпва в ръцете му и разбра, че е започнал да плаче. За да не прави това достояние и на другите, той го занесе в спалнята за гости. Там нямаше подходящ стол, затова Гейб седна на ръба на леглото и постави момчето в скута си.

Чип плачеше беззвучно, като мъж. Гейб го притисна към гърдите си и погали косата му. Колкото и да му се искаше да побегне към Рейчъл, първо трябваше да се погрижи за детето.

— Нещо лошо се е случило с мама, нали?

— Станало е някакво недоразумение, някакво голямо объркване. Майка ти е на сигурно място, но се опасявам, че може да се е уплашила, затова трябва да отида да я прибера.

— Аз също съм уплашен.

— Знам, момчето ми, но аз ще доведа майка ти тук наистина много скоро.

— Тя ще умре ли?

Гейб притисна устни към върха на детската главичка.

— Не, няма да умре. Всичко ще бъде наред. Може би ще е малко уплашена, но нищо повече. Вероятно и бясна. Майка ти понякога наистина побеснява.

Чип се притисна към него и Гейб го погали по ръката. Изпита такова удоволствие, че и на него му се прииска да заплаче.

— Защо бащата на Роузи седеше във фонтана?

— Той ъъъ… се подхлъзна.

— Гейб?

— Да.

— Прощавам ти — прошепна детето.

Сълзи запариха в очите на Гейб. Чип бе предложил опрощението си прекалено лесно. Толкова много искаше да има някаква сигурност, че би направил всичко, за да я постигне, дори бе готов да забрави всичките неприятности, които му бе причинил Гейб.

— Няма нужда да ми прощаваш. Моето държание беше много лошо. Може би е добре да помислиш още малко за това.

— Добре.

Гейб взе детската ръка в своята и го погали по дланта с палец. Главата на момчето отново се отпусна на гърдите му.

— Вече помислих — прошепна той. — И ти прощавам.

Гейб го целуна по косата, примигна, след това се отдръпна леко назад, колкото да може да погледне в малкото му лице.

— Сега трябва да отида да намеря майка ти. Знам, че сигурно ще се страхуваш, докато тя се върне, затова, ако искаш, промъкни се в стаята на Роузи със завивките си и ще ти направим легло до нейното креватче. Това би ли те накарало да се почувстваш по-добре?

Чип кимна, след това се изхлузи от скута на Гейб и взе възглавницата си.

— Аз съм спял в стаята на Роузи, когато съм бил бебе. Знаеше ли това?

Гейб се усмихна и само кимна с глава.

— Трябва да влезем много тихо, за да не я събудим — каза Чип.

— Да, много тихо — Гейб хвана момчето за ръката и го изведе в коридора.

— Гейб?

— Да?

Чип се спря и го погледна сериозно с широко отворените си очи.

— Иска ми се Джейми също да можеше да спи в стаята на Роузи.

— На мен също, сине — прошепна Гейб. — На мен също.

Би вдигнал целия Салвейшън във въздуха само и само за да измъкне Рейчъл от ареста, но за щастие на обитателите на града веднага след като започна да думка по вратата на къщата на Одел, полицейският шеф се събуди, така че не се наложи да прибягва до крайни мерки.

В седем часа Гейб се разхождаше неспокойно в главната стая на полицейския участък, а очите му бяха като залепени в металната врата, водеща към ареста. При първа възможност възнамеряваше да разкъса брат си на парчета.

Същевременно си даваше сметка, че се опитва да измести вината от себе си. Ако той не беше избягал, нищо подобно не би се случило.

Когато си тръгна от киното, той излезе извън очертанията на областта и се озова в едно крайпътно заведение, в което се отбиваха предимно шофьори на камиони. Там изпи няколко силни кафета, като в същото време се опитваше да се пребори с демоните, които го преследваха. Часовете се точеха и вече бе почти сутрин, когато бе осъзнал, че Рейчъл е права за всичко. Той бе използвал „Гордостта на Каролина“, за да се скрие. Не живееше истински, смислен живот, а просто водеше някакво съществуване. И нямаше смелост да се изправи срещу тази истина.

Вратата се отвори и иззад нея се появи Рейчъл. Влезе в стаята и замръзна на мястото си, когато го видя.

Лицето й беше бледо, косата й — разрошена, роклята — измачкана. На стройните й крака големите черни обувки изглеждаха като бетонни блокове, още една тежест, която я влачеше надолу. Но това, което накара сърцето му да се свие болезнено, бяха очите. Големи, тъжни, несигурни.

Той прекоси бързо стаята и я взе в ръце. Рейчъл се притисна към него и докато потреперваше в прегръдката му, той си помисли за Чип, който бе направил същото малко по-рано. След това вече не мислеше за нищо друго, освен да се държи здраво за тази чувствена и упорита жена, която почти в буквалния смисъл го беше извадила от гроба.

Двадесет и четвърта глава

Рейчъл се притисна силно към гърдите на Гейб. Усещаше как ръцете му се обвиват около нея и едва си поемаше дъх от вълнение.

— Къде е Едуард?

— При Кал и Джейн — той погали косата й. — Добре е.

— Кал…

— Шшт… Не сега.

Полицейският шеф се обади иззад гърба му.

— Имаме доказателства, нали знаеш това.

— Не, нямате — Гейб се отдръпна от нея и заби поглед в Одел. — Аз поставих онези неща в колата, точно преди да замина.

Тя затаи дъх. Гейб лъжеше, ясно го виждаше на лицето му.

— Ти? — изгледа го Одел.

— Точно така. Аз. Рейчъл не знаеше абсолютно нищо за това — стоманената нотка в гласа му предупреждаваше Одел да не му противоречи и полицаят дори и не се опита.

Гейб я прегърна през раменете и я поведе към изхода.

Тъкмо се разсъмваше и когато вдъхна от свежия въздух, тя си помисли, че никога досега не е помирисвала нещо по-хубаво. Видя, че Гейб я води към мерцедес, паркиран в каре, до което имаше надпис „Запазено за началника на полицията“. Трябваха й няколко секунди, за да си спомни, че колата е негова, тъй като досега не го бе виждала да кара нищо друго, освен пикапа си.

— Какво означава това?

Той отвори вратата й.

— Исках да се чувстваш комфортно.

Рейчъл се опита да се усмихне, но без особен успех.

— Качвай се — каза той меко.

Тя не чака да я подканя повторно и след малко вече пътуваха по пустите улици на Салвейшън в почти чисто новата германска машина. Когато излязоха на главния път, той постави ръка върху бедрото й.

— Обещах на Чип, че ще те доведа при него, докато стане време за закуска. Можеш да останеш в колата, докато вляза, за да го взема.

— Ти си го видял?

Очакваше на лицето му да се появи до болка познатото й сдържано, някак отнесено изражение, както винаги досега, когато станеше въпрос за сина й, но Гейб изглеждаше по-скоро разтревожен.

— Не му казах, че са те арестували.

— А какво му каза?

— Че е станало недоразумение и отивам да оправя нещата. Но той е чувствително дете и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Сигурно си представя най-лошото.

— Направих му легло, така че да може да спи до креватчето на Роузи. Мисля, че това малко го поуспокои.

Тя се втренчи в него.

— Направил си му легло?

Гейб я изгледа косо.

— Нека да оставим това засега, моля те, Рейч.

Искаше й се да го разпитва още, но реши да почака. Минаха още около два километра, без да изрекат нито дума. Трябваше да му каже за Ръс Скудър, но бе прекалено уморена, а и той изглеждаше напълно отнесен в някакви свои мисли. Без никакво предупреждение Гейб спря колата на банкета, свали стъклото на вратата до себе си и се втренчи в нея. Изглеждаше толкова особено, че тя се подплаши.

— Има нещо, което не ми казваш, нали?

— Не — отвърна Гейб. — Просто се опитвам да реша как да се справя с всичко това.

— С кое по-точно?

Той се наведе към нея, плъзна пръсти по прасеца й и го вдигна.

— Знам, че преживя много, Рейч, но аз имам нужда от нещо, което само ти можеш да ми дадеш.

Объркана, тя го гледаше как събува обувката й. Дали искаше да се любят? Не, не и тук. Вече бе напълно светло и макар движението да не беше оживено, в никакъв случай не можеха да разчитат на необходимото уединение.

Той събу и другата й обувка и я целуна нежно по устните. Хареса й много, почувства го повече като милувка, отколкото като признак, че я желае, и й се прииска да продължава да я целува по този начин. Но Гейб се отдръпна, прибра косата й назад и я загледа с нежен поглед.

— Знам, че съм негодник. Знам, че съм безчувствен и егоист и още десетки други неща, но не мога да те гледам в тези обувки дори и минута повече — само с едно движение на китката той хвърли и двете й обувки през прозореца.

— Гейб!

Включи на скорост и отново подкара напред.

— Какво правиш? — тя се извърна в седалката и се опита да намери с поглед скъпоценните си обувки. — Те са всичко, което имам!

— Не за дълго.

— Гейб!

Топлата му, успокояваща ръка отново докосна бедрото й.