— Преструвай се, че имаш.

— Но ти имаш истински чук. И не се преструваш.

— Това е защото… Добре, виж в кутията с инструментите. Мисля, че там има още един чук — и той продължи работата си.

— Нямам и гвоздеи.

Гейб злобно натисна лоста. Дървото изскърца жално и още една дъска бе откъртена.

— Ти още не можеш да използваш гвоздеи. Само се преструвай.

— Но ти не се преструваш.

Гейб мобилизира всичките си сили, за да запази самообладание.

— Аз съм възрастен.

— Ти не се преструваш, че ме харесваш — каза Едуард разочаровано. — Мама казва, че въпреки всичко ще заминем за Флорида.

— Не мога да направя нищо по въпроса — тросна се Гейб, без да обръща внимание на първата част от коментара на детето.

Чип взе чука и започна да удря с него по една дъска, отново и отново, не с цел да направи нещо, а колкото да вдига шум.

— Аз пък си мисля, че все пак можеш да направиш нещо. Нали си възрастен.

— Да, обаче това, че съм голям, не означава, че всичко става така, както го искам — шумът, вдиган от Едуард, започваше да му лази по нервите. — Занеси тази дъска в градината.

— Искам да стоя тук.

— Прекалено близо си застанал. Опасно е.

— Не, не е.

— Чу ли какво ти казах! — в него започна да се надига гняв.

Гняв към всичко, което бе извън неговия контрол. Смъртта на семейството му. Бягството на Рейчъл.

Киното, което вече мразеше. И това момче. Това крехко момче, което стоеше като непреодолимо препятствие на пътя към единственото спокойствие, което бе успял да намери, откакто бе загубил съпругата и сина си.

— Спри с това шибано чукане!

— Ти каза шибано — момчето с всичка сила тръшна чука на земята.

Той обаче закачи края на едно парче дъска, което излетя към Гейб. Гейб го видя, но нямаше време да реагира достатъчно бързо и дървото го удари точно в коляното.

— Ах, по дяволите! — той се хвърли напред, грабна Чип за ръката и го изправи на крака с рязко движение. — Казах ти да спреш!

Но вместо да се стресне, хлапето се изрепчи насреща му:

— Ти искаш да заминем за Флорида! Ти не се преструваше! Каза, че ще го направиш, но излъга! Ти си един голям шибан задник!

Гейб замахна с ръка и шляпна силно детето по дупето. В продължение на няколко секунди никой от тях не помръдна.

Постепенно Гейб започна да осъзнава какво беше направил. Погледна надолу към дланта си така, сякаш тя вече не му принадлежеше.

— Исусе… — той пусна ръката на момчето.

Ти си толкова нежен, Гейб. Най-нежният мъж, когото съм срещала.

Лицето на Чип се набърчи. Малкият му гръден кош започна да се повдига неравномерно и той се отдръпна назад, сякаш искаше да избяга.

Гейб падна на едното си коляно.

— О, Боже… Чип… Съжалявам. Много съжалявам.

Момчето потърка лакътя си, макар не той да го болеше. Наклони глава на една страна и прехапа долната си устна. Не виждаше Гейб. Всъщност не виждаше нищо. Просто се опитваше да не се разплаче.

И в този момент Гейб най-после видя детето такова, каквото е, а не като отражение на Джейми. Видя едно смело малко момче с разрошена кестенява коса, остри лакти и малка, изкривена от болка уста. Крехко малко момче, което обичаше книжки и да си строи разни неща. Дете, което намираше удовлетворение не в скъпи играчки или последните модели видеоигри, а в това да наблюдава как едно малко врабченце се възстановява и става все по-силно, в събирането на шишарки и в живота с майка си в планината Хартейк, в това да бъде носен на нечии мъжки рамене, преструвайки се, макар и само за кратко, че и той си има баща.

Как бе допуснал да смеси Чип и Джейми в съзнанието си, дори и за момент! Джейми си беше Джейми, уникалното негово дете. И също толкова уникално бе това уязвимо малко момче, което току-що беше ударил.

— Чип…

Детето се отдръпна назад.

— Чип, просто не се сдържах. Бях много ядосан на себе си, а си го изкарах на теб. Това не беше справедливо и искам да ми простиш.

— Добре — кимна Чип, но беше ясно, че никак не му прощава, просто искаше Гейб да го остави на мира.

Гейб наведе глава и се втренчи в земята, без всъщност да вижда нещо.

— Не съм удрял никого откакто бях дете.

Двамата с Кал често биеха Етън. Не защото им беше направил нещо, а понеже и двамата съзнаваха, че той не е силен като тях. Никой навремето не бе предполагал, че Гейб ще се окаже най-слабия от всички.

— Обещавам… — започна той, стремейки се да не обръща внимание на свитото си до болка гърло. — Никога повече няма да те ударя.

Чип отстъпи още крачка назад.

— Двамата с мама заминаваме за Флорида. Няма нужда да се преструваш повече — със сподавено хълцукане той хукна към къщата, оставяйки Гейб по-самотен от всякога.



Рейчъл заключи вратата на апартамента на Кристи и сложи в чантата си резервните ключове, които приятелката й беше оставила. Там постави и автобусните билети, които Кристи бе оставила на кухненската маса още вчера, преди да замине за конференцията. Докато караше обратно към планината Хартейк, тя установи, че се мъчи да запамети всеки завой по пътя, всяка горичка и друга растителност. Вече бе събота и тя възнамеряваше да напусне Салвейшън в понеделник. Оставането й за по-дълго би било прекалено болезнено.

Стигнала бе до извода, че трябва да се научи да гледа позитивно на нещата, ако наистина иска да върви напред в живота. В края на краищата не напускаше Салвейшън с празни ръце. Едуард отново беше здрав. Беше спечелила приятелството на Кристи. И през остатъка от живота си щеше да съхрани спомените за мъж, който бе бил почти великолепен.

Гейб я очакваше на предната веранда. Тя остави ескорта в гаража и докато крачеше към него, изпитваше съжаление с всяка точка от тялото си. Само ако можеше нещата да са по-различни…

Той седеше на най-горното стъпало, подпрял лакти на разтворените си колене, а дланите му висяха между тях. Изглеждаше точно толкова отчаян, колкото се чувстваше.

— Трябва да поговорим — посрещна я унило.

— За какво?

— За Чип — той вдигна очи към нея. — Аз го ударих.

Сърцето й за миг се качи в гърлото. Хукна по стълбите, но Гейб я хвана, преди да е стигнала до входната врата.

— Той е добре. Аз… аз го ударих по дупето. И не беше много силно.

— И мислиш, че това оправя нещата?

— Разбира се, че не. Той не бе направил нищо, с което да заслужи това. Аз никога… никога не съм удрял дете. Просто… — отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Господи, Рейчъл, просто си изпуснах нервите, затова стана така. Казах му, че съжалявам. Казах му, че не е направил нищо лошо. Но той не иска да разбере. А и как ли би могъл да разбере такова нещо?

Тя го гледаше втренчено. Била е толкова заблудена. Въпреки всичките предупредителни знаци, тя някак беше успяла да убеди себе си, че Гейб не би наранил Едуард. Но той го беше направил и фактът, че ги беше оставила насаме заедно, я правеше най-лошата майка на този свят.

Извърна се и се запъти към къщата.

— Едуард!

Той се появи от задния коридор, изглеждаше малък и уязвим. Рейчъл се насили да му се усмихне.

— Хайде, събирай си багажа, партньоре. Ще прекараме следващите две нощи у Кристи. Дори ще ти наема бавачка, така че няма да се налага да идваш в киното тази вечер.

Чу външната врата да се затваря зад гърба й и по разтревоженото изражение на Едуард разбра, че Гейб също е влязъл.

— Сега ли ще заминаваме за Флорида? — попита Едуард.

— Скоро. Но не днес.

Гейб се приближи към тях.

— Казах на майка ти какво се е случило, Чип. Тя е доста разстроена заради мен.

Защо не можеше просто да се махне? Толкова ли не проумяваше, че не можеше да каже нищо, с което да оправдае постъпката си? Ръката й трепереше, когато докосна бузата на сина си.

— Никой няма право да те удря.

— Майка ти е права.

Едуард я изгледа отдолу нагоре.

— Гейб се ядоса, защото блъсках с чука по една дъска, а не биваше. След това аз го нарекох с онази думичка, дето започва със з… — Едуард сниши гласа си до шепот. — Задник.

При други обстоятелства всичко това може би, би изглеждало забавно, но не и сега.

— Въпреки всичко Гейб не е трябвало да те удря. Макар че това, което си направил, да е много лошо. Сега трябва да се извиниш.

Едуард се присламчи към нея за кураж и погледна жално Гейб.

— Извинявай, че те нарекох задник.

Гейб подпря коляно на пода и го изгледа с прямота, каквато не бе демонстрирал никога досега. Сега, когато вече бе прекалено късно, той най-после можеше да погледне сина на Рейчъл в очите.

— Прощавам ти, Чип. И много се надявам, че някой ден и ти ще можеш да ми простиш.

— Вече ти казах, че ти прощавам.

— Да, знам. Но не го мислеше наистина и аз не те обвинявам за това.

Едуард погледна към майка си.

— Ако наистина му простя, ще трябва ли пак да отиваме във Флорида?

— Да — тя почти се задави с тази кратка дума. — Да. Пак ще трябва да заминем. А сега бягай в стаята си и си събери нещата в коша за пране.

Той не се опита да спори повече и Рейчъл бе сигурна, че няма търпение да избяга и от двамата.

В мига, в който детето се изгуби от погледите им, Гейб се обърна към нея.

— Рейч, днес се случи нещо. Когато аз… то беше… Чип не се разплака, но изглеждаше така, сякаш се разпадаше пред погледа ми. Не физически, а духовно.

— Ако се опитваш да поправиш нещата, мога да те уверя, че го правиш по най-неподходящия начин — тя се извърна и тръгна към кухнята, но той я последва по петите.

— Просто ме изслушай. Не знам дали бе от шока от това, което направих, или… Но за пръв път почувствах, че наистина го виждам. Само него. Не Джейми.

— Гейб, много те моля, остави ме на мира.

— Рейч…

— Моля те. Ще се видим в киното в шест часа.

Гейб не отвърна нищо и тя най-после чу зад гърба си отдалечаващите се стъпки.