— Лека нощ, Гейб. Аз наистина много те харесвам.

Гейб бе трепнал, след това се бе опитал да отговори подобаващо.

— Благодаря ти, Чип.

Тя обвиняваше Гейб, макар да знаеше, че той прави всичко възможно, за да не нарани Едуард. Това правеше безпомощността му още по-болезнена, а решението й да си тръгне й се струваше все по-умно.

Когато беше завила Едуард в леглото, тя се бе опитала да разбере как всъщност бе протекъл разговорът с Гейб, но момчето само бе поклатило глава.

— Двамата с Гейб страшно много се харесваме, така че не е нужно сега да ходим във Флорида.

Една майка излезе на паркинга и погледна към Рейчъл. Тя пъхна ключа и запали колата. Още една седмица…

О, Гейб… Защо не можеш да обичаш детето ми такова, каквото е? И защо не можеш да забравиш духа на Чери и да ме обикнеш?

Искаше й се да подпре глава на волана и да плаче докато не й останат сълзи в очите, но ако се поддадеше на слабостта, би се разпаднала на толкова частици, че сигурно повече никога нямаше да бъде същата. А и самосъжалението не би променило фактите. Нямаше да позволи синът й да израсне с мъж, който не може да го понася. А и тя не искаше да изживее остатъка от живота си в сянката на една друга жена. Преди да си замине обаче, имаше нещо, което трябва да свърши.

Ескортът придърпа, докато излизаше от паркинга. Рейчъл си пое дълбоко дъх и се отправи надолу по Уинроуд към плетеницата от малки улички, представляващи най-бедната част на Салвейшън. Зави по Орчърд, тясна уличка, осеяна с дупки, която се виеше по страничната част на един хълм. В буренясалите, неподдържани дворове се виждаха малки едноетажни къщички с олющена боя по стените. Отстрани на една къща се намираше стар шевролет, вдигнат на трупчета, до съседната пък гниеше ръждясало ремарке за пренасяне на лодки.

Малката ментовозелена къща в дъното на Орчърд беше малко по-добре поддържана от останалите. Верандата бе изметена, в двора нямаше плевели. Близо до входната врата на една кука беше провесена голяма кошница, пълна със здравец.

Рейчъл паркира на улицата и тръгна по неравната алея към къщата. Когато стъпи на верандата, чу отвътре шум от телевизор, по който даваха някаква телевизионна игра. Счупеният звънец на вратата не й се стори надежден, затова почука.

Появи се позавехнала, но хубава млада жена. Късата й руса коса имаше лек металичен оттенък. Беше дребна и слаба, облечена в бяла блуза без ръкави и изтъркани дънкови къси панталони. Изглеждаше на около тридесет години, но Рейчъл предположи, че всъщност е по-млада. Някаква умора и отчаяние в изражението я накара да разпознае още един човек, към когото съдбата не е била особено благосклонна.

— Вие ли сте майката на Емили?

Когато жената кимна, Рейчъл се представи.

— Аз съм Рейчъл Стоун.

— О! — изглеждаше учудена. — Майка ми каза, че може да се отбиете някой път, но аз не й повярвах.

Рейчъл мразеше това, което трябваше да каже.

— Не става въпрос за това. Майка ви… тя е чудесна жена, но…

— Всичко е наред — усмихна се жената. — Тя вярва много повече в чудеса от мен. Съжалявам, ако ви е притеснила по някакъв начин, но го е направила с добри намерения…

— Знам, че е така. Много ми се иска да помогна по начина, по който ме помоли тя, но се опасявам, че не мога.

— Нищо, влезте така или иначе. Бих се зарадвала на малко компания — тя бутна вратата зад себе си. — Казвам се Лиза.

— Радвам се да се запознаем — Рейчъл влезе в една малка всекидневна, претрупана с огромен бежов диван, едно по-малко канапе, няколко различни по големина маси и телевизор. Качеството на обзавеждането беше добро, но мебелите не си подхождаха един с друг и бяха доста поовехтели, което наведе Рейчъл на мисълта, че повечето от тях сигурно са били дадени от майката на Лиза.

Вляво един барплот разделяше кухнята от всекидневната с помощта на две дървени щори, предназначени да изолират изцяло едната стая от другата при нужда. В момента те бяха прибрани като хармоники до стената. Върху бежовия барплот бяха наредени обичайните прибори и купи, както и тостер. Докато оглеждаше скромното обзавеждане, Рейчъл се зачуди, кога ли щеше да може да си позволи дори и толкова.

Лиза загаси телевизора и посочи към кушетката.

— Искате ли кока-кола? Или кафе? Вчера мама донесе и малко от нейните понички.

— Не, благодаря.

Рейчъл седна на кушетката и в стаята настъпи неудобна тишина, която никоя от тях не знаеше как да наруши. Лиза взе едно списание от канапето и също седна.

— Как е дъщеря ви?

— В момента спи. Мислехме си, че левкемията е спряла развитието си, но се оказа, че не е така. Лекарите направиха всичко, което можаха, затова си я прибрах вкъщи.

Очите й бяха пълни с мъка и Рейчъл се досети за това, което Лиза не искаше да произнесе. Че е довела дъщеря си вкъщи, за да умре.

Рейчъл прехапа долната си устна и посегна към чантичката си. Още от първия момент, когато се беше случило, тя знаеше какво трябва да направи и сега бе дошло времето за това.

— Донесох ви нещо — тя извади чека за двадесет и пет хиляди долара, който й бе дал Кал Бонър, и го подаде на жената до себе си. — Това е за вас.

Наблюдаваше как цяла поредица от емоции, вариращи от конвулсия до недоверие, преминават по лицето на Лиза. Ръката й започна да трепери. Премигна с очи, сякаш не можеше да фокусира погледа си.

— Това… това е написано за вас. Какво е това?

— Джиросала съм го в полза на „Фонда за Емили“. Постдатиран е, така че ще може да се осребри едва след една седмица.

Лиза огледа подписа на гърба, след това зяпна Рейчъл невярващо.

— Но това са толкова много пари! А аз дори не ви познавам. Защо правите това?

— Защото искам да ви дам тези пари.

— Но…

— Моля ви! Това означава много за мен — усмихна й се тя. — Искам обаче да ви помоля за нещо. Заминавам от града следващия понеделник и, след като си тръгна, бих искала да ви помоля да изпратите на Кал Бонър една бележка, с която да му благодарите за щедростта.

— Разбира се, че ще го направя. Но… — шокираното изражение не слизаше от лицето на Лиза, изражение на някой, който не е свикнал да чува добри новини.

— Той много ще се зарадва да научи, че парите му ще помогнат на дъщеря ви — Рейчъл не можа да се сдържи да не изпита задоволство.

Щеше да е изпълнила условието на Кал и той не би могъл да си поиска парите обратно. Но и щеше да знае за какво ги е използвала.

— Мамо…

Лиза трепна, когато чу тънкия, уморен глас откъм задната част на къщата.

— Идвам — тя се изправи, здраво стиснала в ръка скъпоценния чек. — Искате ли да се запознаете с Емили?

Ако там беше и майката на Лиза, Рейчъл сигурно би измислила някакво извинение да не го прави, но Лиза явно не очакваше целебни чудеса от нея.

— Да, бих се радвала.

Лиза пъхна чека в джоба си, след това поведе Рейчъл надолу по късия коридор между всекидневната и кухнята. Минаха покрай спалнята, срещу която се намираше банята, и стигнаха до стаята на Емили.

Малки момиченца с шапчици гледаха от облепените с тапети стени, единственият прозорец бе обграден с жълти пердета. Цял букет от наполовина надути балони бе завързан в единия ъгъл, а на всяка хоризонтална повърхност бяха наредени картички с пожелания за оздравяване. Много от тях вече бяха започнали да се изкривяват по ръбовете.

Погледът на Рейчъл обходи бързо стаята и се спря на двойното легло, в което лежеше бледо малко момиче, завито с измачкани сини чаршафи. Лицето й бе подпухнало, а по ръцете й имаше множество белези. Няколко къси кичура кестенява коса бяха паднали на челото й. Държеше розово мече и гледаше Рейчъл с искрящи зелени очи.

Лиза се приближи към леглото.

— Искаш ли малко сок, фъстъче?

— Да, моля те.

Тя намести възглавницата така, че Емили да може да седне.

— Ябълков или портокалов?

— Ябълков.

Лиза пооправи горния чаршаф.

— Това е Рейчъл. Тя е приятел, а не доктор. Искаш ли да й покажеш Блинки, докато аз ти донеса сока. Рейчъл, това е Емили.

Лиза излезе от стаята, а Рейчъл се приближи към леглото.

— Здравей, Емили! Имаш ли нещо против да седна на леглото ти?

Момичето поклати глава и Рейчъл седна на ръба на матрака.

— Бас хващам, че знам кой е Блинки.

Емили погледна към мечето си и го притисна към себе си.

Рейчъл лекичко докосна върха на детското носле.

— Това е Блинки, нали?

Емили се усмихна и поклати глава.

— О, чак сега разбрах — тя докосна ухото на Емили. — Това трябва да е Блинки.

— Не е — изкикоти се Емили.

Продължиха да играят на играта още малко, докато накрая Емили най-после идентифицира мечето. Малкото момиче притежаваше някакъв вроден чар и бе изключително потискащо да се наблюдава опустошителният ефект, които й бе нанесла болестта.

Лиза влезе, носейки жълта пластмасова кана, и Рейчъл понечи да стане от леглото, за да може Лиза да даде сока на дъщеря си, но в този момент иззвъня телефонът. Лиза протегна каната към Рейчъл.

— Ще й налеете ли?

— Разбира се.

Когато Лиза излезе, Рейчъл помогна на Емили да седне в леглото и приближи чашата до устните на момичето.

— Аз мога и сама.

— Разбира се, че можеш. Ти си голямо момиче.

Детето хвана чашата с две ръце, отпи от нея и я върна на Рейчъл.

— Не искаш ли да пийнеш още малко?

Дори и това малко усилие я бе изтощило и клепачите й се затвориха.

Рейчъл я сложи да си легне отново и остави чашата на нощното шкафче сред цяла джунгла от шишенца с хапчета.

— Аз имам момченце, което е съвсем малко по-голямо от теб.

— Той обича ли да си играе навън?

Рейчъл кимна и взе ръката на детето.

— И аз обичам да си играя навън, но не мога, защото имам левкемия.

— Знам.

Старите навици умираха трудно и докато Рейчъл се взираше в малкото, бледо лице на момиченцето, тя се улови, че укорява Бога, в който не вярваше. Как си могъл да направиш това? Как си могъл да оставиш нещо толкова ужасно да се случи на това хубаво дете?