Едуард отново се обърна към Гейб, но този път не го атакува. Целият му гръден кош се повдигаше спазматично от хълцането му.

— Ако мама се ожени… за теб, тогава… ще останем ли тук?

Гейб се поколеба.

— Не е толкова просто, Чип.

— Ти живееш тук, нали?

— Сега, да.

— И каза, че искаш да се ожениш за нея.

Гейб погледна безпомощно към нея.

— Да.

— Тогава аз ти позволявам. Но само при условие, че останем тук.

Едуард вече не беше единствения, който плачеше. Рейчъл се чувстваше така, сякаш нещо я разкъсва отвътре. Знаеше, че постъпва правилно, но нямаше как да му го обясни.

— Не мога — успя само да изрече глухо тя.

Главата на Едуард клюмна. Една сълза падна на върха на маратонката му и той изведнъж сякаш бе напуснат от всичката си борбеност.

— Знам, че е заради мен — прошепна той. — Ти каза, че няма да се омъжиш за него, защото не ме харесва.

Как би могла да му обясни нещо толкова сложно?

— Не, Едуард — отвърна твърдо тя. — Това не е вярно.

Той я изгледа с укор, сякаш знаеше, че не е откровена с него.

Неочакваната намеса на Гейб я стресна.

— Рейчъл, остави ни сами за няколко минути, ако обичаш. С Чип трябва да си поговорим.

— Аз не…

— Моля те!

Никога досега не се бе чувствала по-безпомощна. Надяваше се, че няма да се опита да нарани сина й още повече. Не, не би го направил. А отношенията между тях не биха могли да бъдат по-лоши. И въпреки всичко се колебаеше. Но тогава осъзна, че няма представа как да се справи със ситуацията, така че може би трябваше да остави Гейб да направи това, което е намислил.

— Сигурен ли си?

— Да. Остави ни сами.

Поколеба се още за миг, но изражението му й подсказа, че няма да отстъпи. В същото време вътре в себе си искаше да се скрие някъде, поне за няколко минути, колкото да може да прегрупира силите си. Накрая кимна неохотно и бавно се отдалечи от тях.

Сега, след като се беше съгласила, не знаеше къде да отиде. Не можеше да си представи да влезе вътре и да започне да се разхожда безцелно от стая в стая. Насочи се към пътеката, водеща към гората, по която двамата с Едуард се разхождаха почти всеки ден, и тръгна по нея, искрено надявайки се, че е постъпила добре, като ги е оставила насаме.

Гейб я наблюдаваше докато не се изгуби между дърветата, след това се обърна към момчето.

Едуард от своя страна го изгледа предпазливо. Сега, когато останаха сами, Гейб изведнъж установи, че не знае какво да каже. Но всяка искрица честност, която притежаваше, му нашепваше, че не би трябвало да позволи това дете да бъде измъчвано заради нещо, което съвсем не зависеше от него. Направи няколко крачки към стъпалата, водещи от двора към къщата, и седна на най-горното, тъй като не искаше да се извисява над момчето.

Едуард подсмръкна и избърса носа си с ръкава на тениската си.

Гейб не беше планирал да предлага на Рейчъл да се омъжи за него, но сега, след като думите вече бяха излезли от устата му, той знаеше, че точно това трябваше да направи.

Което двамата трябваше да направят. Но момчето стоеше на пътя им.

— Чип… — той се изкашля неловко. — Знам, че нещата между нас не вървяха добре, но искам да знаеш, че за това в никакъв случай не си виновен ти. Всичко е заради… заради неща, които са ми се случили преди много време.

Едуард го гледаше съсредоточено.

— Когато е умрял малкият ти син.

Той не беше очаквал това и всичко, което успя да направи в отговор, бе само едно разтреперано кимване. Последва тишина, нарушена накрая от Едуард.

— Как се казваше?

Гейб си пое дълбоко въздух.

— Джейми.

— Беше ли силен?

— Той беше на пет години, също колкото теб, затова не беше силен като възрастен човек.

— Беше ли по-силен от мен?

— Не знам. Беше малко по-едър, така че може и да е бил по-силен, но това не е важно.

— Ти харесваше ли го?

— Обичах го, много.

Хлапето пристъпи предпазливо напред.

— Беше ли много тъжен, когато Джейми умря?

Името му!

— Да. Бях много тъжен, когато Джейми умря — отвърна Гейб с разтреперан глас. — И все още съм.

— Той ядосваше ли те така, както те ядосвам аз?

Никога по същия начин, помисли си Гейб.

— Понякога. Когато направеше някоя беля.

— А той харесваше ли те?

Този път не можа да отговори. Само кимна.

Ръката на Едуард се помръдна. Погледна настрани, след това ръката му отново се върна на мястото си. Заекът.

— Страхуваше ли се от теб?

— Не — Гейб отново се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Не, не се страхуваше от мен така, както се страхуваш ти. Знаеше, че никога няма да му причиня болка. На теб също не бих ти причинил.

Виждаше, че момчето се подготвя да му зададе поредния въпрос, но тези, които бе изсипал досега върху него, му бяха вече предостатъчни.

— Чип, бих предпочел да не беше чул разговора ни, но тъй като вече си го чул, знаеш, че искам да се оженя за майка ти. Тя не мисли, че това е добра идея, и ми се иска да не я тормозиш на тази тема. Ще се опитам да я накарам да промени решението си, но така или иначе тя трябва да прави това, което счита, че е правилно, и ако в крайна сметка реши, че няма да се омъжи за мен, то няма да е заради нещо, което си направил ти. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа? Че ти не си направил нищо лошо.

Спокойно можеше и да си спести всичките тези думи.

— Тя няма да се омъжи за теб заради мен.

— Има известна връзка с теб — каза бавно Гейб. — Но не, защото ти имаш някаква вина. А заради мен. Майка ти не харесва начина, по който се държа с теб през всичкото това време. Вярно, не бях особено любезен. И това е причината двамата с теб да не можем да се разбираме. Но това е моя грешка, Чип, не твоя. Ти нямаш никаква вина.

— Аз не съм силен като Джейми — запазвайки дистанцията, той зачовърка една малка раничка на ръката си. — Иска ми се Джейми да можеше да дойде да си играе с мен.

Изведнъж очите на Гейб се напълниха със сълзи.

— Сигурен съм, че щеше да му хареса.

— Може би щеше да може да ме набие — Едуард седна на земята, сякаш краката не го държаха повече.

— Джейми не се биеше много. На него му харесваше да строи разни неща, също както и на теб — за първи път Гейб се замисли върху приликите между двете момчета, вместо за разликите между тях. И двамата обичаха книги, пъзели и рисунки. И двамата можеха да се забавляват сами в продължение на дълго време.

— Баща ми е загинал в самолетна катастрофа.

— Знам.

— Той сега е в рая и сигурно се грижи за Джейми.

Мисълта Г. Дуейн Сноупс да е в рая и да се грижи за Джейми не бе твърде приятна на Гейб, но той не каза нищо.

— Иска ми се мама да можеше да се омъжи за пастор Етън или за бащата на Роузи.

— Чип, знам, че не можеш да проумееш тези неща, но ще го приема като лична услуга, ако престанеш да се опитваш да омъжваш майка си за някой от братята ми.

— Мама няма да се ожени за теб, понеже ние двамата не се спогаждаме.

Гейб вече не можеше да измисли какво да отговори. Беше се опитал да му обясни, че това не е по негова вина. Какво повече можеше да каже?

— Не искам да ходя във Флорида! — Едуард вдигна очи, за да погледне към Гейб, но не успя да срещне очите му. — Ако двамата с теб се разбираме, бас хващам, че тя ще се омъжи за теб и тогава няма да има нужда да тръгваме оттук.

— Не знам. Може би. Има и други проблеми, които нямат нищо общо с теб. Просто не знам.

Чип го изгледа упорито и в този момент изглеждаше точно като Рейчъл.

— Аз обаче знам.

— Знаеш какво?

— Как да я накарам да промени решението си и да се омъжи за теб.

Момчето изглеждаше толкова сигурно в думите си, че за момент Гейб се изкуши да му повярва.

— Как?

Едуард започна да си къса стръкчета трева.

— Можеш да се преструваш.

— Да се преструвам ли? Не мога да те разбера?

— Можеш да се преструваш, че ме харесваш. Тогава мама ще се омъжи за теб и няма да се налага да си ходим.

— Аз… не мисля, че може да се получи.

Кафявите очи на Едуард се изпълниха с болка.

— Не можеш ли поне да се преструваш, че ме харесваш? Няма нужда наистина да е така.

Гейб се насили да срещне погледа на хлапето и да изрече лъжата възможно най-убедително.

— Аз наистина те харесвам.

— Не — поклати глава Едуард. — Но можеш поне да се преструваш. Аз също мога да се преструвам по отношение на теб. Ако и двамата се преструваме добре, мама никога няма да разбере.

Сериозността, с която говореше момчето, направо разкъсваше Гейб отвътре. Той погледна надолу към ботушите си.

— Малко е по-сложно от това. Има и други неща…

Но Чип скочи на крака, без да го слуша повече. Вече бе казал каквото трябваше и сега нямаше търпение да разгласи новината. Хукна по пътеката към гората, бягаше нагоре и викаше.

— Мамо! Хей, мамо, чуваш ли.

Гейб чу гласа на Рейчъл, отдалечен, но все пак чуваем. Седна на стъпалото и се заслуша.

— Мамо, имам да ти казвам нещо.

— Какво е то, Едуард?

— Става въпрос за мен и Гейб. Ние вече се харесваме.



В понеделник Рейчъл остави Едуард в детската градина, след това седна в колата, опитвайки се да събере всичкия кураж, с който разполагаше. Знаеше какво трябва да прави, но имаше голяма разлика между знаенето и самото му извършване. Имаше толкова много неща, които трябваше да уреди, преди да си тръгне.

Отпусна глава на прозореца на ескорта и се насили да приеме факта, че след една седмица двамата с Едуард вече ще пътуват с автобуса към Клиъруотър. Беше страшно депресирана, а сърцето си чувстваше като някаква кървяща рана в гръдния кош. Да наблюдава Едуард как се държи така, сякаш двамата с Гейб като с магическа пръчка изведнъж се бяха превърнали в приятели, беше потискащо. През цялата вечер Едуард се бе усмихвал на Гейб, макар и за слепец да бе ясно, че го прави против волята си. На лягане бе събрал последните остатъци от куража си.