Том, операторът, й се усмихна, докато минаваха през прожекционната кабина. Влязоха в офиса на Гейб и тя напъха Едуард в спалния чувал, който бе оставила на пода за него. Том й обеща да я уведоми, ако момчето се събуди.

Докато се спускаше по стълбата, тя видя Гейб да излиза от снекбара. В същото време някакъв мъж, който й се стори смътно познат, макар да не можеше да се сети в момента откъде, излезе от сянката на стената.

— Май не е много пълно при теб тази вечер, Бонър.

— Не мога да очаквам да се напълни още от първата вечер — сви рамене Гейб.

— Особено пък когато вдовицата Сноупс работи за теб.

Гейб се извърна заплашително към него.

— Защо не си гледаш работата, Скудър?

— Както кажеш — излая мъжът и изчезна в тъмнината.

Ръс Скудър. Беше доста оплешивял от последния път, когато го бе видяла, беше също и доста отслабнал. Опомняше си го като доста по-як мъж.

Гейб погледна нагоре, чувайки я да слиза по стълбите.

— Ръс навремето работеше като охрана в „Храма“ — каза тя.

— Знам. Бях го наел да ми помага тук, но се наложи да го уволня след две седмици. Не е човек, на когото може да се разчита.

— Но е прав за това, което ти каза. Тук трябваше да има доста повече хора. Наказват те заради мен.

— Това няма значение.

Знаеше, че е така, поне за него, и това я тревожеше също толкова, колкото и празните места в двора. Трябваше да има значение.

— Чудя се, защо ли е дошъл тази вечер.

— Вероятно се е нуждаел от слабо осветено място, където да се напие.

Гейб се отправи към една кола, пълна с шумни тийнейджъри, а Рейчъл се върна в снекбара, за да се подготви за антракта. Когато първият филм свърши, той също влезе при нея, за да й помага.

Образува се опашка, но не чак толкова дълга, че да ги затрудни сериозно. И двамата братя на Гейб се появиха, за да си вземат нещо за хапване. Кал си поръчваше по две порции от всичко, затова Рейчъл предположи, че е с жена си.

Етън също поръчваше по две, но него го обслужваше Кайла, така че Рейчъл не забеляза това. Иначе сигурно нямаше да може да устои на изкушението да се промъкне навън и да види с кого бе дошъл на откриването.

Осемнадесета глава

Етън подаде подноса с храната на Кристи през прозореца на колата си, след това отвори вратата и се настани зад кормилото. Веднага усети аромата на парфюма й. Тази нощ той му напомняше на черни дантели и румба, което беше абсурдно, тъй като никога в живота си не беше играл румба, нито пък имаше подобни намерения.

— Имаха от онези големи бисквити с шоколадови парченца в тях, взех две — каза той, затваряйки вратата.

— Добре — отвърна тя с хладен, учтив тон, към който се бе придържала през цялата вечер, сякаш той й бе единствено началник, а не приятел.

Малките пръстенчета на ръцете й проблеснаха на светлината на неоновите лампи, които бяха включени по време на антракта. Етън я наблюдаваше напрегнато как оставя храната помежду им и разопакова своя хотдог. Беше му сложил горчица, понеже така го обичаше, но истината беше, че нямаше никаква представа дали и тя обича горчица. Сигурно бяха изяли не по-малко от две хиляди обяда заедно през последните осем години, но колкото й да напрягаше паметта си, не можеше да си спомни дори и едно нещо, което тя бе яла на някой от тях. Май си спомняше само за някакви салати.

— Нямаха никакви салати.

Тя го изгледа изпитателно.

— Разбира се, че нямат.

Чувстваше се като идиот.

— Не бях сигурен дали предпочиташ обикновена, или лютива горчица — той замълча. — Имаха и от двата вида.

— Тази е добра.

— А може би предпочиташ кетчуп?

— Няма значение.

— И сос. Искаш ли сос? — той остави собствения си хотдог на подноса. — Мога да се върна и да ти взема.

— Няма нужда.

— Наистина ли? Защото наистина нямам нищо против да отида — вече бе отворил вратата наполовина, когато Кристи го спря.

— Етън, аз мразя хотдог!

— Ооо… — той затвори вратата и се отпусна обратно в седалката, чувствайки се глупаво и потиснато.

На големия екран пред тях един кръгъл часовник отчиташе времето на антракта. Етън се почувства така, сякаш маркираше минутите на неговия живот.

— За сметка на това много обичам бисквити с шоколад.

Той поклати глава.

— Всичко, в което ме обвини онази вечер в „Маунтинърс“, се оказа вярно, нали? Аз не знам абсолютно нищо за теб.

— Напротив, знаеш, че не обичам хотдог — каза меко тя.

Можеше да се държи гадно с него, но не го правеше. Това бе едно от толкова многото хубави черти в нея. Защо му бе трябвало толкова много време, за да ги забележи? Беше прекарал по-голямата част от живота си без почти да забелязва Кристи Браун, а сега не можеше да мисли за никой друг, освен за нея.

Тя уви отново своя хотдог, върна го в торбичката си взе една шоколадова бисквита. Преди да отхапе от нея обаче, разтвори една хартиена салфетка и я постла в скута на джинсите си. Джинсите, както и безличната бяла блуза, го бяха разочаровали. Предположи, че е решила да запази късите си полички и прилепналите по тялото дрешки за Майк Рийди.

Извади сламката от хартиената й опаковка и я промуши през капака, покриващ голямата черешова кола, която си бе взел за пиене.

— Е, чувам, че ти и Майк се срещате напоследък… — опитваше се да говори небрежно, сякаш тази тема не го интересуваше повече, отколкото времето през миналата седмица.

— Той е много хубав човек.

— Да, предполагам — малки къдрици от тъмната й копринена коса се спуснаха над бузите й.

Искаше му се да ги избута назад и за един момент си представи как го прави с устните си.

— Какво? — изгледа го тя изпитателно.

— Нищо.

— Хайде, казвай — този път прозвуча нетърпеливо. — Много добре те познавам, когато искаш да ми кажеш нещо.

— Ами просто… Майк е страхотен мъж, не искам да ме разбираш погрешно, но… в гимназията той беше малко… не знам. Може би малко див, или нещо подобно — за човек, който имаше репутацията на професионалист при общуването с публика, сегашното му запъване изглеждаше напълно необяснимо.

— Див? Майк?

— Сега не — усети, че започва да се поти. — Не, както ти казах, той е страхотен, но може да бъде малко… как да кажа… отвлечен.

— Е, и?

— Ами — гърлото му бе сухо и той отпи от колата си. — Просто си мислех, че би било добре да го знаеш.

— Би било добре да знам, че е отвлечен?

— Да.

— Добре. Благодаря ти за информацията — тя отхапа от шоколадовата бисквита.

Внимателно.

Нямаше да паднат никакви трохи върху тапицерията. Той осъзна колко много харесваше подредеността на Кристи. Не само защото правеше нещата по-лесни за него, а и понеже неговият вътрешен свят толкова често бе хаотичен, че се нуждаеше от някой като нея, някой, който да го успокои, да го върне в релсите.

В момента обаче никак не беше спокоен. Този неин парфюм определено му действаше, заедно със спретнатата й бяла блуза, закопчана чак до шията. Макар да си каза, че трябва да смени темата, някак си не можеше да се откопчи от нея.

— Искам да кажа, ако примерно шофира, или нещо подобно, той може да… Нали разбираш.

— Да се отвлече?

— Да.

Тя остави бисквитата си върху салфетката.

— Добре, Етън, кажи ми най-после какво става. През цялата вечер се държиш много странно.

Беше права, разбира се, затова сам не разбра защо изведнъж толкова й се ядоса.

— Аз ли? Ти си тази, която реши да дойдеш на срещата ни обута в джинси! — в мига, в който думите излязоха от устата му, той осъзна колко идиотски се беше изразил.

— Ти също носиш джинси — изтъкна му търпеливо тя. — Вярно, изгладил си твоите, а аз не съм, но…

— Не е в това въпросът, много добре го знаеш.

— Не, не го знам. Какво се опитваш да ми кажеш? — тя прибави бисквитата към все по-увеличаващата се купчина от недоядена храна.

— Носеше ли джинси последния път, когато излезе с Майк?

— Не.

— Тогава, защо ги носиш, когато си с мен?

— Защото това не е среща.

— Петък вечер е и ние сме паркирали на предпоследния ред в „Гордостта на Каролина“! Аз бих нарекъл това среща, а ти?

Тя примигна бързо и го изгледа с поглед, който никак не беше мил.

— Извинявай, да не би да искаш да ми кажеш, че най-после, след всичките тези години, великият Етън Бонър ме е поканил на среща, а аз дори не съм го разбрала?

— Е, ако е така, вината не е моя. И какво искаш да кажеш с това „най-после“!

Тя въздъхна дълбоко, преди да му отговори с въпрос.

— Какво всъщност искаш от мен?

Как би могъл да отговори на това? Можеше ли да каже: Искам твоето приятелство, или пък желая тялото, което си крила през всичките тези годиш? Не, определено не. Това бе Кристи, за Бога! Може би просто трябваше да й каже, че няма право да променя отношението си към него и че иска нещата да се върнат такива, каквито са си били, но и това не беше истина. В момента той знаеше само едно нещо със сигурност.

— Не искам да спиш с Майк Рийди.

— Кой е казал, че съм го направила?

Диамантените й обеци проблеснаха на светлината. Изглежда му беше много ядосана. Е, добре, той също й беше ядосан, така че какво значение имаше дали ще й каже истината.

— Погледнах в чантата ти преди два дни. Кондомът, който носеше, го няма.

— Ровил си в чантата ми? Господин Честния Етън?!

Фактът, че тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото ядосана, го накара да свие малко платната.

— Извинявам се. Повече няма да се повтори. Аз просто… — той остави настрани чашата си. — Просто се тревожех за теб. Ти не бива да спиш с Майк Рийди.

— Тогава с кого, според теб, трябва да спя?

— С никой!

Тя изведнъж се наежи.

— Съжалявам, Етън, но това вече не е възможност за мен.

— Аз спя сам. Не виждам защо и ти да не можеш да го правиш.